врата. Махна на Тоби да чака отзад и посегна към дръжката.
Изведнъж от мрака се протегна ръка и сграбчи пистолета й със сила, достатъчна да я придърпа в стаята. Лъчът на фенерчето й се разигра по далечната стена. По някакъв начин Сара успя да задържи пистолета си и изстреля два патрона по посока на нападателя. Изстрелите отекнаха гръмогласно в затвореното помещение, а от мрака изникна масивна фигура, обляна в странно сияние.
—
Беше О’Конъл. Сара се огледа около ирландеца и видя Тоби клекнал на прага на вратата с вдигнат и насочен пистолет. Двама други мъже от екипа се появиха, единият бързо сграбчи пистолета на Тоби и му го прибра обратно в кобура. Другият даде сигнал, че всичко е чисто. След минута и петимата напредваха по коридора. Водещият вдигна ръка, когато се приближиха до един арковиден вход, зад който се намираше всекидневна. Вътре чакаха трима други мъже. Сара осъзна, че газът всъщност се бе оказал маскирана благословия. Той бе принудил Айзенрайх да подири убежище под земята.
— Проверете коридорите за достъп до подземията. И бързо, момчета. — О’Конъл се обърна към Сара и Тоби. — Вие двамата оставате тук.
Сара проследи как петимата мъже се пръскат към различните врати. Три минути по-късно един глас наруши тишината.
— В северния коридор има асансьор. Стоманена врата, блокирана. Открихме и шест или седем човека, които не са успели да се измъкнат, преди да нахлуе газът.
— Преместете ги, но не пипайте асансьора — заповяда О’Конъл. — Веднага идваме.
Лундсдорф седеше зад бюро върху леко издигнат участък от пода под балкона, защитен зад дебели стени от бронирано стъкло, с притворени очни с ръце, скръстени в скута му. По големия екран пред него пробяга съобщение. Оставаха пет минути до инициализацията на кода. Вотапек зае едно по-малко бюро от лявата страна на Лундсдорф, далеч по-неспокоен сред приготовленията.
— Ами ако успеят да се промъкнат?
— Няма да успеят — отвърна Лундсдорф. — Други пътища надолу
— Да, но…
— Дори и да дойдат, Антоне, ще са безнадеждно закъснели. — Странна усмивка плъзна по устните му, а очите му се разшириха. — Твърде е възможно двамата с теб да ни убият. О, да. Често реакцията на губещите е да затръшнат максимално силно вратата, когато са принудени да признаят поражението си. — Той се обърна към Вотапек. — И въпреки това те няма и с пръст да докоснат Ксандър. Те ще го спасят… — усмивката му стана още по-широка и по този начин той ще стане свидетел на неизбежния хаос. Едва тогава ще се изправи пред избора, който той така цени: да проследи как светът се самоунищожава или да използва структурата, която съм задействал. Иронично, нали? Спасявайки го, те ще са хората, които ще направят избора вместо него. И накрая той няма да може да отрече силата на ръкописа. В това съм сигурен, Антоне. И заради това ще умра с радост. — Вотапек само кимаше подир думите му, неспособен да намери отговор. Лундсдорф погледна към часовника върху стената. — Четири минути преди финалните кодове. — Погледна отново към Вотапек. — Запомни ми думите. Ксандър ще ми благодари. Един ден той ще ми благодари.
Най-дребният от петимата мъже клекна до асансьора, притискайки палци в дебелата глиноподобна субстанция, с която обграждаше целия десен долен ъгъл на вратата. Сетне измъкна тънка метална пластинка от джоба си, не по-голяма от дъвка, оформи малка ямичка в тесто-подобната маса и заби металната пластинка в нея.
— Отдръпнете се — нареди той.
Сара видя как металът започна да се нагрява, след това да набъбва в червена маса, език на пламък в центъра. С внезапен блясък пламна искра и плъзна по очертанията на асансьора — фитил в търсене на експлозиви. По средата на пътя си до тавана искрата се стрелна вдясно, за миг изчезна, после отново се появи като пулсираща точка, бягаща зад мазилката на стената.
— Локализира източника на енергия — обясни О’Конъл. — Всичко е още в експериментален стадий.
На около три фута от вратата точката блесна ярко и след това изчезна. Мъжът вече бе готов да се втурне през неизбежния отвор на стената, но звукът на метал в метал го накара да спре. Той започна да лепи нов слой тестоподобната субстанция към участъка на вратата; този път обаче слоят беше много по- дебел. Мъжът работеше изключително внимателно, като гледаше да остави свободна тънка ивица от стоманата. После измъкна няколко тънки като хартия ленти от някакъв материал, напомнящ изсушена кал, и ги налепи в нишата под формата на малък правоъгълник. Отново извади метална пластина, прикрепи я към гъстата маса и се отдръпна назад. Този път нямаше искра, само силна топлина. Появи се син пламък, който буквално изгриза стоманата. След секунди в стоманената плоча се образува отвор. Почти в същия миг пламъкът угасна, по някаква причина незаинтересован от кабелите, които току-що се бяха открили в отвора.
— Това прояжда само метали — обясни той, изстъргвайки остатъците от глинестоподобната субстанция с ножа си.
Електронният гений пристъпи вътре и свали капака от кабелите. Извади нещо, което наподобяваше волтметър от раницата си, и тества всеки кабел. После извади друга кутия, защипа я към две от оголените жици и щракна някакъв ключ върху кутията; секунда по-късно вратата на асансьора се отвори и се отдели на около два инча от стената.
— Пренамагнитване — каза той.
Мъжът с пластичната субстанция веднага пъхна два цилиндъра в открития отвор, като ги намести на около четири инча от тавана и вратата. Много бавно металните предмети започнаха да се разширяват, избутвайки все повече повече вратата. Откри се пространство, достатъчно да се промъкне през него човек. О’Конъл надзърна в шахтата.
— Около тридесет метра — каза той, осветявайки шахтата с фенерчето си. — Лошата новина е, че кабелите са били прерязани.
Той се дръпна встрани; двама от хората му бързо извадиха ролки с найлонови въжета от раниците си, закачиха ги за горния цилиндър и ги развиха в шахтата. Мъжете започнаха да се спускат един по един в шахтата. Останалите шестима гледаха обтегнатите въжета как се люшкат на равномерни интервали. След половин минута отдолу се разнесе глас.
— Долу всичко е плътна стомана, момчета. Никакъв шанс да влезем оттук. Трябва да търсим проходи на друго място.
Сара се обърна към О’Конъл за обяснение.
— Зад шахтата има вентилационни проходи — отвърна той. — Това е друга играчка, която използваме тия дни. Малко устройство, което изпраща тон с висока честота, после проверява резонанса. Определя място и размер. Ще видим дали ще имаме късмет.
Две минути след това той вече имаше отговор.
— Открихме един на около шест метра от основата — долетя глас отдолу. — Съдейки по звука, може да е достатъчен дори и за теб, О’Конъл.
Гласът отдолу още не беше заглъхнал, когато мъжът с пластичната субстанция сграбчи въжето и изчезна в шахтата. След минута шахтата се озари от синкаво сияние.
Не след дълго южняшкият глас отдолу отново наруши тишината.
— Имаме вече проход, момчета. Време е за края на разходката ни.
— Обърни последните две в поредицата и после въведи отново — каза Лундсдорф, без да отделя очи от трите терминала пред себе си. Той дръпна пръста си от интеркома и се отпусна на стола си. — Виждаш колко е просто, Антоне. Колко проста работа е да се смени самото име на върховенството.
— Да, аз… виждам — отвърна Вотапек. През последните четири минути неспокойствието му се бе засилило още повече. — Мислех си, че ще дойдат и Джонас, и Алисън. Че всичко е… уредено.
— Мислиш ли, че трябва да извикаме Джаспърс, когато нещата тръгнат? — Вотапек не отговори. — Знаеш ли, Антоне, изведнъж ми хрумна, че Ксандър никога не е виждал трите ръкописа заедно. — Лундсдорф погали старите томове върху бюрото пред себе си. — Какво угощение само ще бъде това. — Той
