Теория на хаоса

— Не ти казах как ще те убия, но това си е мой избор, нали? — добави ирландецът.

— Третият коридор… наляво… — изхърка мъжът, — бронираната врата… десетина техници… невъоръжени.

О’Конъл стовари пистолета си върху брадичката на мъжа и остави тялото му да рухне върху пода. Две минути по-късно екипът подмина асансьора и спря на три метра от бронираната врата, която спираше достъпа до лабораторията.

— Хич нямам вяра на нашия приятел там — заяви О’Конъл. Специалистът по експлозивите вече чакаше до вратата. — Едва ли ще са невъоръжени. Дръжте Тоби назад. И си сложете очилата. — Той се обърна към компютърния спец: — Не искаме да те загубим точно преди края на играта, нали, Тоби?

Половин минута по-късно пневматичната брава на вратата се отвори, като откри пространство достатъчно за пъхването на още два от малките цилиндри, но тази двойка бяха далеч по-мощни и от предишните. Откъм лабораторията се чуха възбудени гласове и шум от бягащи хора. Хаосът отвъд странно контрастираше на небрежната поза на мъжа до вратата, който спокойно издърпа двата цилиндъра, разви капачките им и ги захвърли вътре през все по-разширяващата се пролука. После се отдръпна встрани, миг преди серия ослепителни блясъци да избухне зад вратата. След това мигновено приклекна и се хвърли в лабораторията, последван от четиримата мъже от екипа му. О’Конъл ги последва. Сара изчака, докато старият й приятел се провре през отвора и се плъзна след него, последвана от Тоби.

Сцената под балкона беше нереална: мъже и жени се блъскаха хаотично и в паника пред вратата, други се удряха в стените, разперили ръце като слепци. Но имаше и такива, които се взираха с незрящи очи в екраните на терминалите пред себе си, без да виждат нищо. По пода се търкаляха пистолети, изтървани или изгубени в мига на ослепителната експлозия, без да са вече заплаха за мъжете, които предпазливо слизаха по стъпалата. Сара огледа хората за Ксандър. Екипът вече връзваше пленниците си, а О’Конъл изваждаше експлозивите от раницата си. Докато стъпваше на последното стъпало, стомахът й силно се сви на топка — прекалено лесно проникнаха в центъра. И нямаше никаква следа от Ксандър.

— Добре дошли — изгърмя нечий глас от невидим говорител. Почти едновременно с това цяла серия от стоманени плочи се изместиха от местата си под балкона, разкривайки стъклена кабина. Вътре в нея беше Ксандър, хванат за ръката от друг мъж. От лявата им страна зад едно бюро седеше възрастен мъж. Бяха й необходими няколко секунди, преди да разпознае лицето. — А, госпожице Трент — продължи Лундсдорф, — вие сте жива. Колко интересно. Един от мъжете покрай вас, без съмнение, е нашият мистериозен мотоциклетист… може би едрият момък с експлозивите? — Сара не отделяше погледа си от тримата мъже зад стъклената стена. — Няма значение — добави той. — Както виждате, доктор Джаспърс е тук с мен. Двамата с него току-що станахме свидетели на един изключителен момент. Можете ли да предположите за какво точно става дума, госпожице Трент? — Той направи пауза. — Точно така. Кодовете — всички бяха излъчени. Вие и вашите приятели сте свободни да обезвредите целия ми състав, но изглежда малко позакъсняхте. Финалният етап не може да бъде върнат назад.

Сара погледна Ксандър. Лицето му не изразяваше никакви емоции, нямаше и следа от реакция след думите на Лундсдорф; погледът му беше абсолютно празен. В продължение на няколко секунди сякаш цялото движение наоколо спря; Ксандър бавно се извърна към стъклото. Погледът му се закова върху нея, без да променя изражението си.

— Взривете стъклената стена — изрече той с безизразен глас. — Аз така и така съм мъртъв. Просто…

— Това няма да промени с нищо нещата — прекъсна го Лундсдорф. — Това, което доктор Джаспърс не може да проумее, е, че всеки опит да се направи това, само ще задейства един… автоматичен пилот… Мисля, че така му казваше Артър. Нещо, което е свързано със спътниците и съхраняваната на тях информация, нещо такова. Вие, разбира се, можете да направите каквото искате с вашите машинарии, но трябва да знаете, че дори и да взривите лабораторията тук, това би имало твърде малко последствия. Вярно, възможностите ни да наблюдаваме екипите си през следващите няколко дни ще бъдат силно ограничени, но от това крайните резултати няма да бъдат повлияни. Просто контролът ми няма да е пълен, но човек се учи да се адаптира с годините. — Той отново се усмихна и погледна Джаспърс. — Изненадва ли те това, Ксандър?

Джаспърс не отговори. О’Конъл се обърна към компютърния специалист:

— Вярно ли е това, което казва?

— Аз… не знам — отвърна Тоби. — Бих искал да… — той спря и погледна стъклената кабина.

— Давайте, млади човече — насърчи го Лундсдорф. — Уверете се сам.

Тоби се обърна към най-близкия терминал и набра няколко думи.

— Не знам. Тук има подстанции, вторични терминали. — Те обработват информацията само когато са свързани към главния компютър. Иначе остават в спящо състояние. Точно сега в момента са изключени. Докато не открия главния компютър, не мога да съм сигурен.

— О, можеш да си сигурен, млади приятелю — увери го Лундсдорф.

Сара не отдели погледа си от Ксандър през цялото време, докато траеше разговорът, привлечена от странния унес в очите му, поглед, който бе виждала само веднъж до този момент — когато в мотела й бе разказвал за смъртта на Ферик. Сега обаче тя усещаше присъствието и на нещо друго зад погледа му — усещането за сила. Тя сякаш нарастваше, съсредоточаваше мислите му, докато в един момент той се хвърли през бюрото върху Лундсдорф.

В същия миг Паоло го последва с пистолет, притиснат във врата му. Италианецът го издърпа от стареца и заби дулото в ребрата му.

Изненадата в очите на Лундсдорф беше повече от очевидна. Изражението на Ксандър обаче остана непроменено.

— Махни това нещо, Паоло — заповяда Лундсдорф, докато се наместваше на стола си.

— Защо? — запита Ксандър със спокоен глас. — Защо чакаш? Ти уби Тайг, сега ще убиеш и мен. Защо не приключим?

— Казах, махни го.

— Та ти дори имаш и публика — продължи той. — Това не те ли възбужда…

— Достатъчно — изрече Лундсдорф с вече клокочещ гняв в гласа си.

— Паоло е наясно, че съм прав, нали, Паоло?

Италианецът погледна Лундсдорф. Старият мъж повтори думите си:

— Махни пистолета.

Паоло се поколеба.

— Той никога няма да направи онова, което искате от него.

— Махни го, Паоло! Ти не разбираш. Няма да допусна втори Волфенбютел. — Лундсдорф погледна Ксандър. — Веднага престани с това глупаво държане!

— Как мислиш, Паоло? — продължи да го боде Ксандър. — Ти разбираш ли?

— Нека да довърша мисълта си — настоя италианецът. — Той не си струва…

— Никой ли не ме чува! — изрева Лундсдорф. — Да не си мислиш, че не знам какво правя, доктор Джаспърс? Мислиш си, че не виждам какво целиш с дребните си игрички ли? Предприемаш крайно рискован ход.

Ксандър се втренчи в очите на италианеца.

— Направи го, Паоло. Спести ни всичките главоболия. Натисни спусъка.

Италианецът първо погледна Лундсдорф, после Ксандър. Челюстта му се напрегна. Миг по-късно звукът на единичен изстрел прокънтя в затворената кабина. В продължение на няколко секунди нищо не се случи. После, много бавно, Паоло рухна на колене, отворил широко в изумление очи. Той се просна на пода; главата му прокънтя върху пода.

— Той щеше да направи онова, което ти искаше от него — изрече Лундсдорф, овладял гласа си. В ръката си стискаше малък пистолет. — Не можех да го допусна.

Сара и останалите наблюдаваха безпомощно развитието на зловещата сцена. Ксандър се приближи до бюрото и дръпна револвера от ръката на стареца.

— Но ти го знаеше — изрече Лундсдорф с почти детинска усмивка. — А сега ти ще ме убиеш. Колко добре владееш ситуацията.