Теория на хаоса

му — те всички бяха прекалено увлечени от настъпилите драматични събития, за да скърбят дълго. Имаше въпроси за странните му пророчески видения в програмата, излъчена вечерта преди смъртта му, в която Тайг сякаш бе успял да предскаже някои от несъстоялите се на следващия ден трагедии. Сред цялата тази конфузия обаче дискусията за шоуто бързо секна. Бяха написани статии за живота му и бе излъчено ретроспективно биографично предаване, но след няколко седмици нова звезда заблещука на небосвода — още по-провокативна, с още по-здрава хватка. И феноменът Тайг бавно потъна в миналото на забравата.

Същата седмица новината за мистериозното изчезване на Лорънс Седжуик запълни последните страници на няколко национални вестника. С недокоснатите си банкови сметки и папки в офисите му в Ню Орлианс, нещата изглеждаха така, сякаш още веднъж го бяха спипали с ръка в чекмеджето с парите.

Смъртта обаче на един доста авторитетен, макар и малко неизвестен теоретик на политическите науки, не получи толкова голямо внимание в пресата, с изключение на няколко реда в „Ню Йорк Таймс“. Херман Лундсдорф бе починал в съня си, според доклада, на осемдесет и шест годишна възраст. Самотен човек, чиито книги остават единственото свидетелство за живота му.

Не бяха много статиите, които предизвикаха нещо повече от моментен интерес у жителите в една малка ферма в Мариланд. Те бяха прекалено заети с други неща. Собственикът, един ирландец, прочут сред местните жители със своята уединеност, бе започнал да проявява истински признаци на живот — бе започнал да заговаря клиентите на градския пазар и дори бе поканил един или двама на гости. Повечето хора приписваха внезапната промяна у О’Конъл на младата жена, която сякаш не се отделяше от него и за минута. Тя също цъфтеше все повече и по-спокойна с всяка измината седмица. Хейдън Далглиш, главният управител на фермата, дори се бе хванал на бас — за колко време ирландецът ще направи съпруга от младата Алисън. Галин, който много не си падаше по басовете, този път прие облога и заложи петачка, че това ще стане до края на септември.

ЕПИЛОГ

По широката поляна от подстригана трева тук там се виждаше сняг. Птицегадателите предсказваха, че ще е последният за сезона. Ясното небе даваше признаци, че ще потвърди прогнозите им.

Ксандър и Сара седяха на една пейка, доста отдалечени от гроба, но нито единият, нито другият бе заинтересуван от надписа върху плочата, нито пък уверени в причината, подтикнала ги да предприемат това пътуване. Ксандър й бе телефонирал и я бе помолил да го придружи; това беше първият път, когато двамата бяха разговаряли от няколко седмици. Времето, през което бяха разделени, бе оставило особено силен отпечатък върху него след странната раздяла и внезапната безцелност, но той знаеше, че това беше за добро. Сара му бе казала, че й е необходимо да прекара сама известно време, да започне отново, да намери пътя обратно към себе си. Той също трябваше да се опита да направи същото. Седмицата в Хидра обаче не му помогна особено — бе изпълнена със спомени за Фиона. И все пак това беше време, прекарано далеч от нея.

Сега, докато седяха един до друг, те се взираха в името Лундсдорф. Може би имаха нужда да го видят за себе си. Заедно, за последен път.

И двамата бяха пропуснали погребението или по-скоро бяха възпрепятствани този ден, изолирани в една малка къща някъде из Вирджиния. Разпитващите ги специалисти с голямо неудоволствие бяха разбрали, че имена или папки, които да им помогнат в разплитането на провалените опити за терор, нямаше. Ръкописите и документите очевидно не им бяха по вкуса. Ксандър ги умоляваше да унищожат цялата документация. Те на свой ред го бяха уверили, че ще „боравят с материала по възможно най-внимателен начин“. Това не е достатъчно, се бе опитал да им обясни той. Това не било негова грижа, му бяха отговорили те. Едва когато лично президентът се бе обадил, за да предложи личната си гаранция, че всичко ще бъде под пълна секретност, Ксандър отстъпи. Какво друго можеше да направи? Оставаха някои дребни следи, които свързваха двамата с убийството на Скентън, смъртта на Хубер и каквото още бе станало явно в процеса на разследване. „Оставете ни да се погрижим за всичко, докторе, и ние ще забравим за всичко това — му беше казал президентът. — Разбира се, ако има още нещо…“

Боб Стайн се бе оказал повече от услужлив, но дори и той бе признал, че момчетата от Лангли не обичат да споделят наученото с други, дори и с хората, които бяха започнали да разплитат цялата история. Ролята на Причард бе поставила Комитета в доста деликатна позиция; щеше да им е необходимо доста време, преди да успеят да привлекат скептиците на своя страна. Дотогава, всеки щеше да се надява, че ръкописът е попаднал в надеждни ръце или че поне е заключен в някакъв сейф. На първо време Стайн щеше да е зает с почистването на къщата си. Това щеше да стане, разбира се, след една заслужена отпуска. Двата дни, прекарани прикован към леглото, бяха оставили някои белези в психиката му. Бахамските острови, както бе чул Стайн, били особено привлекателни по това време на годината. Щеше да поддържа контакт с тях.

Това бе станало преди две седмици.

— За какво си мислиш? — попита Сара, извивайки гръб, за да облекчи болката в ребрата си.

— Не знам. Вотапек, Седжуик. Бих искал да знам как са боравили с тях „с най-голямо внимание“. — Той продължи да гледа към стърчащите надгробни камъни. — Ферик… — Той я погледна. — Както и да е. Ребрата ти сега по-добре ли са?

— Ще се оправят. — Тя се усмихна. — Докато ги държа далеч от вентилационни шахти и компютъризирани лаборатории. Ще се оправят. Като всичко останало. — Тя се обърна към него и пое ръката му. — Ксандър, дойдох тук, защото исках да ти го кажа. Нещата започват да придобиват смисъл. Те винаги придобиват. Той кимна.

— Значи още веднъж не ми оставяш никакъв избор, освен да ти повярвам, така ли?

— Трябва да го забравиш, защото то никога няма да си отиде само, така че ти трябва да го забравиш.

— И да направя какво? Академията не е най-привлекателното място на земята точно в този момент. Да не говорим, че едва ли ще ме вземат обратно под крилото си. Дори и оправданите, но набедени за убийци преподаватели не се вписват в схемата.

— Тогава се заеми с онова, което познаваш. Той направи пауза, преди да продължи:

— Точно сега, Сара, това си ти. Тя стисна нежно ръката му.

— Иска ми се нещата да бяха толкова прости.

— Аз също — отвърна той, — на мен също ми се иска. След малко тя извади един плик от чантата си и го остави в скута му.

— Какво е това?

— Бележки. Един ръкопис. — Тя го погледна. — Взех го от бюрото на Лундсдорф и го скрих, преди да дойдат да ни вземат. Може би ще започнеш оттам. Мисля, че трябва да е човек, който го разбира.

Ксандър бавно отвори плика и се загледа в страниците. Италианската версия. Той вдигна очи към нея.

— Трябваше да го изгориш.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Това ще решиш ти. — Тя въздъхна дълбоко и се изправи. — Видяхме ли вече онова, заради което дойдохме?

— Предполагам. — Той затвори плика. — Все още не съм сигурен какво точно беше.

— Едно начало. — Тя се загледа отвъд просторното затревено пространство и после се обърна към него… — В осем имам самолет от „Кенеди“. Иска ми се да опитам да го хвана.

Той вдига очи към нея и кимна.

— Разбирам. Ще те закарам.

Той се изправи и двамата закрачиха. Много нежно тя пъхна ръката си в неговата.

— Бил ли си някога във Флоренция през ранната пролет, професоре? Чувам, че било нещо