Теория на хаоса

Ксандър остана странно спокоен с насочен срещу Лундсдорф пистолет.

— Не — отвърна той, — ти ще ми кажеш как да спрем всичко това. Някак си не мога да повярвам, че процесът е необратим, както се мъчиш да ме увериш.

— Повярвай ми, нищо не можеш да направиш — изрече Лундсдорф.

— Наистина ли? — Ксандър насочи револвера към гърдите си. — А какво ще стане, ако го използвам върху себе си? — Той направи пауза. — Къде би ни отвело това с твоето предначертание?

Усмивката на стареца бавно изчезна от лицето му.

— Няма да го направиш.

Ксандър се втренчи отблизо в очите на стареца.

— Наистина ли го вярваш?

В продължение на половин минута никой не се помръдна. Тогава, много бавно, Лундсдорф се наклони към него, сякаш да му каже нещо. Ксандър за миг се отпусна. Старецът грабна пистолета от ръката му, обърна го към гърдите си и натисна спусъка. Тялото му се разтърси и той рухна в креслото си. Лундсдорф загледа Ксандър с лека усмивка.

— Въпросът сега е — прошепна той, — какво ще направиш ти? — Той се закашля. — Генералите или ръкописа? Насилието или редът? Хаосът или стабилността? — Устните му се покриха с кръв. — Бухалът на Минерва разпери крила. И сега вече нямаш никакъв избор. И никога не е имало такъв. — Главата на Лундсдорф клюмна, усмивката остана като отпечатана върху лицето му.

Ксандър загледа безпомощно безжизненото вече тяло; пистолетът все още беше в собствените му ръце. Той скочи към стъклото, запокити пистолета в ъгъла на кабината и се втренчи в Сара.

— Искам избор! Вкарай вътре дяволския си компютърен специалист и ми намерете избор! — Той натисна един бутон върху бюрото и под стълбите се отвори врата.

Тоби се вмъкна първи и веднага зае място пред една от клавиатурите; след секунди звукът на тракащите клавиши изпълни пространството на кабината. О’Конъл също влезе. Ксандър се бе придвижил до стъклената стена, забил поглед в пода и със скръстени ръце. Не можеше да направи нищо повече. Тракането на клавишите спря. Той вдигна поглед. О’Конъл се бе придвижил до Тоби и двамата трескаво оглеждаха екраните за някакъв знак как да спрат програмата. В този момент Ксандър видя Сара на вратата. Очите им се срещнаха, никой не пророни дума. Тракането на клавишите се възобнови и тя се придвижи към него.

— Казаха ми, че си била мъртва — изрече той с притиснати към гърдите си ръце. — Аз…

— Няколко счупени ребра. Ще оздравея.

Той кимна тъкмо в мига, когато Тоби нададе вик на безсилие:

— Господи, какво по дяволите, имат тук? — и продължи да се взира в екраните. Ксандър и Сара се втренчиха и двамата в него. — Старецът не лъжеше. Няма никакъв начин да се прекрати хода на изпълнението на програмата, която са задействали. Опитам ли се само да отменя който и да е от тези командни кодове и системата ще ме изхвърли. Всичко ще се блокира и компютрите ще поемат проследяването на програмата в свои ръце. Не мога дори да се вмъкна в компютъра, за да се опитам да променя маршрута му с бинарен код.

— Значи нищо не може да се направи, така ли? — попита Сара, застанала до бюрото.

— Не. — Той загриза ноктите си. — Просто ще се окаже, че сме закъснели.

— А какво ще кажеш за имена? — попита О’Конъл. — Трябва да има някакъв списък на хората, които са отвън. Доберем ли се до тях, можем да ги спрем, преди да дадат командите на хората си.

— И това пробвах — отвърна Тоби. — Малко остана да ме изритат от терминала. Тия момчета не се шегуват. Знаят точно какво правят.

В кабината изведнъж настъпи тишина.

— А какво ще кажете за Причард? — Тримата на бюрото вдигнаха глави. Ксандър ги загледа.

— Не ви разбрах? — запита учтиво Тоби, като се мъчеше да скрие раздразнението си.

— Не казахте ли, че това напомня на… матрица на Причард? — продължи Ксандър, пропускайки репликата на компютърния експерт покрай ушите си. — Това не би ли ви дало някаква идел…

— Причард. — О’Конъл кимна. — Браво, професоре. Той непременно ще е пъхнал нещо вътре, нали така?

— Хей, за какво става дума? — оживи се изведнъж Тоби. О’Конъл го игнорира и се обърна към Сара:

— Е?

— Не знам. — Очите й се присвиха. — Би могло да бъде всяко число…

— Дали Стайн няма да е в течение? Тримата отново се обърнаха към Джаспърс.

— Боб Стайн ли? — запита О’Конъл.

— Той е тук. Може ли да помогне?

О’Конъл дълго не отдели погледа си от Джаспърс. Ирландецът бавно кимна.

— Ако компютрите и Артър…

Две минути по-късно леко загубилият ориентация Стайн седеше на стол до Тоби, Сара и О’Конъл, който му говореше бързо и отсечено:

— Блокиращи релета — изрече тихо Стайн. Двамата спряха и го загледаха. Никой не каза нищо. — Спомняш ли си? — Сара поклати глава. — Забавянето на командите в Аман? — Той направа пауза. — Артър си имаше номер за блокиращите релета.

Очите на Сара бавно се разшириха.

— Забавянията са идвали от Причард?

— Да — кимна Стайн.

Потвърждението само усили объркването й.

— Почакай малко. Тогава това би означавало…

— Да — отвърна той. — Затова и не би могла да я спасиш. — Стайн гледаше Сара. — Аз се върнах и проверих. Причард е създал забавянето, защото е имал нужда от момичето като примамка. Колкото по-дълго я е задържал като мишена, толкова по-лесно би било за теб да се добереш до Сафад. Ти никога не си имала шанс да я спасиш. Той никога не ти го е дал. — Боб остави думите да попият в съзнанието й и се извърна към О’Конъл. — Артър си го биваше особено по съгласуването. Той трябваше да има пълен контрол върху всяка фаза на дадена операция. Точно това и би поставил той в тази система — единственото нещо, способно да заобиколи блокиранията.

— Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става тук? — намеси се Тоби. — Или компютърджията няма право да е в течение на разговора ви?

— Команда за забавяне — отговори Стайн. — Това няма да ти позволи да установиш нови директиви, но ще ти позволи да забавяш онези, които са били излъчени, неопределено.

— Команда за забавяне? — повтори Тоби. — Искаш да кажеш…

— Артър много обичаше съгласуването да е перфектно — отговори той. — Ако нещо не беше наред, той изпращаше команда за забавяне, докато въведе всичко отново в ред. Няма начин да не е заровил някъде из програмата команда за забавяне.

— Значи ти просто ще си седиш тук и ще чакаш следващите серии команди след забавянето? — запита Тоби, обръщайки се към Сара, — Ами ако нищо не стане?

— Тогава нищо няма да стане — отвърна тя повече на себе си с унесени все още очи и проясняваща се памет.

— Ще изчакаш за контакт — добави Стайн — и когато, и ако дойде, той винаги беше задействан от различна комбинация от кодове.

— Значи става дума за забавяща схема с променящо се редуване. — Тоби вече беше доволен, че е успял да дефинира проблема.

Той отново затрака по клавишите в ритъм, достатъчен да счупи някой непривикнал врат, а през това време върху мониторите се изписваха хиляди екрани, изпълнени със странни символи.

За първи път от няколко минути Сара вдигна глава. Погледна Ксандър. Никой от двамата не пророни