Теория на хаоса

натисна бутона на интеркома. — Паоло, би ли бил добър да ни доведеш доктор Джаспърс?

Италианецът не отговори веднага.

— Мислите ли, че ще бъде… разумно, докато…

— Ти какво, изпитваш ли ме, Паоло? — Лундсдорф зачака. — Добре. Тогава го доведи. — Той се обърна обратно към Вотапек с присмехулна усмивка. — Изглеждаш ми разтревожен, Антоне. Да не би да греша с извода си, че предпочиташ да не си тук? Дали пък перспективата за смъртта не ти причинява безпокойство? — Вотапек остана мълчалив. — Може би си прав. — Лундсдорф се пресегна под бюрото. Вотапек не успя да реагира, когато зад стареца в стената се появи отвор, от който лъхна леден въздух. — Ето, виждаш ли, още един изход. Това беше идея на Паоло. Никога не го възприех като нещо нормално, но, разбира се, сега е видно, че върши работа. Тунел. В дъното му те чака кола. — Вотапек се поколеба, после се изправи. — И да не избягаш много надалеч, Антоне. Ще ми трябваш много през близките седмици. — Вотапек пристъпи към входа на тунела. — И все пак, какъв позор. Да извървиш целия този път и да изпуснеш най-върховния момент.

Сара влезе последна във вентилационната шахта. Алуминиевата тръба й оставяше около четири инча за маневри около тялото й. За да улесни нещата, водачът — бе намазал със смазка прохода при минаването си; но дори и така тя усещаше всеки метален шев на тръбата, докато се промъкваше — ребрата й пулсираха болезнено. Смазката обаче се бе оказала в повече за О’Конъл, защото ирландецът бе направил няколко опита, преди накрая да се вмъкне. Развеселен от гледката, Тоби бе избрал момента да опише отвращението си към тесните пространства, като накара О’Конъл да спомене нещо за някои други тесни пространства. Тоби бързо бе влязъл в тон и бързо се бе спуснал в тръбата.

На около девет метра навътре малкият конвой спря.

— Тук се разклонява — каза водачът. — Има поне шест разклонения.

— Изрежи прозорче — заповяда О’Конъл, който вече се бе запъхтял от усилията. Сара опипа металната стена както лежеше по корем и разбра какво имаше предвид ирландецът. С остър нож би могло да се прореже отвор в тънката стена и по този начин да се осигури наблюдение на пространството отдолу.

— Изолационно покритие и много кабели — дойде след малко отговорът. — Повечето вървят по едно от левите разклонения, обратно на маршрута, който следваме.

— Има ли кабел със зелена изолация? — обади се Тоби с тон, далеч по-сериозен, отколкото бе очаквала Сара. — Нещо, което да изглежда като… като дебел Слинки?

Последва мълчание.

— Да. Обвито е в нещо като кожух. Върви отделно, но в същата посока както повечето кабели.

— Точно това е — отговори Тоби. — Точно това използват за връзка със сателитите. Накъдето и да води, в единия му край ще открием оперативния център.

— Тогава тръгваме в другата посока — вмъкна се О’Конъл. — В някое тихо и спокойно местенце, и във всеки случай по-широчко от тая тръбичка. Избирай си един тунел и да тръгваме.

Паоло стискаше Ксандър за лакътя, докато го водеше по коридора. Никой не пророни дума; никакво обяснение за Стайн или Тайг. Разпореждането беше кратко, пистолетът ненужно усилваше ефекта. С приближаването им към асансьора обаче италианецът изведнъж спря.

Хватката му върху лакътя на Ксандър рязко се усили без всякакво предупреждение. За момент Паоло се втренчи напред, после изви глава наляво. Гледаше напрегнато и с присвити очи. Извъртя се надясно с далеч по-оживено лице и започна да души въздуха. Миг по-късно радиото вече беше пред устните му. Не откъсваше поглед от пленника си, докато говореше.

— Професоре… Да, с мен е… Не, но следи от газа идват през вентилационните тръби… Точно. Предполагам… Да, разбира се. — Паоло натисна един страничен бутон върху радиото и отново заговори: — Блокирайте вентилационните проходи… Чудесно, тогава отворете резервните. Ще имам нужда от хора… Не, те може да са навсякъде… Започнете от периферията към центъра… И заключете долу лабораторията. Аз ще бъда с професора. — Паоло закачи обратно радиото върху колана си и дръпна Ксандър надолу по коридора. Миг по-късно флуоресцентното осветление угасна и мъртвешките сини лампи го заместиха. Хватката на Паоло върху лакътя на Ксандър отново се усили. — Вашите приятели правят работата ни още по-забавна, отколкото предполагах. Не се тревожете. Забавлението вече наближава края си.

Сара скочи последна от тръбата върху циментовия под. Бяха се озовали в складово помещение със сандъци и кашони.

— Свалете маските — изкомандва О’Конъл, докато коленичеше до вратата с вече изваден пистолет. Той изпробва дръжката — беше заключено. Дръпна се настрани, като махна на мъжа с пластичната субстанция да се заеме с бравата. Минута по-късно О’Конъл отвори вратата и бавно подаде глава в синята светлина. В същия миг подаде пистолета си и стреля.

Водачът бързо се стрелна в коридора и след миг се върна с мъртва жена в ръцете си. Той я положи върху един от сандъците, извади пистолета си и кимна другите да го последват. Пет секунди по-късно О’Конъл и електронният магьосник се измъкнаха, последвани от другите трима, и накрая от Тоби и Сара.

Озова се на някакво открито пространство с размери приблизително двайсет и пет фута на тридесет, с по шест номерирани врати на всяка стена. Единственият изход се намираше по средата на стената в дъното. Водещият мъж поведе групата към него, където, съгласно теорията на Тоби за кабела със зелената изолация, се намираше оперативният център. Докато се промъкваше сред маси и столове, Сара забеляза туристическа масичка и телевизор в двата противоположни края в една походна кухня — всички онези принадлежности на обитатели, решени да прекарат по-продължителен период под земята. Бункер. Колко подходящо. На излизане долови някакво изтракване. Всички замряха на място. Водачът на групата внимателно се придвижваше покрай един далечен ъгъл; второ изтракване след малко доложи, че всичко е чисто. Групата отново се раздели по двойки. Сара следваше плътно Тоби, докато се разнесе поредното изтракване; ново кръстовище на коридори. Тя видя как водачът и О’Конъл размениха реплики, след което и двамата кимнаха, преди О’Конъл да се извърне към групата и да постави втори комплект очила, които всички носеха със себе си. Останалите последваха примера му. Сара се зачуди какво ли го е накарало да даде това разпореждане. О’Конъл изчезна зад ъгъла. След малко Сара навлезе в него.

Мигновено разбра, че бяха допуснали грешка. Коридорът беше прекалено дълъг, прекалено тесен и без никакво място за прикритие. Инстинктът у нея закрещя да дръпне Тоби назад, но преди да успее да се извърне, и в двата края на коридора изскочиха мъже с насочени пистолети. Следващите няколко секунди бяха най-дългите в живота и. Зачака куршумите да пронижат тялото й, но вместо това ослепителен блясък раздра пространството около нея, последван след миг от оглушителния грохот на стрелба. Сара не можеше да си обясни защо беше още жива. Задраска отчаяно по пода наляво и започна да стреля безразборно назад. Зрението й бавно се връщаше, а с него и гледката на бягащите назад мъже на Айзенрайх. Гледаше ги как се мятаха насам-натам и търсеха да докоснат стените, за да се измъкнат от мрака. Тогава разбра какво се бе случило.

Блясъкът ги бе заслепил.

О’Конъл се бе подготвил. Той ги бе примамил на открито и те се бяха хванали. След петнадесет секунди коридорът отново потъна в тишина.

Седем мъже лежаха мъртви и един ранен. Но никой от групата й дори не беше ранен. Всички смъкнаха очилата си. О’Конъл се придвижи до ранения мъж, издърпа го за крака и притисна пръсти в адамовата му ябълка.

— Ти извади голям късмет, нали разбираш? — прошепна той. — Така че аз ще те питам само веднъж и няма да повтарям. Можеш да избереш да отговориш или да умреш. — Пръстите на О’Конъл се забиха още по-надълбоко. — Къде са компютрите и колко още охрана има?

Мъжът само поклати глава.

О’Конъл без колебание насочи заглушителя на пистолета към коляното на мъжа и стреля в капачката му, като през това време го стискаше здраво за гърлото, за да не му даде възможност да извика. От устата на мъжа закапа слюнка, а тялото му се разтрепери.