Теория на хаоса

дума.

След безкрайни три минути Тоби спря и се отпусна на стола си.

— Добре. — Той кимна към екрана. — В момента виждате скритата картинка. Просто прекъсвач със закъснение. Има два проблема, обаче. На този етап не съм сигурен, че командата за забавяне ще достигне всеки екип.

— Което означава? — проговори О’Конъл.

— Което означава, че вие може да не сте в състояние да спрете първите няколко прекъсвача.

— Колко на брой? — попита Сара, вече концентрирана.

— Не знам.

— Опитай се да предположиш — боцна го О’Конъл.

— Всичко, което би могло да се случи през следващите шест часа, да речем.

— В най-добрия случай това са още три събития — каза той. — Мога да го преживея. А вторият проблем?

— Съгласно това, аз изпращам командата за забавяне и всичко се изтрива.

— Правилно — съгласи се Стайн. — Затова и кодовете в Аман се различаваха един от друг.

— Където е бил принуден да преинициализира системата, за да изпрати новите команди, — Тоби се усмихна, обзет от вдъхновението си. — Един оперативен реинтерфейс: нови команди, нови кодове.

— Като оставим настрани уроците по програмиране, какъв смисъл влагаш в думата „изтрит“? — намеси се О’Конъл.

— Влагам следния смисъл: всеки байт информация бива изтрит нацяло. Точка.

— Нищо не можеш да направиш — кимна Стайн.

— Това означава — добави Тоби, — че който и да е пуснал този механизъм, не е искал никой да разполага с възможността да изпраща командата за забавяне, без да има наистина основателна причина да го прави. Това също така означава, че е било конструирано така, че ако някой открие вратата за задния двор — като нас например, — да не могат повече да се бъркат в процедурите, след като вече са проникнали вътре.

— Значи губим цялата информация? — попита Сара.

— Толкова ли не мога да се изразявам ясно? — отвърна Тоби. — Нищо. Нула. Няма дори и курсор. Няма да имате нужда от никакви експлозиви, защото няма да има нищо, което да си струва взривяването. — Никой не проговори. — Е, казвайте какво да правим, момчета? Забавяме или не?

Известно време никой не пророни дума.

— Навред ще има много хора, очакващи да получат заповеди от Айзенрайх — каза Сара, — и ние няма да знаем кои са те. — Тя погледна към О’Конъл. — Няма да узнаем и колко училища има, в които се обучават нови поколения последователи на Айзенрайх.

— А другите алтернативи? — вмъкна се Ксандър. — Ако не изпратим командата за забавянето, ще разберем точно кои са те — те ще бъдат онези, които ще обърнат тази страна с главата надолу през следващите осем дни.

— Значи да ги оставим да потънат в джунглата, така ли? — попита О’Конъл.

— Те са вече там — обясни Ксандър. — В очакване. А ние само ще им кажем да изчакат още малко. Нека не забравяме как е изградил цялата схема Айзенрайх, онова, което предписва ръкописът: игра на роля. С Лундсдорф мъртъв, къде е източникът? Кой ще изпрати новите кодове? Вотапек? Седжуик? Сигурен съм, че това са точно от онези пропуски в системата, с които нашите агенции за национална сигурност могат да се справят. — Ксандър погледна О’Конъл, после Сара. — Най-доброто, което можем да направим, е да оставим момчетата и момичетата на Айзенрайх да чакат командата, която никога няма да получат.

— А когато израснат? — попита тя.

— Без ръкописа, без някой, който да им го налива с лъжичка в главите „съгласно Айзенрайх“, те няма да направят нищо. На тях трябва да им се казва какво да правят, а наоколо няма да има такъв човек.

О’Конъл си пое дълбоко дъх.

— Вие разчитате много на един ръкопис с четиристотингодишна давност, професоре.

— Не. Аз разчитам на мъжете, които следват буквата на теорията. Те искаха да изградят последователи, а не водачи. Остава ни само да се надяваме, че са успели. — Той се обърна към Тоби. — Изпрати забавянето. Кажи им… да запазят търпение.

Тоби погледна О’Конъл, който на свой ред погледна Сара. Тя кимна. Момент по-късно всички екрани потъмняха.

Тоби се бе оказал прав с точност до минутата. В продължение на шест часа страната беше на косъм от серия от трагедии. Първо, опитът за покушение върху Ланг Дзе Лао, старши член на китайската търговска делегация. За щастие стрелците бяха открити само минути преди уговорената й реч пред телевизията. И двамата бяха застреляни, без да се споменават каквито и да било имена. Въпросите обаче си оставаха. Къде е била охраната през това време? Беше ли това по някакъв начин свързано с поредицата инциденти във Вашингтон? Ню Орлианс? Посланика? Два часа по-късно проблеми в компютърните функции на лосанджелеското летище само подхраниха спекулациите. Там също, след проявен в последните минути героизъм, бе предотвратена огромна катастрофа; но дори и в този случай чувство на недоверие, а може би и признаци на паника, започнаха да наводняват радио — и телевизионните новинарски програми. Бяха ли безсилни полицията и останалите агенции? Бяха ли паднали най-сетне САЩ в ръцете на международния тероризъм? Не по-малко ужасяващи истории продължаваха да се промъкват в медиите най-лошата от които бе предотвратено буквално в последната секунда наводнение в югозападен Бел. Всяко бедствие се откриваше в последния момент и по този начин само се наливаше още масло в огъня. Толкова много заплахи бяха отправени за толкова кратко време. Да не би нещата да се изплъзваха от контрол?

Новините за истинските трагедии обаче започнаха да излизат с излъчването на вечерните новинарски програми. Тялото на вицепрезидента Пембрук беше открито в офиса му. Официалната причина за смъртта му беше сърдечна недостатъчност. В обръщение към народа президентът Уейнрайт сподели голямата си мъка от внезапната смърт на приятеля си. Човек в цветущо здраве само допреди няколко месеца, четиридесет и петгодишният Пембрук се бил заразил с неизвестен вирус, очевидно прихванат при последното му посещение в Малайзия. Лекарите от центъра за вирусни заболявания към болницата „Джон Хопкинс“ не добавиха почти нищо към думите на президента.

След това президентът се обърна към по-тревожните събития от деня. Той говореше с онази фамилиарност, която преди време бе привлякла избирателите към личността му.

— През последната седмица станахме свидетели на безпрецедентна серия нападения, всяко от които имаше за цел да разтърси нашия дух. И въпреки това ние тържествувахме. При всяко ново бедствие ние осуетявахме опитите на онези, решени да разрушат духовния ни мир, да съсипят начина ни на живот, който високо ценим. Но въпреки това — аз не се съмнявам — имаше и моменти на страх, може би и на паника, но нито веднъж не се поддадохме на тези заплахи. Не. Ние ги видяхме какво представляват — знаме, чрез което показаха на целия свят силата и куража на доблестния американски народ. Тези нападения бяха безумни и странни, но ние трябва да им придадем не повече от това значение, което заслужават. На техния фон с още по-голяма сила изпъкват истинската загуба в този ден — смъртта на Уолтър Пемброук. Ние скърбим за тази трагедия, ние не искаме да се примирим с нея, но въпреки това, ние също така се учим от нея. Смъртта на вицепрезидента трябва да ни помогне да погледнем в перспектива събитията от последната седмица. Те не успяха да съкрушат духа ни. Те не успяха да подронят вярата ни. Страната ни е силна и здрава, макар и скърбяща над единствената реална трагедия на деня. Сега трябва да се вгледаме в себе си и да сложим край на страховете си. Това би желал сега Уолтър Пембрук, ако беше жив.

Към края на седмицата малцина поставяха под въпрос мъдрия съвет на президента.

Трагедията се повтори след два дни, когато „Тайг Телеком“ обяви смъртта на техния вдъхновител, тяхната сияйна светлина, Джонас Тайг. Той също бе паднал жертва на сърдечната недостатъчност и макар обожаващата го публика да скърбеше силно за загубата — а Ейми Чандлър да скърбеше и за рейтингите