рядко ще имат нужда да научават за Надзирателя, който държи трите сфери в хармония. За простата тълпа, политиката, икономиката и социалната сфера се ръководят от различни хора, като всеки от тях е по някакъв начин проверка на амбициите на другите двама. По този начин републиканската добродетел ще засенчва управлението, защото властта ще изглежда разделена между мнозина. Добрият външен вид на рамките и балансите (да заемем отново от Полибий) ще задоволят капризите на хората.
Те също така ще бъдат убеждавани по всяко време, че формата на държавата отговаря на тяхното желание. Когато, например, тълпата зареве за аристокрация, ще доминира социалната сфера. Когато същите тези гласове започнат да плачат за олигархия, ще доминира икономическата сфера. А когато вече преситени, се разплачат за принц, ще се появи и политическият лидер. По този начин фасадата на управлението ще се мени с ветровете на обществения интерес и ентусиазъм, за да поддържа народа заблуден и доволен. И поради това агресивното желание у хората никога няма да стане причина за разкъсване на тъканта на една държава, която съпровожда жаждата им за промяна.
Тези промени, това ще стане очевидно, са изградени повече върху измамата, отколкото върху реалността. Защото ако на една държава, ако трябва да говорим истината, един ден й се наложи да приеме капаните на демокрацията, а на следващия ден капаните на тиранията, от нея повече държава не става. Последователността трябва да бъде сигналната дума за лидерите й. Както много автори са забелязвали, държавата много напомня на кораб. Метафората обаче няма почти нищо общо с ролята на капитана или моряците и дори още по-малко с трудния въпрос кой стои на кърмата. Тук сходството по-скоро лежи в конструкцията като цяло. За да се държи корабът над водата, за да се справя с всякакво вълнение, за да остава стабилен по време на вълненията, на битка или метеж всеки кораб разчита на едно-единствено устройство, скрито от всички очи. Килът. Килът остава постоянен във всички моменти — корабът може да приема нови моряци, може да смени мачтата с по-висока, може да предприема нови плавания, но тези промени касаят единствено формата му, а основата си остава една и съща. Това, което поддържа кораба стабилен, никога не се променя. Така е и в рамките на държавата.
Оттук следва, че непоклатимата конструкция на Надзирателя и Префектите трябва да остава винаги в сърцевината на управлението. Техните роли никога не се променят по отношение един на друг, а само по отношение на народите и другите страни. Тоест очевидното надмощие на една сфера над някоя друга в даден момент зависи от обстоятелството дали държавата трябва да изглежда по-политически доминираща, икономически по-мощна и така нататък. Тук невидимият елемент — Надзирателя, е този, които прави възможни всички тези трансформации, през които преминава една държава. Именно неговите скрити взаимоотношения с Префектите в рамките на всяка една сфера са онова, което придава на държавата нейната толкова високо ценена стабилност.
Това не означава, че четиримата играят в съюз един с друг, като всеки е наясно с подробните действия, нужни за успеха в рамките на отделните сфери. Не. Усилията им се обединяват само в определени моменти. Реалната власт на Префектите лежи в тяхното безпогрешно посвещаване на техните си сфери, заедно със знанието им за единството, което трябва да съблюдават под Надзирателя, но единство, невидимо за всичка останали. Втората максима на лидерството: за да управляват ефективно, хората трябва да се занимават със собствените са задачи, на външен поглед отделно един от друг, но със скритото разбиране за общото сдружаване. По този начин пълната степен на тяхната власт остава маскирана чрез привидната им индиферентност един към друг. По този начин действителното надмощие ще се проявява чрез скритата им връзка.
До този момент, ако това беше книга, посветена единствено само на идеите, аз бих бил доволен да обясня есенцията на върховенството и природата на стабилността. Но каква куха победа би било, ако пропусна да предложа дори една-единствена дума за средствата, чрез които лукавите лидери са способни да постигнат тази цел. Сега остава да се види как една държава (както аз съм я описал) може да възникне и как може да процъфтява. Много хора преди мен са писали на тази тема, но повечето са го правили с непоследователно намерение — описват държавите такива, каквито трябва да бъдат, а не каквото представляват. И по този начин те са разчитали на едни еднакво фантазьорски представи за добродетел, сила, кураж и всичко подобно, за да осигуряват стабилност в пределите на тези въображаеми сфери. Дори месер Николо с неговото желание да представлява реалността, ни е дарил с един принц, който сякаш се появява от мъглите на Провидението, със смелост и хитрост непокътнати дълго преди да се запознаем с него. По подобен начин този принц притежава съкровище, на което трябва да благодари за предизвикването на хаос в пределите на държавата, така че той да може да изяви своята добродетел. Както признава месер Николо, неговите герои от миналото и настоящето се изплъзват прекалено бързо — дори и онези, уважавани като Чезаре Борджия, — неспособни да поддържат арогантността си, твърдостта си и прозрението си за който и да е продължителен период от време. Питам аз тогава, този принц по-практичен ли е спрямо практиционера на държавническото изкуство от краля-философ на Платон или от добродетелните принцове, които откриваме в писанията на Салутати, Гуарино или Поджо? Не. Те са само чиста фантазия. Накратко, книжката ми не би представлявала по-полезна от техните, ако бях решил да спра дотук. Следователно останалото трябва да обърне внимание на практическата част. По тази причина отново трябва да започнем на чисто, за да определим как можем да изградим държава, способна да устои на времето.
Хората се ръководят от собствените си желания и от прищявката на съдбата и именно тази битка между двете страни решава благосъстоянието на държавите. Степента, до която една от тези страни може да доминира, е от главна важност за нас. Месер Николо би ни накарал да повярваме, че двете страни воюват в равностойна битка. Ако бъдем честни, той е първият, дал на хората честен шанс в борбата, дори и ако чрез собствените си примери да доказва прекалено добре, че съдбата в крайна сметка е победителят в историята. Но дори и той трябва да признае, че хората не могат да спечелят, защото не могат да се адаптират с достатъчна скорост към изискванията на времето. Дълготрайната стабилност (сърцевината на истинското върховенство) си остава недостижима мечта.
Определени хора обаче са далеч по-способни, отколкото можем да си представим, дори още по- способни и от принца на месер Николо. Техните способности лежат не в техните добродетели или в хитрината на Тезей. За разлика от принца на месер Николо тези хора не е задължително да притежават свръхчовешки качества. Нито воюват със съдбата като тяхна единствена Немезида. Тяхната сила по-скоро лежи в тяхната вяра в самата държава, в способността на държавата да постига постоянство в лицето на прищевките на съдбата. Под повърхността на нейните толкова много промени, държавата съхранява едно непрестанно качество — безсмъртност. И въпреки това голямата част от хората не са наясно с тази дълговечност. По тази причина те с голяма неохота се разравят в сбърканите структури, върху които държавата почива, от страх накрая да не останат само с анархията. Толкова е голям страхът им, че те предпочитат да кърпят неизправната структура и да възпроизвеждат до безкрай едни и същи грешки, отколкото да направят опит да изградят нещо наистина стойностно. Това обаче, което те не успяват да схванат, е че само в хаоса на разрухата може да бъде изграден силен фундамент. И само онези, които поместват доверието си в тази способност на държавите (а не в хората), разбират как може да се постигне стабилност.
От което следва, че лидерите, които искат да изградят стабилна и дълговечна държава, трябва първо да имат желанието да хвърлят настоящата държава в хаос. Накратко, винаги трябва да има място за саможертва. Моята цел тук е не да драматизирам, а да разкривам болезнени истини. Месер Николо определено разбира този пункт, макар и не така цялостно. Неговият принц достига висините на властта, защото той знае как да се възползва от ситуация, породена от хаоса. Тази задача е оставена на каприза на съдбата. По този начин месер Николо дава повече власт на съдбата, отколкото на хората. Но онези, които искат да предприемат тази смела крачка и да захвърлят държавата в пропастта изтръгват такава власт от ръцете на капризната богиня и по този начин оформят собствените си съдбини.
Изборът не е толкова драстичен, както би могъл да изглежда на пръв поглед. Да вземем, например, един математик, който се мъчи да изгради неопровержимо доказателство. Той разхвърля по плочата теорема
