подир теорема, аксиома подир аксиома, но напразно. Неговите пресмятания не довеждат до сигурност. И тогава той изтрива плочата, като съхранява само едно или две твърдения, които смята за абсолютно необходими за окончателното доказателство. И въпреки това той отново достига до несигурно положение. Какво може да направи той? Неговите учени колеги мислят, че няколкото твърдения, които той е съхранил, са необходими за решението на задачата. Те твърдят, че без тези основни доказателства той не би знаел откъде да започне. Но той е по-мъдър от тях и има истинска визия. И така той изтрива плочата напълно и започва неповлиян от тяхната остаряла мъдрост. Той вярва на науката, а не на хората, като по този начин показва куража си да нагази в дълбини, за които останалите не смеят дори и да си помислят.
Същото е и с държавите. За да осъществят истинска промяна, лидерите трябва да имат желанието да разкъсат всяка структура, изградена върху фалшив фундамент. В продължение на две хиляди години хората са градили и разрушавали градове, държави, дори и цивилизации с надеждата да съградят една съвършена държава. Но техните усилия са били напразни по простата причина, че те никога не са имали куража, нито прозрението да започнат от нищото. Държавата трябва да е чиста, ако искаме новата държава да остане незасегната от язвите и болестите на предишния режим. Не е достатъчно да заместиш един тиранин със законодателство, а тълпата с крал. Фасадата може да бъде различна, но сърцевината остава същата. Една плавна трансформация от една форма на държавно управление към друга само разкрива прогнилия фундамент. Ако го изразим с малко по-различни думи, това е всичко друго, само не и отлагане на екзекуцията. Онова, което подронва първия режим, не иска да си ходи и продължава да подронва следващия, и така нататък.
Проблемът тук се корени в липсата на въображение. Те не могат да видят отвъд стените на миналото и по този начин намират сигурност само в онова, което е дошло преди тях. Но въпреки това истинският кураж се налага сам, когато се изправи пред възможния неуспех. Неизвестното предлага тъкмо такова изпитание. Връщането към прогнила, но все пак добре изпитана структура, разкрива единствено слаба воля и безкрайно примирение с посредствеността.
Не може да има лесен път към изграждането на държавата, която аз описах. Защото аз искам лидерите да виждат не само самите себе си, но и държавата, която се надяват да управляват, в една съвършено нова светлина. В историята няма нищо такова, на което биха могли да се облегнат, за да направят промяната по-мека. Нито пък могат да открият в миналото нещо, което да може да обясни как да установят сферите и Надзирателя. Също както с всички новости, нападението е най-добрият начин. От това следва, че онези, които се надяват да управляват, трябва да се стремят към тотално унищожение на съществуващия режим.
Но само в определен момент. Би било глупаво да се предизвиква хаос, ако тези лидери не са готови да изградят нови структури, с които да заменят старите, да запълнят междината, създадена от разрухата, предизвикана от самите тях. Ще направя само кратко отклонение, за да разясня изкуството на една такава тактика. Трудно е, ако не и невъзможно, да се провокира помитаща промяна в една държава, в която има дори и мъничко останало спокойствие и близки отношения, тоест, в такава държава, която вони на същата посредственост в продължение на десетилетия. Елиминирайте спокойствието и самодоволството и спектрите на несигурността и безредието ще хвърлят без особен труд хората в ръцете на нови водачи. По този начин смелите ще предизвикат вакуум, който могат да запълнят със собствената си марка върховенство, така че да заменят победения режим.
Задачата не е Херкулесова, както би могло да изглежда на пръв поглед, защото по-голямата част от подготовката ще зависи само от четирима души; един над всички, притежаващ мъдростта да поучава и да подбере тримата последователи, така че да имат достъп до трите сфери. Няма да отричам, че това е най- продължителната и най-трудна част от процеса: тримата мъже трябва да бъдат подбрани още от най-ранна възраст, когато умът им е отворен към всичко ново и авангардно, и когато не се боят от онова, което изглежда невъзможно. Обучението, което провежда Аристотел на младия Александър, потвърждава, че ако е дадена насока от най-ранна възраст, и ако бъде вдъхновяван със страстта към новото, младите мъже израстват като велики покорители. Светът не е виждал други мъже като Александър досега, нито пък е имало такива учители като Аристотел, които да зададат курса на такова изумително въображение. Но ако човек подбере неколцина деца, на които бъде дадена възможността да надзърнат във възможното бъдеще, да добият представа за безграничната власт, която може да бъде придобита чрез стриктното разделение на сферите, за Надзирателя не би било трудно да завоюва тяхната безгранична преданост. Неговото бреме ще се състои в това, да си подбере мъдро учениците.
Освен това Надзирателя не бива да се тревожи, че всяко едно от тези момчета няма да издържи на товара на тази огромна задача, защото всеки един ще се ограничи само с тази област, тази сфера, която ще бъде негово владение, когато се роди новата държава. В същото време обаче всеки ще бъде наясно с по- голямата цел, уверен, че двамата му колеги са ангажирани с делото си по същия всеотдаен начин, както и самият той. По-фините детайли от този първоначален етап ще бъдат определени по начина, по който Надзирателя интерпретира шепата думи, които аз привеждам тук. Поради това не ще правя опит да описвам курса на това обучение. Аз не съм в състояние да предсказвам обстоятелства, нито пък мога да определя изискванията на бъдещето за всяка сфера. Достатъчно е да кажа, че всеки мъж трябва да стане експерт в дадената му сфера до такава степен, че да се намира в положение на значително влияние, когато удари часът за провокирането на хаоса. Следователно наблюдателят трябва да избира от хората, които притежават способностите да се добират до такива позиции; това е повече от очевидно. И въпреки това определени аспекти от наставленията ще стават по-ясни с описанието ми на по-късните етапи на това начинание.
Всяка една от сферите е в състояние сама да хвърли държавата в хаос. Политически катаклизъм поради въстание или политическо убийство, икономическа разруха, причинена от неуспяли предприятия или изчерпване на стоки, или социален безпорядък, предизвикан от чума, глад или други бедствия, може да причини временен хаос. Събитията в Англия през изминалите осемдесет години са добра илюстрация за това как политическата интрига може да разтърси самите основи на държавата. Убийствата и заговорите преди пристигането на Хенри Тюдор хвърля в хаос Англия при повече от един случай, като най-лошият се случва след възкачването на Ричард Плантадженет върху трона. Страната е във война със себе си и накрая намира спасение в един принц-завоевател. Но извличат ли англичаните максимума от този хаос? Търсят ли да извлекат от държавата онези характерни черти, направили възможно цялото това опустошение? По всяка вероятност не. Тюдорите са възстановили мира, но на човек само му остава да се чуди колко дълго ще трае тази сигурност, след като сегашният Хенри няма мъжки наследник. Ще бъдат ли принудени тези разбити англичани да водят още веднъж същата битка?
Що се отнася до икономическата разруха, вие си спомняте, че след войната си с нюмантините Римската република изпитва големи трудности, причинени от хилядите селяни, неспособни да намерят земя за посев. Храната започва да изчезва, като само внесеното зърно предотвратява въстанията. Икономическото напрежение е толкова голямо, че трибуните водят популярна агитация срещу Сената и консулите. Опасността започва да се разпространява и сред армията, и в цялата държава, която вече се смъква към хаоса и изглежда на ръба на пълен колапс. Ако не са били Тиберий и Гай Грак — мъже, надарени изключително от съдбата, — чиито реформи възстановяват порядъка в търговията и селското стопанство, Рим можеше отдавна е станал на прах преди още първият му диктатор да го постави на колене.
За социалните безредици само ще напомня за чумата в Атина като свидетелство за опустошенията, които причиняват тези бедствия.
При всеки един от тези хаоси настъпването на хаоса не е достатъчно да разубеждава хората от въздигане на същите институции, на които държавата на първо място дължи отслабеното си състояние. По този начин, за да може хаосът да си свърши както трябва работата, и трите сфери трябва да изригнат заедно. Възниква естественият въпрос: как? В примерите, които цитирам, катастрофите не са били желани, нито са били продукт на съзнателна човешка дейност. Може би Ричард Плантадженет признава ползата от хаоса, до който довеждат действията му, но би било глупаво да приписвам човешка причина на икономическата разруха в Рим и богохулство да правим това в случая с чумата. И въпреки това, за да възникне стабилна държава, няколко човека трябва да поемат върху себе си задължението да предизвикат
