хаос; те трябва да унищожат цялата власт, за да създадат новата власт.
Ролята на всяка една сфера е различна и всяка една от тях би могла да поведе към хаоса. Но би било разумно да обясним какви трудности е най-вероятно да възникнат във всяка сфера, преди да разгледаме техните обединени усилия. При политическата сфера имаме три пътя към хаоса: първо, чрез убийства; второ, чрез военна или чуждестранна заплаха; и трето, чрез популярна демагогия.
Историята е прекалено изпълнена с примери за първата, които гарантират продължителна дискусия, но малцина се открояват сред множеството. Най-очевидният е Цезар, чиято смърт в ръцете на двадесет и двамата оставя Рим сред една кървава гражданска война, завършила със загубата на Републиката и издигането на имперското управление. Няколкото години на объркване и несигурност, през които Брут и Октавиан воюват за надмощие, са били незабавните последици от убийството. Един не толкова ефикасен пример, но такъв, случил се по времето на нашите бащи, е частично успелият опит за убийство на Джулиано и Лоренцо де Медичи. Паци заговорничат да отърват града от двамата му изтъкнати граждани и по време на свещената меса на Великден връхлитат върху двамата братя, като убиват първия, но позволяват на втория да спаси с бягство живота си. Докато стане известно бягството на Лоренцо, градът е обзет от паника и ако не са били няколкото успокоителни думи на младия Лоренцо, произнесени от стъпалата на катедралата, е оставало съвсем малко Медичите да станат свидетели на пълния безпорядък във Флоренция. Лоренцо е бил толкова лукав член на това любопитно семейство, че той обръща неуспелия опит за убийство в свое предимство, като прави промени, които усилват контрола му върху правителството. В действителност такъв изход е много необичаен и е по-скоро резултат на личните качества на Лоренцо, отколкото на обстоятелствата след опита за покушение.
Но дори и когато са успешни, убийствата хвърлят страните само временно в хаос, от който се заражда една променена, макар и пак толкова слаба, суверенност. За онези, които завоюват даден суверенитет чрез заговори и убийства, не остава много надежда да премахнат страха, завистта и ужасяващата възможност за реванш. Принцовете, издигнали се на власт благодарение на убийства, вдъхновяват останалите да се добират до властта по същия начин, като по този начин скоро стават плячка на самите средства, изтикали ги отпред. За да се изгради правителство върху подобни основи, означава да се осъди държавата да плаща ретрибуция. Макар че такива събития хвърлят градовете държави в постоянно състояние на хаос, това не е онзи хаос, от който може да се роди истинското върховенство.
Вторият път може да доведе до по-стабилно лидерство от първия, но той е все така подозрителен и далеч по-труден за следване. Защото военните мъже (които ще опиша с големи подробности) не са лесни за контролиране, нито пък има вероятност за контролиране на управлението на някой лидер, веднъж след като вече е вкусил сладките блага на властта. Твърде много е било правено за лоялността на такива армии по отношение на техните генерали и по отношение на лидерите, които ръководят тези генерали. По време на истински героизъм може би такава висша оценка господства. Но ние живеем в епохата на наемни войски, които се бият за дневната си надница, без значение кой развързва кесиите със заплатите им. Войниците могат да сменят господаря си и по време на най-разгорещената битка, стига само да ги възнаградят достатъчно добре. Да се довери човек на военните — дори и на тели от собствената милиция на града (месер Николо отново демонстрира неподозирана наивност) — това е все едно човек да позволи на безредната тълпа да определя хода на събитията. Лоялността не може да съперничи на рафинираните примамки на властта. По този начин, за да се създаде политически хаос чрез военна сила, е все едно да се осъди държавата на военни закони (без значение по какъв сладък начин ще бъде наложен този военен закон). Не може да се отрече, че военното управление предлага известна стабилност, но само за известно време. Амбицията е основният стимул на всички войници и прекалено много от тях разполагат със средствата (един полк тук, друг гарнизон там) да заграбят властта. Никоя държава не може да оцелее дълго, щом й се налага да понася непрекъснатите боричкания между отделните военни клики.
Чуждестранната заплаха е още по-трудна за предсказване и почти невъзможна за контрол. Освен това само мъжете в историята, които са се добирали до властта чрез завоевания на други, са били шпиони и предатели. Това са най-лошият вид хора и заслужават най-суровите наказания, които могат да се стоварят върху тях. Няма какво повече да се каже за възможностите, създавани чрез чуждестранни заплахи.
Първите два пътя към политически катаклизъм си поделят един основен недостатък: нито единият, нито другият се ангажират сериозно с необходимостта да се планират чрез измама мненията на хората. Самото убийство е дело на неколцина или на отделен лунатик. Военният катаклизъм засяга малка част от държавата. Онези, които последват който и да е от двата пътя, не успяват да разпознаят, че въпреки че са неспособни да управляват сами, хората са най-могъщата сила в една държава и по този начин всяка промяна във властта трябва да отговаря на вълната на техните пристрастия. Хората не биха довели по желание държавата в състояние на хаос, но те могат да бъдат подведени да го направят. Има само един начин за постигането на тази цел: трябва да се появи един демагог, който да завземе тяхната преданост, и който разпознава нуждата за катапултиране на държавата в руини, така че той и останалите да могат да създадат стабилност от отломъците.
Флоренция още веднъж ни дава подходящ пример в лицето на Савонарола, който се превръща във водещия гражданин на града по време на последните дни на първата република. Едва миналата година синьор Микеланджело Буонароти ми каза, че и до ден днешен не може да забрави гласа на Савонарола, когато проповядвал. Движен от желанието си за шеметна промяна и в църквата, и в обществото на приятелите си съграждани, Савонарола изпълнил проповедите си с предсказания за очистителния гняв, който щял всеки момент да се стовари върху Италия. Когато пророчеството му се сбъднало с нашествието на французите през годината на нашия Бог 1494, той взел управлението на града в свои ръце и възможността да изгради святата си сфера върху катаклизма. Но той бил мъж с тясно скроена визия и не желаел нищо повече от една заздравена република, ръководен от мотото „Христос-Крал във Флоренция“. Тялото му скоро пламнало върху клада на Пиаца делла Синьория — свидетелство колкото за влиянието му, толкова и за тесните му рамки.
Сред множеството демагози през столетията малцина (ако изобщо има такива) са поели тази роля с онзи вид прозорливост, необходима за подготовката на държавата, която аз си представям. Нашият демагог трябва да е мъж, готов да поеме юздите в политическата сфера веднага след като хаосът избухне. Следователно той трябва да има добра представа за останалите сфери и да вижда ролята си като такава с ограничена важност. От изключително значение е той да разиграва ролята на демагога, отколкото да бъде действително такъв. Защото ако на него му се наложи да възприеме всичките атрибути на такъв водач, той никога не би бил способен да утоли собствената си жажда, веднъж след като бъдат положени новите фундаменти на държавата. По този начин той не трябва да се появява на политическата сцена просто чрез случайност, тоест, чрез благоволната съдба на няколко гръмки проповеди. Не. Той трябва да изучава темперамента на хората, да разбира за. какво жадуват те или да се изказва пренебрежително за настоящата държава и след това да използва тези знания, за да подхранва техните желания. Той трябва да говори така, сякаш говори на всички тях. Той трябва да бъде изкусен наблюдател на хората и трябва да знае кога да влезе в битка. Не е необходимо да нанася смели удари; по-скоро той трябва да изгражда смело от първоначалните малки успехи. Нека думата за делата му и неговите мнения повишават популярността му. Нека хората да го призовават, а не той тях. И тогава, в точния момент, когато Надзирателя е събрал значително движение от всички сфери, нека да поведе хората към хаоса. Те няма да се огънат. Те ще са му отдали своето доверие и пълното си посвещение. Завоюването на такава лоялност изисква време и именно обстоятелствата ще решат напредъка на делото му. Всичко обаче, което се изисква и от демагога (политическия Префект) и от Надзирателя, е това да са способни да четат в душите на хората, умение, придобивано след години изучаване.
Такива са пътищата към катаклизма в политическата сфера. В рамките на икономическата сфера също има три пътя: първият, чрез естествено изтощаване; следващият, чрез чуждестранна блокада; и третият,
