Теория на хаоса

способен да го разшифрова. — Тя се увери, че думите й попиха дълбоко в съзнанието му, преди да се премести на другия край на леглото до куфарчето си.

— Виж — произнесе той, все още неспособен да се опомни от последните пет минути, — аз си изпълних поетото от мен задължение. Знаеш как е свързан Айзенрайх с всичко това. — Той я гледаше, докато тя разкопчаваше куфарчето. — И така, коя всъщност си ти?

Тя спря за момент и вдигна глава към него.

— Да ти кажа честно и аз не съм сигурна.

— Това не е много успокояващо.

Да, така е. — Тя се пресегна под леглото и за момент беше заета с обуването си. — Облечи си палтото. Вземи си всичките неща с теб. — Тя усещаше как оперативният работник в нея взема връх. — Трябва да намерим сигурен телефон.

— Сигурен телефон ли? — попита той. — Коя си ти, по дяволите?

Вирджиния, 26 февруари, 21,04 ч.

Томас Грант, облечен в новопридобитата униформа на щатски войник от щата Вирджиния, седеше на предната седалка. Единият агент на ФБР беше зад него, а другият беше на волана. Имаше въпроси, които се нуждаеха от отговор. Те му бяха предложили да ги съпроводи.

— Значи решихте, че той посяга към оръжието.

— Да — отвърна Грант.

— Значи вие действително си помислихте, че той…

Грант внезапно се пресегна и сграбчи кормилото, като го извъртя, насочвайки колата в парапета. Мъжът на волана направи опит да го изблъска и овладее волана, но беше застигнат абсолютно неподготвен. Миг по-късно колата се вряза в парапета и надвисна над пропастта.

— Саможертва! — изкрещя Грант. — Саможертва!

Колата се стовари долу и избухна при удара.

Сара стържеше с нокти по тухлената стена, докато слушаше; грапавата повърхност й помагаше по-лесно да се съсредоточи. Телефонната кабинка беше тясна, седалката предлагаше частичен изглед към книжарницата в дъното на коридора. Пейките и рафтовете бяха затрупани с книги до тавана. Подредените покрай едната стена лампи „Тифани“ върху трите дъбови маси хвърляха мека светлина върху малкото помещение. Тя се бе надявала, че книжарницата ще откъсне малко Джаспърс от несигурността на момента. Помещението веднага бе оказало ефект, макар че първоначално не бе изразил силно желание да стои. Част от средновековен гоблен бе съумял да го разсее за момент.

— Не — каза тя. — Абсолютно неприемливо.

— Добре. — Гласът на Причард не се бе променил, тонът му бе останал далечен, дори и при опита си да я убеди. — Но може би ще е най-добре, ако дойдеш…

— И да се възползвам от помощта ти? — Тя дори и не направи опит да скрие презрението в гласа си. — Пред очите ми е една вечер в Аман…

— През която ти направи своя избор. Вече сме го обсъждали. Ако не беше извела Сафад, градът…

— Едно момиче загина заради този избор. Този живот… Беше пренебрежим при сравнение със съдбата на цял град, може би дори и регион. Последиците с израелците…

— Това нямаше да има никакво значение! — Тя се принуди да спре, долавяйки отровата на омразата в гласа си, железния обръч около гърдите си и побелелите кокалчета на ръката си, стиснала телефонната слушалка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. — И откъде тази внезапна загриженост? — Тя се насили да отвори очи и да ги впие в стената. — Както винаги, ти си повече от щастлив да пуснеш поредната си стратегия в движение.

— Ние не си давахме сметка…

Сара се изсмя и изпита наслада от тишината, която бе предизвикала.

— И за момент дори не съм се съмнявала, че не сте си давали сметка. Не — продължи тя. — Идвам при вас и веднага ме откарвате в някоя малка и приветлива фермичка в дълбоката провинция на Мериланд, където да разберем къде е допусната грешка в терапията…

— Както вече ти казах, всички сме впечатлени от действията ти в уличката. Мога да те уверя, че никой не поставя под въпрос…

— Пет пари не давам какво си мислите.

Последва нова тишина.

— Тогава излизай, Сара. Ела, предай всичко и напускай. — Той направи пауза. — Този път не мисля, че има някакви допуснати слабости.

Допуснати слабости. Тя усети как гневът се надига в гърлото й и изпита адско желание да удари мъжа от другата страна на линията. Вместо това тя насили очите си да гледат към Джаспърс, който се бе прегърбил, за да прочете написаното върху гърба на някаква книга. Този беззащитен учен, абсолютно неподготвен за подобни мръсотии, без дори да си дава сметка в какво се набърква. Допуснати слабости. Думите дращеха душата й, както винаги. Чия отговорност, Сара? Чие доверие? Тя беше обучена да напуска, обучена, че това е единственият начин да оцелееш. Но тя никога не се бе вслушвала в тия думи, никога не се научи.

— Вие нямате представа с какво си имате работа, нали?

Последва поредната тишина.

— Най-добре ще е за теб, ако дойдеш. Вярвам, че…

— Доверието никога не ти е било най-добрата поза. Не, този път ще играем по моите правила. Никакви изненади в последната минута. Никакви допуснати слабости. — Очите й се насочиха към Джаспърс. — Този път никакви пренебрежими загуби.

Десет минути по-късно тя се появи в главното помещение на книжарницата.

— Оправдаха ли се инстинктите ти? — боцна я Ксандър.

— Очакваха обаждането ми, ако имаш това предвид. — Тонът й беше сдържан, докато сваляше един том на Антъни Тролъп от рафта, повече да ангажира с нещо ръцете си, отколкото поради някаква друга причина. — Трябва да видя този ръкопис.

— Почакай, почакай. — Несигурността отново се бе появила в гласа му. — Кои са тези те?

— Щеше ли да има някаква разлика, ако знаеше? — Ксандър не отговори нищо, докато Сара връщаше книгата на мястото й и вземаше друга. — Пескаторе. В кой факултет работи във Флорентинския университет?

— Теория на политиката — отвърна той, без почти да се замисли. Продължи опита си да омаловажи въпроса й, но беше все така развълнуван. — Какво искаш да кажеш с това, че не би имало никаква разлика? Спомни си, че съм писал за…

— Не си писал за тях. — Напрегнатият й тон го предупреди да не продължава с настойчивостта си. — Това, от което имам нужда, е едно препоръчително писмо до италианеца. Нещо, което ще ми позволи да видя върху какво работи той. И искам да си вземеш няколко дни отпуск. Знам едно място в Делауеър. Ще се свържа с теб веднага щом се върна…

— Почакай секунда… Ти ще отидеш да се срещнеш с…

— Той има ръкописа.

Прямотата й направо го зашемети.

— Разбирам — отвърна той. — И какво възнамеряваш да правиш с него, ако той все пак ти разреши да го видиш?

— Остави на мен да се тревожа за това.

Ксандър кимна; несигурността му бе преминала в чувство на безсилие.

— Значи аз ти давам писмото, изчезвам, а ти говориш с Пескаторе. Просто ей така. — Той продължи да кима. — За нещастие, не мисля, че нещо ще се получи по този начин, още повече, като имам представа от Карло.