Теория на хаоса

За пръв път след приключването на телефонния разговор Сара го погледна в очите.

— Ти го познаваш? — Тя не успя да прикрие изненадата си.

— Познаваме се от десет години — отвърна той с небрежен тон. — Карло е един от другите протежета на Лундсдорф. Всъщност той беше първият, който ме насочи към Айзенрайх и събуди любопитството ми. Аз се опитвах да ти го кажа…

— Така ли? Значи тогава всичко е наред. Обади му се и му предай, че аз идвам.

Ксандър се опита да потисне раздразнението си.

— Просто така?

— Мисля, че на място ще се оправя.

— Настина ли? — Той приседна върху ръба на рафта и кръстоса ръце. — Хайде пак да го повторим. Какво точно възнамеряваш да правиш с ръкописа, ако и когато го откриеш? — Той зачака. — Ще бъде или на италиански, или на латински, а ти си предполагам, перфектна и на двата езика. И разбира се, познаваш отлично езика на шестнадесети век, така че да си пробиеш път през безкрайните страници странична информация, нали? О, и още нещо — продължи той, като набираше скорост. — Карло не е от хората, които обичат да отделят много време на непознати. Той би могъл — подчертавам условната форма, — би могъл да ти позволи да хвърлиш око на няколко страници, докато през това време бдително стои надвесен над рамото ти, и това ще бъде всичко. Той определено е най-грижливият академик, когото познавам. Да не споменаваме, че си и пада малко по параноята. Би могъл дори да си помисли, че съм те изпратил да му откраднеш идеите. Не, той ще бъде внимателен, самодоволен и може би малко по-снизходителен. Онова обаче, което със сигурност няма да намериш у него, е услужливостта. А и освен това няма да го намериш на мястото му. — Прямотата му бързо бе преминала в раздразнение и дори може би с примес на укор.

— Откъде ти е известно всичко това?

— Защото също като останалите двеста учени от тази област през следващите три дни ще бъде на конференция в Милано. — Ксандър направи ефектна пауза. — Утре сутринта хващам самолета в шест и половина. И вече съм си взел няколко дни отпуск.

Сара си позволи усмивка, докато пъхаше книгата обратно на мястото й.

— Разбирам. — Тя приседна до него на рафта, като сгуши ръце в скута си в знак на присмехулна загуба. — И какво предлагаш тогава да направя, като имаме предвид факта, че ти явно си три крачки пред мен?

— След като не искаш да ми кажеш коя си… нека аз поговоря с него.

— Ти и без това ще го направиш.

— Вярно. — Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за хората, които може да не искат да откриеш ръкописа? Съобщението им тази вечер беше повече от ясно. По всички линии. — Тя направи пауза. — Това не е игра.

— Малко е късно да ми обясняваш правилата. — В гласа му вече бе започнала да се промъква увереност. — Виж, ти дойде при мен. Разбирам, че си мислиш, че може би съм в някаква опасност, но не би ли се сторило странно на всеки интересуващ се от дейността ми напоследък, ако не отида на конференцията? Планирал съм го от месеци. Така че аз просто решавам да отскоча до Флоренция и да се видя със стар приятел. Няма нищо необикновено. — Той изчака коментар, но след като такъв не последва, продължи: — Искаш да знаеш как се вписва ръкописът в цялата тая история. Тогава имаш нужда от някой, който може да го дешифрира, като едновременно с това има достъп и до Карло. Това бих могъл да съм аз. Правил съм му някои услуги в миналото; няколко дни ще забрави за параноята. Всичко, което казвам, е, че ти имаш нужда от мен на някакво фундаментално ниво.

— Това, от което имам нужда, е някой, който знае с какво се занимава той.

Този път беше ред на Сара да се замисли. Вероятността да го откаже от пътуването му беше практически нулева. А ако си е планирал нещата… Може би в такъв случай внезапната промяна би предизвикала учудване у някого, с което Джаспърс се превръщаше в още по-преследвана мишена? Преследвана мишена — това беше фразата, която от месеци, години не бе спохождала съзнанието й. А сега изплува с такава лекота.

Всичко това правеше още по-очевиден факта, че Причард отлично е знаел какво прави. Изпращането й под прикритието на консултация, свързването й с човек като Джаспърс, чувството й за отговорност. „Тогава напускай.“ Той никога не бе имал това наум, защото е знаел, че тя няма да се хване на въдицата му. Беше я изработил по най-съвършения начин. „Няма допуснати слабости.“ Оставаше само въпросът „защо“. Защо ще я кара пак да се връща там, откъдето бе избягала?

Тя се загледа в учения пред себе си. Логиката му, колкото и да не искаше да си го признае, беше безупречна по конкретния повод. Какво точно планираше тя да прави с документа, след като веднъж успееше да се докопа до него? Гласът в нея се обади още веднъж, макар и по-слабо отпреди: „С чий живот си играеш, Сара? С чие доверие?“

— Като имам предвид, че не разполагам с кой знае какво да те спра…

— Имаш ли избор?

— Май нямам никакъв, нали? — Тя се изправи и се втренчи в очите му. — Ще трябва да ми обещаеш, че няма да предприемаш нищо, докато не приключи конференцията, докато той не се прибере във Флоренция. Нищо повече от обичайния контакт.

— Защо? Не би ли било по-логично…

— Не. — Оперативният работник в нея вече издаваше заповеди. — Не забравяй, че ти не си единственият, който работи върху ръкописа. Трябва да се снишиш, поне докато аз стигна дотам.

Сега беше ред на Ксандър да изрази изненадата си.

— Докато ти…

— Имам да свърша малко работа в Швейцария. Ще бъда наблизо. И помни, аз съм единственият човек с досиетата за нашите трима приятели. Ако нещата загрубеят… — Тя отново задържа погледа му — … ще е добре да има някой, който да знае какво прави. — Сара направи пауза. — Ти просто може да имаш нужда от мен на някакво фундаментално ниво.

Децата лудуваха в снега, като се замеряха със снежни топки, които профучаваха в нощния мрак към почти невидимите цели. Голямото открито пространство, сгушено уютно в основата на продълговат хълм, който се спускаше рязко от страната на тухлената сграда, служеше като съвършено бойно поле. Разнасяха се възторжени писъци, приглушавани от звуците на скърцащите ботуши, тъпчещи почти замръзналия сняг. Малката залесена площ, която граничеше с миниатюрната арена, придаваше на картината умирително спокойствие.

Самотна фигура стоеше на върха на хълма с цигара в едната ръка, докато другата бе пъхнал свита в юмрук за повече топлина в джоба.

Джонас Тайг следеше как димът от цигарата му се устремява нагоре и се смесва с парата, която излизаше от носа му. Знаеше, че прави грешка; лекарят му бе казал да ги остави, но Тайг не беше от хората, които си отказваха каквото и да било удоволствие. С ръст над метър и осемдесет, той имаше стомах, който да го докаже, макар че огромният му бъчвообразен гръден кош правеше всичко възможно, за да прикрие голяма част от издайника под себе си. Сто и петнадесет килограма живо тегло бяха добре скрити под кройката на двуредния му блейзър.

Гледката в подножието на хълма му позволи да се отпусне за момент — тези деца, толкова различни от онези в неговия плътно скрит свят. Той притвори очи и смъкна от плещите си последните няколко месеца, като прогони от мислите си и последните ден и половина. Спомените за собственото му детство — искрящия смях, прогизналите от пот ризи и чорапи, задъханото дишане, студената изненада от внезапната експлозия на снежна топка в нечий гръб. Толкова по-лесно. Толкова по-осезаемо.

Цигарата му загорча. Той я захвърли настрани и долови продължилото не повече от секунда изсъскване, когато огънчето се бе сблъскало със снега. Звуците от пристигащите автомобили, внезапното нашествие от автомобилни фарове го върна обратно към вечерните задачи. Обърнал лице към приближаващите се светлини, Тайг долови забързаните стъпки на един от приближаващите се помощници. Беше време да върне на лицето си решителното изражение, маската на авторитета, която характеризираше най-популярната фигура в света на телевизионните предавания. Тайг приглади гарвановочерната си коса и закрачи към