голямата тухлена сграда. Докато се спускаше по склона с помощника си край себе си, големите букви над двете дъбови врати се сляха по един магически начин в името:

ЧАСТНО УЧИЛИЩЕ ЕЛКИНГТЪН

Тайг си разкопча палтото, докато влизаха през дебелите врати в малкия облицован с плочки коридор на училището. Впечатляващ стъклен шкаф, пълен с трофеи, стоеше пред него. Той смъкна палтото от плещите си и го връчи на младия човек до себе си.

— Дръж го в теб. Тази вечер искам бързо да се измъкнем. Помощникът му кимна и се насочи към редицата врати в дъното на коридора. Млада жена се появи от същото място с бележник в ръка и със загрижено изражение върху лицето си. Ейми Чандлър — продуцентката на „Тайг тази вечер“ — не бе особено възхитена от предложението за двуседмичното турне, приземило се върху бюрото й преди три месеца. Четиринадесет представления в четиринадесет града. Тайг искаше да опознае феновете си, да чуе грижите им. За нейните грижи не бе ставало въпрос.

— Имаш на разположение четири минути, преди да излезем в ефир — каза му тя. — Твоите самоотвержени фенове — петстотин на брой — търпеливо очакват обещания сеанс. Поклони им се дълбоко. Ще ти дам знак, когато останат тридесет секунди.

Тайг тръгна към двойните врати, като нагласяваше миниатюрната слушалка в ухото, преди да отговори:

— Ще сляза по централната пътека — каза той, докато тя му оправяше вратовръзката. — Улови ме с предната камера, точно преди да се кача на сцената.

— Дадено. — Тя приглади вратовръзката върху ризата му, намигна му и каза в микрофона си: — Идва. Загрейте ги.

Ейми бързо се измъкна през вратата. Петнадесет секунди по-късно дълбок и резониращ глас се промъкна през глухия шум от многобройни гласове, които идваха откъм вратите.

— Добър вечер, дами и господа, и добре дошли на шоуто „Тайг тази вечер“. — Бурни овации съпроводиха внезапното замлъкване в залата. — Само след няколко минути ще бъдем в ефир, така че се отпуснете на столовете и ви моля да приветствате топло домакина на шоуто… господин Джонас Тайг.

Тайг зачака знака от Ейми. Миг по-късно вратите пред него се разтвориха и овациите се засилиха с пристъпването му в светлината на прожектора. Класическата за срещи физкултурна зала с неизменния си подиум и дървен под заблестя под безчетните лакирания и покривания с восък, послужила като сцена за записа на тазвечерното шоу от задънената провинция. Студийното оборудване — камерите и колоните за излъчване в ефир — бе натъпкано в едно място точно под баскетболния кош. Тайг вдигна дясната си, свита си в юмрук, ръка в знак на приветствие и се насочи към публиката. Докато се придвижваше сред хората, той напомняше на мъж с безкрайна енергия; на мъж с визия, както го наричаха.

— Какво удоволствие само е човек да се изправи сред вас и да слуша думите ви — прогърмя Тайг, като стискаше наляво и надясно ръце. Той продължи да намига и да кима, докато си пробиваше път сред тълпата. След двете ритуални минути той чу гласа на Ейми в ухото си: „Още тридесет секунди.“

Тайг успя да се изтръгне от една млада обожателка и тръгна по стъпалата към дъното на сцената. Пространството изглеждаше съвсем тясно, подпрелите го от двете страни рафтове с книги и бюро сякаш му вземаха въздуха, но Тайг беше наясно, че операторите си знаеха работата. Той спря точно преди края на стъпалата и зачака уводната част. „Усмихни се, Джонас“, разнесе се в ухото му едновременно с познатата музика.

Той изпълни нареждането й, говорейки под сурдинка в малкия микрофон, защипан за вратовръзката му, с който поддържаше връзка с продуцентката си:

— Самолетът излита по разписание от Рочестър в единайсет и четиридесет и пет ли?

— Ще почака, ако закъснеем.

— Не и тази вечер, Ейми. Точно на секундата. Такъв е планът.

— А какво ще кажеш за жадуващите ти да те докоснат обожателки? — изсмя се тя. — Ще искат да прекарат известно време с теб след представлението, Джонас.

— Точно по разписание и нито секунда повече. — Той махна на един младеж на първия ред и се усмихна, докато говореше. — Само тази вечер не.

Гласът се извиси над музиката и аудиторията запази пълна тишина, докато Тайг се изкачваше на сцената.

— Тази вечер от великия щат Върмонт, от градчето Елкингтън поздравява с добре дошъл Джонас Тайг и… „Тайг тази вечер“. — Грохотът от аплодисментите отхвърли безмилостно индикаторите в червеното. Тайг бавно закрачи към бюрото, поздравявайки публиката и сочейки към едно или две непознати лица в тълпата. Стигна до стола си и седна точно когато музиката се извиси в кресчендо. Той пооправи микрофона върху бюрото, премести едно снопче листчета за бележки от единия в другия край и вдигна глава широко усмихнат. Беше време да вдъхновява, каза си той. Време да превърне визията в живот.

— Ама тази вечер направо сте страхотни. — Публиката отново изпадна в екстаз. Тайг ги изчака да се успокоят и седнат — кимаше, махаше с ръка, подреждаше си страниците със сценария, — докато, втренчен в камерата номер едно, продължи: — Нека да предам на всички зрители поздравите на целия Елкингтън тази вечер. Както сами можете да чуете, тази вечер сме доста развълнувани. — Последва нов взрив от овации. — Момчета, през изминалите десет дни сме посетили десет градчета и подкрепата, която продължавате да ми оказвате, не спира да ме удивлява. През последната седмица обсъждахме какво ли не — работни места, имиграцията, данъците — от публиката се разнесе стон, когато той се обърна към камера номер две, — а вчера — той направи пауза, придобивайки внезапно сериозно изражение — е, всички знаем какво ни беше в душите вчера. — Той замълча за малко, за да могат думите му да попият в съзнанието на хората. — За нашите приятели във Вашингтон са нашите молитви. — Той отново замълча и се обърна към камера едно. — Тази вечер няма да предъвкваме старите истории, но на мен ми се струва, че те всичките носят едно и също ясно съобщение: какво става в тази страна? В какво трябва да вярваме, когато работата ни, самият ни живот са подложени на риск? Губим ли контрол? — Взрив от аплодисменти го накара да замълчи за няколко секунди. — Това, което следва, е, че е дошло времето да направим така, че да се чуят гласовете ни. Това е и целта на цялата ни двуседмична обиколка. А тази вечер ние си мислехме: какво би било по-подходящо — на тази прекрасна сцена в гимназията — от това да разговаряме за състоянието на образованието в тази страна. Вярно е, че може от време на време да ни се налага да затягаме коланите, дори може да ни се наложи да сложим по още няколко брави на вратите си, но всичко това сме го правили и преди. Когато става въпрос за децата ни и тяхното бъдеще… тогава трябва наистина да си седнем на задниците и да се замислим сериозно. — От дъното на залата се раздадоха одобрителни възгласи. — Както знаете, нямам навик да започвам представлението с монолог, но тази вечер, е, тази вечер ще ми позволите. Искам да ми отделите няколко минути, за да ви поговоря за нещо, което е прекалено крехко, за да си позволим да го оставим в погрешни ръце. — Той отпи от водата и положи ръце върху бюрото. — Когато стане дума за образованието на децата, съществуват няколко доста странни идеи. Идеи, според които моралът не бива да се преподава в училищата, че религиозната вяра не бива да се поощрява. Лично за мен това е малко тъжно, особено когато училището означава мястото, където ние превръщаме младите мъже и жени в хора, съвсем различни. Затова сме и тук тази вечер, защото се чувстваме болни и сме погнусени от една система, която ни казва „не“, която ни принуждава да се отказваме от собствените си идеали и има претенциите да заявява, че нашата визия била някакси неприемлива. Неприемлива? — Тайг си позволи забавен смях. — Когато ние сме тези, които искат по-висок морален стандарт, по-голямо чувство за обществено поведение, една инвестиция в бъдещето на децата ни. — Възбудените гласове от публиката се увеличиха. — Знам. И аз самият не мога да проумея. Въпросът е: означава ли това, че ние искаме система, която да настоява за още повече контрол върху носителите на този млад живот, която иска същия вид свобода да избира какво да не преподава, както други искат да избират какво да преподават? Може би. Но какво толкова лошо има в това? — С обръщането на Тайг към втората камера маркерът на аплодисментите отново достигна максимум. — Ограничения, параметри — това са здравословни неща, когато имат силно морално оправдание, когато помагат за изграждането на характер. Както сте ме чували много пъти да казвам, прекалено много време беше употребено в подкрепа на маловажни елементи, причините, които само

Вы читаете Теория на хаоса
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату