— Значи Блейни е минал през всичко това само за да може да удържа фон Нойрат, така ли?
— Да. За да е сигурен, че словото на Мани ще остане чисто.
— В най-чистия си вид.
— Учуден съм — обади се след миг Чезаре. — Мислех си, че след прочита на „Ходопория“ ще си по- малко враждебен. Но ти наистина смяташ, че ние сме група фанатици, нали? Това не е ли… странно?
— Защо трябва да мисля така? — Тонът му беше също толкова безразличен, като този на монаха. — Взривяването на църквите, Ватиканът, банката, истерията срещу ислямския фундаментализъм. Нещо изпускам ли? А, разбира се, истинската и свята църква за посветените. Трябва ли сега всички да станем манихеи, водени от такива като вас, които са запознати с гносиса? Не звучи ли това съвсем като фанатизъм, Данте?
— Десет милиона манихеи са повече от достатъчно.
— Впечатляващо.
— Не искаме да покръстваме тълпите.
— А само да ги водите за носа.
Нещо в Чезаре като че ли се промени. Той се обърна към Пиърс и го изгледа предизвикателно.
— Не като католическата църква, нали, отче? Ами ако ти кажа, че имаме инициативи за благото на децата, програми за борба срещу дрогата, центрове за планиране на семейството, всички посещавани от стотици хиляди — както в Европа, така и в Щатите? Вие различно ли мислите? Ние просто премахваме тъмнината, мрака, за да освободим светлината. В абстрактен план, предполагам, това звучи фанатично. Но не и когато има практическо лице. Ние сме вкарали милиони долари в тези области, а също и в други, така че да създадем нашата база, за да можем да използваме нашите клетки както трябва. Католическата църква не е способна да види разликата. Вие сте остарял и безсилен монолит. Дори не сте се приближили до половината от тези области, заради остарялата си доктрина. Е, ние отиваме на място и правим нещо за хората. Преди петстотин години искахме да ви унищожим, заради изкривяването на определени теологически истини. Сега просто желаем да ви измъкнем от вашето нещастие, да превърнем Църквата в нещо с реална сила, способно отново да обедини света.
— Това са две различни цели.
— Не и ако разбираш какво се опитваме да направим.
— Имаш предвид създаването на огромна паника? Да, няма нищо по-практично от това. Не съм уверен обаче, че точно това има предвид „Ходопория“.
— Съгласен съм. И ние нямаме това предвид.
— Но аз виждам друго.
Чезаре изглеждаше готов да продължава атаката, но спря. На устните му отново се изписа усмивка и той пак се зазяпа през прозореца.
— Това ще бъде поправено.
— А — кимна Пиърс, — схванах. Блейни е добрият манихей. Фон Нойрат просто е малко по-груб. — Чезаре не отговори и Пиърс продължи: — Наистина ли искаш да ме убедиш, че Блейни не е имал представа какво прави фон Нойрат? Наистина ли вярваш в това? Ако не съм пропуснал нещо, вие трябва да унищожите всяка църква, за да се появи вашата свята, единна и истинска. Което означава, че фон Нойрат винаги е бил част от това, което е вършил и манихеят Блейни, и може би е бил дори по-важен от него. И Нойрат, и Блейни се нуждаят от насилието и истерията.
Чезаре го погледна.
— Той се нуждае от „Ходопория“ по причините, които ти изтъкна. Толкова ли си наивен да мислиш, че не е имало папи манихеи и преди? Бенедикт Девети, Целестин Пети — те също са били отдадени на „Ходопория“, както и ние. И не са прибягвали до разрушителни сили както фон Нойрат. Отказвали са да правят каквото и да било — всъщност са знаели, че не биха могли да направят нищо, — защото посланието на „Ходопория“ не е само разрушение. Става дума за възраждане. Ти, повече от всеки друг, знаеш, че свитъкът обяснява какво означава единството над равнището на корумпираната църква. Без „Ходопория“ и нейното пълно обещание онези папи не са имали избор, освен да съхраняват мощта си и да служат на подкупната църква. Но човек като фон Нойрат не разбира това.
— Наистина ли? Може би онези папи са осъзнали големия парадокс. Че вместо да постигнат триумф тук, на земята — вашата единствена, чиста църква — е трябвало да разпространят мрак, който би затъмнил всяка следваща светлина, независимо от това колко е чиста. Блейни само е убеждавал себе си, че „Ходопория“ може да се издигне над това. Колко удобно!
— Ти наистина не си разбрал нищо, така ли? — Чезаре спря да се усмихва.
— Така изглежда.
Тишина. Чезаре отново се обърна към прозореца.
— Е, тогава си изпуснал възможността, която има Блейни сега.
— О, няма я.
За момент Чезаре се намръщи, но бързо възвърна самообладанието си.
— Но скоро ще я има. — Той бавно се обърна към Пиърс. — Как е момчето? Просто питам. То има добра памет за молитви.
Пиърс впери поглед в него. Чезаре се обърна към прозореца.
— Такъв прекрасен детски сопран…
Пиърс застина. Обзе го ярост. С последното самообладание, което имаше, той тръгна към вратата.
— Сбогом, Иън.
След половин минута Пиърс застана пред Аниели в библиотеката.
— Е? — попита тя.
Пиърс не каза нищо.
— Какво има, Иън? — Аниели усети, че става нещо.
— Каза ли нещо? — попита Перети от мястото си зад бюрото.
Пиърс се приближи към тях. Гледаше напрегнато кардинала. Накрая каза:
— Не мога да ви дам свитъка.
— Трябва да ми повярвате, че ние не сме замесени… — почна кардиналът.
— Не това е причината — каза Пиърс.
— Тогава е в самия свитък, така ли? — каза Аниели. Пиърс понечи да поклати отрицателно глава, но тя вече беше подхванала темата. — Знаех го! Какво има вътре, Иън? — Блясъкът в очите й отново се бе появил. — За какво е цялата тази шумотевица?
Той започна да обяснява, но тя го прекъсна:
— Какво са крили всичките тези години?
Пиърс видя очакването в очите й. Знаеше, че няма да го остави на мира. И накрая много тихо каза:
— „Q“.
— „Q“?! — Тя се облещи. — Искате да кажете, че това е… О, разбира се!
Тя обикаляше библиотеката с цигара в ръка и не спираше да говори.
— Това е забележително! Невероятно. Дори само откъсите за Възкресението…
Спря и погледна двамата мъже.
— Не е чудно, че манихеите са искали да сложат ръка върху него. Извън старата църква, само с новата. Това е идеално решение. Най-после цялата тази история с исляма добива смисъл.
Ентусиазмът й имаше съвсем различен ефект върху Перети.
— Това би могло да бъде опасно оръжие в нечии ръце — каза той студено. — Мога да разбера колебанието ви.
— Не, не можете — отвърна Пиърс, седнал на ръба на бюрото. И без никаква емоция добави: — Ще го дам на Блейни.
— Какво?! — изохка Аниели. — Да го дадете на… Ако тези пасажи наистина са там.
— Знам — каза Пиърс. — Но нямам избор.
— Страхувам се, че изборът е мой — каза Перети.
— За съжаление е така. — Пиърс се запъна. — Животът на сина ми зависи от това.
