— Няма да откриеш нищо — каза Пиърс. — Постарахме се добре. Повярвай ми.
Ръката на Блейни затрепери, после главата му внезапно се разтърси от спазми. Пиърс се наведе и взе свитъка.
— Джон? — Цялото тяло на Блейни се тресеше. — Джон…
Започна направо да се тресе. Пиърс бе очаквал някаква реакция, но не и това.
Внезапно Салко тръгна към тях. Пиърс пусна свитъка и посегна към Блейни. Незабавно от дърветата, на около двайсетина метра, се появиха шестима — между тях беше и великанът, когото Пиърс помнеше от бягството си от Ватикана. Всички се насочваха към пейката, с извадени пистолети. Изгърмя първият изстрел.
Но не от хората, които бързаха към тях.
Напълно объркан, Пиърс се обърна. И тогава видя хората на Перети — излизаха от друга група дървета и оръжията им бълваха огън. Пиърс се просна на чакъла, като дръпна и Блейни. Старият свещеник вече не се тресеше. Всъщност изобщо бе спрял да мърда. Пиърс повдигна главата му и погледна очите му. Блейни бе мъртъв.
Чак тогава чу вика на Петра.
— Иво! Не!
Всичко бе като на забавен кадър. Пиърс пусна Блейни и скочи. Иво обаче беше твърде далеч, а изстрелите отекваха отвсякъде. Навсякъде около него падаха хора — и само Иво тичаше. С крайчеца на окото си Пиърс видя последния от хората на фон Нойрат да се приближава, без да прекъсва стрелбата, пистолетът му бе насочен право към детето. Пиъре скочи напред, внезапна разкъсваща болка в левия крак го повали на земята. За миг не виждаше нищо — само чакъла и Иво, сина си. Отново бе неспособен да го защити, отново можеше да го загуби. Отново.
Последен изстрел. Иво изпищя. Пиърс надигна глава.
Пред момчето лежеше Мендравич, гърдите му бяха в кръв. Иво викаше диво и дърпаше Мендравич за ръката.
— Ставай, Салко! Стани!
Беше невредим! Чудесно! Пиърс дълбоко си пое дъх, после погледна Мендравич.
Дори и сега хърватинът правеше всичко възможно да успокои момчето. Пиърс успя да стане и закуцука към тях. Петра го изправи и прегърна Иво. Той продължаваше да пищи. Пиърс стигна до тях, прегърна ги за миг и после коленичи до Мендравич.
Иво спря да плаче. Пиърс взе главата на Мендравич в ръцете си. Хърватинът с усилие вдигна поглед към него.
— Аз го научих да бяга така. — Говореше пресекнато, после се закашля. — Навън, на широкото, Ивчо. Навън, на свобода. — Погледна Пиърс в очите. — Нищо му няма, нали?
— Нищо — каза Пиърс.
— Добре… това е добре. — Мендравич се опита да преглътне. — Никога не бих помислил да… — Той стисна ръката на Пиърс с могъщата си хватка. — Трябва да знаеш това, Иън.
Пиърс кимна. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Последен акт на изкупление на греха.
— Знам.
Мендравич се опита да кимне, но внезапно потрепери. За миг погледът му се проясни. После хватката му отслабна и той се отпусна.
Пиърс нежно притисна главата на Мендравич към гърдите си. Тялото му се разтресе от ридания, проливаше сълзи за човека, когото бе познавал. За мъжа, когото никога нямаше да забрави.
После бавно отпусна главата на Мендравич на чакълената пътека, избърса сълзите си, затвори очите на хърватина и го прекръсти. А след това стана и тръгна към Петра и Иво.
Четирима мъже лежаха мъртви, останалите бяха в ръцете на хората на Перети. Свитъкът беше там, където бе паднал Блейни, до безпомощно протегната му ръка.
Вече нищо не го интересуваше. Стигна до Петра и Иво и ги прегърна. И отново заплака. И тримата плачеха.
Бяха минали два часа. Пиърс държеше ръката на Петра. Иво се беше настанил в скута й. Седяха в библиотеката на Перети.
Аниели също беше до тях, свитъкът бе до нозете й.
Докторът си бе тръгнал преди двайсет минути. Повърхностната рана на Пиърс бе оправена лесно; повече внимание бе отделено на хълбока на Петра, но тя се възстановяваше добре.
— Не мога да ви убедя да постъпите иначе, така ли? — попита Перети.
— Така мисля, ваше преосвещенство — отвърна Пиърс.
— Това е изключителна възможност, Иън — каза Аниели с надежда. — А аз бих могла да използвам помощта ти.
Пиърс само поклати глава.
— Не е защото се тревожите за нестабилността в Църквата, нали? — попита Перети. — Може би ще ви е интересно да узнаете, че сме решили да направим фон Нойрат мъченик. — Той видя реакцията на Пиърс и добави: — О, да. Жената, която го е убила, има достатъчно интересна биография, за да направим от нея и Блейни прекрасни модели за едно фанатично движение в самата църква.
— Трудно е да се повярва — каза Аниели, — но те наистина са се готвели да унищожат наскоро открит документ, един много свещен свитък, който, според някои, може да освети една изцяло обновена, либерализирана църква. Представяте ли си? — Тя се усмихна. — Добре че ги заловихме навреме.
— Звучи достатъчно смислено, нали? — попита Перети.
— Едва ли и за манихеите — каза Пиърс.
— Да — отвърна Перети. — Но нещо толкова добре заровено едва ли ще може да избухне толкова бързо. По този начин много ефикасно ще разредим сегашното напрежение.
— И после? — попита Пиърс.
— После… — Перети поклати глава. — После публикуваме „Q“ и казваме на света, че това е нещо, наричано всъщност „Агиа Ходопория“. Това ще изпрати ударна вълна през всички манихейски клетки. Безсилието има възможността да подкопае и най-мощните ереси. Предполагам, че това ще направи вашия приятел Чезаре по-разговорлив.
Пиърс кимна.
— Но не става дума за нестабилност, нали? — Перети продължи да го гледа напрегнато.
— Не, ваше преосвещенство.
— Тогава защо? — И когато Пиърс не отвърна, той продължи: — Разбирам, че свещеничеството може би сега не е това, което желаете — той погледна за момент Петра и Иво — и бих ви разбрал, но имате възможност да отведете Църквата там, където тя никога не е била.
— Но построена върху какво, ваше преосвещенство? Преди няколко часа имахме Словото в най-чистия му вид и решихме да го променим, за да защитим Църквата.
— Вярно — съгласи се Перети. — Но ако си спомняте, вие тогава казахте, че няма друга възможност.
— Точно така. Но винаги има спор, нали? Защитата на Църквата, пазенето на здравината й, не зависи от това дали трябва да променим посланието.
— То все още е едно могъщо послание.
— В известен смисъл, ваше преосвещенство. Предполагам, че именно допирът ми до „Ходопория“ ме накара да разсъждавам така.
Тонът на Перети стана малко по-официален.
— И какъв е той?
— Винаги съм мислил — каза Пиърс, — че ако открия нещо достатъчно чисто, всичко ще си дойде на мястото, независимо от съществуващите очаквания. Но в случая не е така. Нищо не остава съвсем чисто, щом трябва да се съобразява с изградена от човека структура. И Христос е знаел това. Ето защо той е оформил посланието с мисъл за всеки отделен дух. Това е Неговата непогрешимост, Неговата сила. Да се знае, че всеки поставя своята собствена вяра на масата, строго индивидуално, съвсем отделно — и именно в тази съвършена самостоятелност се крие смисълът на посланието. То определя взаимоотношенията,
