Беше трудно да не привлече внимание — свещеник, разхождащ се сам, с несъмнено угрижено лице. Една от жените до подвижната лавка за кафе се усмихна нервно, когато погледите им се срещнаха, Пиърс разсеяно кимна и се обърна с надежда да види костеливата фигура на Чезаре. Нищо. Върна се, мина покрай пейката, неспособен да седи на едно място. Приближи до мястото, където наскоро бе издигнато скеле — триетажна метална конструкция, извисяваща се над амфитеатъра — и чу шепнещ глас.
— Иън! — Беше Чезаре, невидим, някъде между натрупаните пръти и големи билбордове. — Продължавай да се разхождаш, като че ли чакаш някого.
Пиърс съвсем се обърка. Погледна отново часовника си, като съзнаваше, че жестът му е неловък, неубедителен.
— Продължавай — настоя Чезаре, — Гласът му едва се чуваше, но бе достатъчно убедителен, за да изпрати Пиърс обратно към лавката за кафе. Едни автобус спря, започнаха да се качват. Шофьорът го погледна и му каза:
— Отче?
На Пиърс му трябваше известно време, за да разбере, че говорят на него. Въпросът някак си изискваше от него повече, отколкото бе в състояние да направи. Шофьорът го попита отново. Пиърс бавно завъртя глава. Човекът кимна, затвори вратата и подкара автобуса по улицата.
Пиърс се обърна и отново закрачи към скелето. Колкото се може по-естествено мина до ниската каменна стена — висока не повече от шейсет сантиметра — и тревната ивица между автобусната спирка и Колизея, достатъчно близко, за да може да се води разговор. Седна, отпусна ръце на коленете си и зачака.
— Това е най-добрият начин, за да можем да говорим — започна Чезаре. Гласът му бе уморен и напрегнат. Пиърс кимна. Очите му оглеждаха района.
— Имаш ли носна кърпа? — попита Чезаре. Без да отговори, Пиърс бръкна в джоба си и извади кърпата си. — Ако искаш да ми отговориш, престори се, че я използваш. Не смятам, че някой ме следи, но ще е по- добре да сме предпазливи.
Пиърс веднага постави кърпичката на устата си и прошепна:
— Какво става?
— Исках да се уверя, че си сам.
— Търсих те в старата църква. Помислих, че някой те е… не знам.
Настъпи мълчание, после монахът попита обвиняващо:
— Откъде разбра, че съм ходил в старата църква?
— Чух един от тях да говори по радиостанция, Данте. — Тонът му беше твърд: Пиърс не искаше повече да си играе на криеница. Чакаше ясни отговори. — Кои бяха тези хора?
— Аха, радиостанцията — повтори другият. Обяснението като че ли го задоволи. — Трябва да отидеш да вземеш свитъка.
— Какво? — Пиърс се притесни. — Ами ти… Защо?
— Защото мен ще ме проследят.
— Нямам предвид това. — Чезаре не отговори и Пиърс настоя. — Кой ще те следи, Данте? Кои бяха онези хора в тунелите?
— Казах ти. Има връзка с манихейството.
— Това не е отговор и ти го знаеш много добре! — Раздразнението и объркването на Пиърс растяха.
— Моля те, Иън. Единственото, което трябва да направиш, е да вземеш свитъка и…
— Не — категорично възрази той и продължи по-меко: — Виж, просто ми обясни какво става. Защо толкова се плашиш да не те видят, че говориш с мен?
Близо половин минута италианецът не каза нищо. Когато отново се обади, в гласа му не се усещаше обичайната настойчивост.
— Повярвай ми, нямах намерение да въвличам и теб.
— В какво да ме въвличаш? — Пиърс се обърна и огледа скелето. — Тук няма никого, Данте. Никой не те следи. — Тишина. — Казвам ти, че е безопасно. Можеш да излезеш.
Отново тишина. След близо минута Чезаре предпазливо се измъкна от сенките, седна до Пиърс, скръсти ръце на гърдите си и наведе глава.
— Дали това ще те направи по-щастлив?
— Светът ще стане по-щастлив. Кажи сега какво става?
— Преди два дни стаите ми бяха претърсени основно…
— Вече ми го каза — прекъсна го Пиърс.
— Да, но… аз ги заварих. Трима души.
— Какво? — Пиърс се опита да скрие недоверието си. — Защо не отиде в полицията?
Чезаре пренебрегна въпроса и продължи:
— Беше по време на вечернята. Бях уморен — не бях спал достатъчно предишната нощ, когато работихме със Себастиано. Помислих си, че ще е добре да полегна. Очевидно са си мислили, че това е най- подходящото време за тяхната работа. Когато им казах, че ще ида при абата, те ми отговориха, че именно той им е дал разрешение да прегледат стаите ми.
— Абатът?!
— Да. После единият ми показа удостоверението си: Службата за сигурност на Ватикана. Много добре знаеш, че полицията не се меси в работите на Ватикана.
Няколко секунди Пиърс не промълви дума. После попита:
— И затова ти скри свитъка?
— Да. — Чезаре кимна. — Полицията нямаше да е от полза. А абатът… нали точно той ги бе пратил.
— И какво им каза?
— Това, че доколкото знам, моите две стаи не са част от Ватикана. Те не видяха в това нищо смешно.
— Има си хас!
— Разпитваха ме, дали Себастиано ми е дал нещо. Попитах ги дали не му се е случило нещо. Те отново ми зададоха въпрос дали ми е дал нещо. И така нататък. Не знам защо им отговорих отрицателно. Имаше нещо в тях, нещо, което ме караше да защитавам приятеля си. Може би грешах. Може би трябваше да им дам това, което искаха.
— Аз щях да постъпя по същия начин — рече Пиърс. — Казаха ли нещо друго?
— Искаха да знаят дали Себастиано ми е говорил за нещо, открито напоследък в църквата.
— Споменаха ли въобще свитъка? Обясниха ли какво е това?
— Не. Попитах ги защо ватиканската служба за сигурност е излязла така далеч от границите си. Казаха ми, че това не било моя грижа. После продължиха с въпросите. И всеки път им казвах, че съжалявам, но не знам какво търсят.
— И те ти повярваха?
— Нямам представа. Но накрая си тръгнаха.
— И това ли беше всичко? Нищо друго ли не се случи до историята в подземието?
— Нищо друго ли? — допита изненадано Чезаре. — Е, нищо, ако не смяташ смъртта на Себастиано за нещо дребно.
Пиърс се обърна към него.
— Знаеш, че нямам предвид това. — Почака, после попита: — И това е всичко, което казаха, така ли?
— Да. — Чезаре закима, после спря. — Не, имаше и още нещо… Когато си тръгваха, единият… единият каза: „Ние знаем за Съвършената светлина“. И допълни: „Не бъдете толкова глупав да си мислите, че можете да я скриете от нас“. — Той погледна Пиърс. — Стори ми се доста странно. Разбира се, нямах представа какво има предвид. Мислех си, че е във връзка със Свети Дух или…
— „Съвършената светлина“? — повтори Пиърс с внезапно напрегнат тон. — Сигурен ли си, че каза точно това?
— Мисля, че да — отвърна Чезаре, забелязал промяната в гласа му. — Да, така беше. Както казах, думите бяха странни… — Предполагам, че го каза като някакъв вид заплаха. Очакваше да го разбера.
