пусна касетата в кутията й. После я сложи на една купчина от може би двайсетина подобни поставени от лявата му страна: Буенос Айрес, Сидни, Сейнт Луис — това бяха само част от надписите. Той протегна ръка вдясно и издърпа следващата — „Ню Йорк“; все още не бе направил записа на гласа — и я пъхна във видеомагнетофона. Трябваше да подготви около шейсет касети.
Предстоеше му дълга нощ.
От Колизея Пиърс тръгна обратно към площад „Венеция“ през широкото Корсо, покрай близнаците- църкви на площад „Дел Пополо“ и по моста към Ватикана. Минаването по моста „Реджина Маргарита“ малко му удължаваше пътя, но той винаги предпочиташе да минава през района край Тибър, покрай широките булеварди и дърветата, които толкова му напомняха Париж. Колкото повече обикваше Рим, толкова повече нещо му тежеше. Може би това чувство извираше от собственото му съзнание. Париж му се струваше малко по-лек.
Тази вечер обаче мислите му не бяха свързани с Париж. „Съвършена светлина“ — мислите му непрекъснато се връщаха към това. Августин споменаваше за някакъв сборник от слова на Иисус. Пиърс знаеше, че въпросната молитва не съществува самостоятелно, извън различните религиозни трактати от четвърти век. Беше чувал за различни сборници от онова време — повечето от тях неоргинални и фалшифицирани, но всички претендиращи за връзка със Спасителя и стремящи се да наложат един или друг клон от новопоявилата се тогава религиозна идея. Това, че четирите Евангелия бяха надделели, не омаловажаваше търсенето на истинските Христови слова. Много вярващи не разбираха — дори и сега — защо Евангелията предлагат само преразказ на Христовите слова, като всяко дава свое тълкувание, оцветено от историческите условия, пред които са били изправени самите автори. Пиърс също често си бе блъскал главата над този факт. Матей, Марк, Лука, Йоан, всеки зает с основната задача да оформи лика на Църквата и нейната догма, но всеки от тях доста отдалечен от произнесеното Слово, страхуващ се да не бъде изтълкуван погрешно. Даже и след дните, прекарани в Чикаго с Джон Джей, Пиърс вярваше, че ако човек прочете истинските поучения на Христос, ако се изправи лице в лице с тяхната простота, ще си изясни всичко, ще премахне всяко съмнение, всяка несигурност. Неговото истинско Писание. Сърцевината на вярата.
Нещо, което Петра никога не бе разбирала напълно.
Стигна до площад „Рисорджименто“ — в този натоварен час трамваите изплюваха и поглъщаха десетки пътници — и си позволи да се отдаде на фантазията си. Какво ли щеше да е, ако молитвата наистина бе свързана с тези Слова? Ако истинският Христос бе скрит някъде в нея? Освободени от структурата, която ги бе обгръщала през последните столетия, тези идеи биха могли да вдъхнат нов живот на вярата, която ставаше все по-статична, трудно подвижна, отдалечена. Биха могли да запалят истинска страст, основана на чистотата на Словото.
Хрумна му една много завладяваща мисъл, породена по-скоро от събитията през последните няколко часа, отколкото от нещо друго… Тази яснота и светлина бе нужна някому. И бе достатъчно важна, за да се отнеме един човешки живот. Преди двайсет минути той би направил всичко възможно, за да прогони мисълта за такава възможност; сега откриваше, че му е доста по-трудно. Можеше ли свитък като онзи да бъде заплаха — един-единствен глас, Христовото учение, най-после показано ясно и открито? Как щеше да се посрещне това? Не като отговор на благостта, а като шок за самия й корен. Щеше да смъкне одеждите на тълкуванията на Библията, натрупани върху притчите, върху словата на Блажените, цялата догма, която бе обрасла с безброй значения.
Можеше ли яснотата да изглежда така опасна, че дори намекът за нея да кара някого в църквата да се мъчи да я потисне — по-добре ли беше да се подържа сегашната структура, отколкото всичко да се промени коренно, без значение колко близък до Христовото слово може да е този източник?
Истинският парадокс на вярата: Истината срещу Структурата. Искаше му се да вярва, че Църквата е надрасла подобни страхове.
И все пак един мъж беше мъртъв.
Пресече булеварда, без да обръща внимание на гневните клаксони. Вече на сигурна почва, закрачи край стената на Ватикана — двайсет метра градеж от износен от ветровете иафяво-сивкав камък и малки кулички; след двайсетина метра влезе през портата на Света Ана. Стражите охраняваха прохода, облечени в обичайните сини куртки и шапки. Тук минаваха малко коли — стражите хвърляха небрежен поглед кьм излизащите, но бяха много по-внимателни, когато оглеждаха влизащите. Мъжът, застанал на пост, кимна на Пиърс, след като огледа внимателно ватиканските му документи.
Светът, скрит зад стените на Ватикана, толкова миниатюрен по пътя към истинското величие, можеше да го омае, но той не му се поддаваше. Пазеше възторзите си за обществените места — музеите, катедралата „Свети Петър“. Тук имаше просто административни сгради, поща, жилища; единственото величествено нещо беше двайсетметровата арка, водеща към библиотеката. И всичко това се нуждаеше от добро почистване. Но за разлика от всички други места в Рим — и може би в целия свят, — Пиърс се чувстваше истински сигурно зад стените: безопасност, за която суетността можеше само да мечтае. И същевременно усещаше лекота, непостижима в останалата част на Рим.
Именно затова бе приел предложеното помещение, когато пристигна и година по-късно бе поискал ватиканско гражданство. Духовно бягство. Истинско свързване на сърцето с Църквата. Чувство за сигурност, към което той толкова отчаяно се стремеше.
За нещастие изборът му драматично бе променил отношенията му със семейството му. Разговорите с Джек и Анди станаха по-редки — чувството, че свещеникът е станал по-недосегаем, се бе засилило. Родителите му не знаеха как да се отнесат към този факт — окончателното осъзнаване, че синът им вече не е техен, а принадлежи на Църквата. Той се опита да ги убеди, че не е така, но беше безнадеждно. Никой от тях не разбираше какво го бе тласнало към тази стъпка — особено след като Петра не можеше да го последва зад високите стени на Ватикана.
Това беше донякъде вярно, а може би не съвсем.
Докато крачеше по павираната алея — все още лъщяща от дъжда, — си помисли дали да не купи няколко плода от пазара, може би и нещо сладко, но не беше гладен. Пък и в стаята имаше някакво сирене, което щеше да се развали, ако не го изядеше. Мина под друга, по-обикновена арка и забърза през покрития с калдъръм вътрешен двор към входа на своята сграда.
Три стъпала, къс коридор и завъртане на ключа. И двете стаи, които вече му бяха дом.
Диванът, столовете и бюрото, служещо за маса, го посрещнаха мълчаливо, докато си събуваше обувките. Две малки прозорчета на отсрещната стена, които — доколкото знаеше — никога не бяха виждали слънцето. Но винаги имаше надежда. Между тях, върху една висока до кръста му етажерка, той държеше саксия с надеждата, че някой слънчев лъч може да помилва бледозелените листа.
Това беше осмото растение за две години.
Само през нощта светлината успяваше някак си да проникне в стаята му, достатъчно силна, за да хвърли решетъчната сянка на ръждясалата противопожарна стълба. И тази нощ не беше изключение. Успоредните черни линии незабавно се появиха, щом той светна настолната лампа. Свали якичката си — обикновено най-отпускащият момент за деня, завъртя врат и закрачи по покрития с линолеум под към книгите. Клекна и измъкна няколко тома. „Съвършена светлина.“ Време беше да види какво точно си спомня.
Измъкна и една топка от ръкавицата си на пода и отиде до масата. Седна и започна да я прехвърля в ръцете си. Това винаги му помагаше да се съсредоточи.
Първата книга беше един от подвързаните в червено томове на „Латински църковни текстове“ — вътре бяха антиманихейските текстове на Августин. Пиърс си припомни няколко откъса от молитвата, цитирана по време на борбата на Августин за собствената му вяра. Много преди той да реши „да вземе и да го прочете“, героят от „Изповеди“ бе размишлявал върху въпроса колко високо би могло да го издигне „Истинското възнесение“. Сега Пиърс преглеждаше тези въпроси и разбираше, че тази възможност е ясно усетена от младия Августин. Повечето от написаното обаче се съсредоточаваше върху манихейското „Царство на Мрака“, което бе направило на Августин много силно впечатление: злото на свобода — толкова спорно, колкото и зашеметяващо. За момент Пиърс се замисли дали сам не е бил свидетел на подобно нещо: описанието много му напомняше за дните, прекарани в Босна. Може би манихеите заслужаваха повече доверие, отколкото им бе гласувал Августин.
