Очевидно нещо ми се губи.
— Това не е било във връзка със Светия Дух. — Пиърс гледаше пред себе си. — Имал е предвид Съвършената светлина.
— Да де… — повтори италианецът малко озадачено. — Нали точно това казах.
— Съвършената светлина, Истинското възнесение — каза Пиърс. — Може би не е толкова абсурдно.
— Какво да не е толкова абсурдно?
— Съвършена светлина, Истинското възнесение — това е молитва, Данте. Молитва на манихеите. Предполага се, че е съставена от слова на Иисус.
— Молитва ли?
— Предавана е само устно — обясни Пиърс. — Никога не е имало писмен текст. Или поне така казва свети Августин. — Той се обърна към монаха. — Абсолютно сигурен ли си, че онзи мъж е казал точно тези думи?
— Да! — Чезаре внезапно се оживи. — И може би свитъкът е именно това… Съвършената светлина?
— Нямам представа — поклати глава Пиърс.
— Искаш да кажеш, че една молитва е била причина тези мъже да ми ровят из жилището, така ли? — Чезаре внезапно кипна. — Причината да ме преследват в „Сан Клементе“ и в старата църква? И Себастиано е убит заради една молитва, така ли? — Последната мисъл го ядоса още повече. — Не вярвам в това, Иън. Това е абсурд! Една молитва не може да обясни това, което се случи.
— Разбирам, но нямам друг отговор, който да те задоволи. Искаше връзка с манихейството. Е, това е. Колкото и да е странно. — Пиърс скочи на крака. — Сигурен ли си, че същите трима бяха и в тунелите?
— Да. Кой друг би могъл да е?
Внезапно му хрумна един въпрос и той се обърна към монаха.
— Откъде си сигурен, щом не са те заловили?
Чезаре го погледна, внезапно притеснен от въпроса.
— Откъде знам ли? — Пиърс усети в гласа му отбранителни нотки. — Има много начини да бъдеш забелязан или не в онези проходи, Иън. Не беше толкова трудно да се оставя да ме открият, а също така бе лесно и да им изчезна.
Сигурен съм, че по времето, когато са отивали към старата църква, вече съм поемал насам. Това има ли някакво значение?
— Е, щом си им се измъкнал, защо те е страх, че може да те следят?
— Не те разбирам! — възкликна Чезаре малко гневно.
Гледаха се известно време. Накрая Пиърс поклати глава и отново седна.
— Не знам… наистина не знам.
— Виж, поставих те в неудобно положение, разбирам — почна Чезаре. — Естествено е да си подозрителен. Дори може би така е по-добре.
— И сега какво смяташ да правиш?
— Имам приятели. Все ще ме приютят довечера.
— А после? — Чезаре измъкна една торбичка, окачена на врата му.
— Има ли някой, който разбира повече от тези неща — как да се изразя?…
— По-умен от мен ли? — попита Пиърс с усмивка. — Разбира се.
— Тогава мисля, че тази личност трябва да види свитъка.
— И искаш да го взема, така ли?
Чезаре отвори торбичката и измъкна лист хартия.
— Нарисувал съм ти една малка карта. Как да стигнеш до катакомбите през главния вход на базиликата. Може да отидеш утре. — Той подаде листа на Пиърс.
— И ако го направя, всичко ще почне отначало, така ли? Отново ще трябва да говоря два дни с човек, скрит зад скелето?
Чезаре не каза нищо; просто остави листа да падне в скута на Пиърс.
— А ако кажа не? — попита Пиърс.
— Себастиано е мъртъв. Ще се върна в „Сан Клементе“. Може би онези мъже са там и може би този път няма да задават само въпроси. Ти сам ми каза, че това има реална връзка с нещо, което, както предполагахме, е забравено преди столетия.
— А ако не е забравено — настоя Пиърс, — каква възможна заплаха може да представлява то сега? Говорим за идеология, Данте. Църквата е разполагала с хиляда и петстотин години, за да се утвърди и изгради. Не мисля, че някаква древна ерес може да подкопае нейния авторитет.
— Добре. Защо тогава онези мъже толкова се стараят заради една молитва? Това не ти ли говори нещо? Не те ли поразява фактът, че именно Службата за сигурност на Ватикана проявява интерес? Каквото и да е, то е извънредно важно за някого. Достатъчно важно, за да струва един човешки живот.
Пиърс се взря в очите му. Известно време никой от двамата не произнесе нито дума. Накрая Пиърс взе листа от скута си.
— Благодаря — каза монахът. — А утре ще го занесем на вашия специалист.
— Сигурен ли си, че имаш къде да пренощуваш? — попита Пиърс, докато гледаше набързо надрасканата карта.
— Имам стари приятели. — Чезаре стана, постави ръка на рамото на по-младия мъж и с бавна крачка се отдалечи. След десетина метра се обърна. — Върви си с мир. — Двамата си размениха усмивки, после Чезаре се обърна и продължи пътя си.
Останал сам на пейката, Пиърс го наблюдаваше. „Върви си с мир.“ Де да беше толкова лесно.
Щефан Клайст седеше в малкото студио. Пред него имаше няколко телевизионни монитора. Един от екраните показваше момиче, към седемгодишно — играеше си на тревата. Около него имаше други деца; малко встрани една възрастна жена дремеше на една пейка. Главата й бе клюмнала, ръката й бе отпусната на пейката. Камерата отново хвана в кадър момиченцето и Клайст заговори в микрофона, снабден с устройство за променяне на гласа.
— Мога да я отвлека, докато старата спи. Сестра ви би трябвало да е по-внимателна с внучката си. — Видеолентата показа друга сцена. Същото момиче, този път с млада жена на оживена улица; жената зяпаше витрината на някакъв магазин и не виждаше, че детето се отдалечава все повече и повече. После камерата показа лицето на жената, когато тя се обърна и видя, че детето го няма. На лицето й се изписа паника. Накрая зърна момиченцето, изтича след него, грабна го и започна да го гьлчи, че се е отдалечило. Клайст отново заговори в микрофона: — Или когато племенницата ви се зазяпа. Тогава е съвсем лесно. — Екранът потъмня, после показа друга картина, този път през решетките на желязна ограда: момичето седеше на стълбището пред едно манастирско училище. Камерата промени ракурса и се спря на млад свещеник, който идваше от другия край на двора. — Това може да съм аз — каза Клайст. — Или това — добави той, когато камерата се спря на една сестра, идваща от другата страна. — Защо детето да не подаде ръка на една монахиня? — Екранът се запълни с множество снимки на детето — в училище, с приятели, в парка — навсякъде, където може да се открие едно седемгодишно момиченце. — Толкова много възможности. Толкова е трудно да опазиш едно дете. И ако мислите, че полицията може да ви помогне, откажете се. Ще узная преди да сте затворили слушалката. И детето ще изчезне.
Екранът почерня, после се появи стара вестникарска изрезка. Отначало беше трудно да се разпознае снимката. Ватиканът. Дим от един комин, хиляди хора, наблюдаващи малките облачета, разтварящи се във въздуха. По всичко изглеждаше, че снимката е правена някъде през двайсетте години. Бял дим. Приветствия. Един безизразен глас внезапно изпълни стаята. „В Рим е избран папа Пий Единадесети. Светът чества…“ — Гласът замря, заменен от този на Клайст.
— Когато дойде време да направите своя избор, ваше преосвещенство, не забравяйте малкото момиченце. Не забравяйте какво може да се случи на внучката на един кардинал. — Отново снимка на играещото дете, и пак черно.
Клайст превъртя лентата, за да е сигурен, че всичко е записано точно, после я изтегли от машината. Елементарно, но ефикасно. Изборите нямаше да са проблем. Трябваше да се мисли за следващите седмици. Колко права беше графинята. И все пак работата сега бе важна. Клайст провери надписа — „Мадрид“ — и
