След четиридесетина минути затвори и последната от книгите — не бе стигнал много по-далеч, откъдето бе тръгнал: всяко позоваване беше твърде общо и несигурно по отношение на конкретното тълкуване на молитвата. За Августин „Съвършена светлина“ беше останала загадка. За човека, може би, с най-могъщия разум в дългата история на Църквата. Това само подчертаваше нейната сила — неразгадаема, като всяко нещо, близко до божественото.
Пиърс остави книгата на пода — вдигна парченце сирене, паднало между книгите, отиде до дивана, легна и изпъна крака. Започна да подхвърля топката във въздуха: надяваше се да му хрумне нещо. Но нямаше смисъл да упорства. След няколко минути очите му се затвориха и диванът го приласка с мекотата си.
Събуди го звънене. Отначало си помисли, че е будилникът, но видя, че е още на дивана, и разбра, че звъни телефонът. Зашляпа през стаята — светлината на лампата беше почти болезнена — и пристъпи към масата.
— Ало? — Беше прегракнал.
— Иън? — Беше Чезаре; чуваше се и шум на автомобили — Пиърс едва го чуваше. — Трябва да го намериш, трябва да го вземеш… — Кашлица.
— Данте? Къде си? Какво става?
— Някак си… дойдоха. Знаят… — Пак кашлица, не му достигаше въздух. — Те ще променят всичко. Всичко!
— Кой? Какво ще променят?… — Лицето му пребледня. — Данте, къде си? Как си?
— Все още съм жив… Не им казах… Още съм жив…
И връзката прекъсна.
2
Пиърс тичаше надолу по стълбите, а в ушите му звучаха думите на Чезаре: „Все още съм жив“. Стигна до партера, отвори рязко външната врата и блъсна някакъв престарял йезуит, който тъкмо се канеше да влезе. Нямаше време за извинения. Пиърс затича към арката.
Беше чакал почти пет минути Данте да звънне пак, зазяпан в телефона — внушаваше си, че причината за прекъсването е само в лошата връзка. Трябваше да се съсредоточи и да се успокои, но съзнанието му все още не можеше да приеме очевидното. „Те ще променят всичко.“ Те?
Излезе от Ватикана и погледна към стоянката за таксита. Не се виждаше никаква кола. Видя един автобус да завива към спирката в центъра на площад „Рисорджименто“ — маршрутът му бе към „Лабикано“ — и хукна натам, като се промькваше между туристите, които все още обикаляха около базиликата.
Скочи през задната врата последен. Повечето пътници го погледнаха неодобрително — така се бе засилил, че едва не проби отсрещния прозорец. Вратата се затвори с тих шум и автобусът потегли. Пиърс се сети, че е тръгнал без якичката си, инстинктивно прокара ръка по врата си и се усмихна притеснено на малцината, които го зяпаха.
След двайсет и пет минути автобусът мина през Траяновия парк и Пиърс слезе и се втурна през кръстовището. Спирачките на колите заскърцаха. Той прескочи металната ограда, разделяща двете платна, провря се между колите и с бърза крачка тръгна по „Сан Джовани“ — вече виждаше базиликата „Сан Клементе“.
Влезе вътре — пустата централна зала приличаше на огромна пещера без столовете от вчерашния следобед и бе странно студена в оскъдната светлина, осигурявана само от една-две лампи на високия таван. Постоянните молитвени скамейки стояха зад мястото на църковния хор — тежко черно дърво върху камък. Имаше един-единствен молещ се и още един — при свещниците, със затворени очи. Тишината се нарушаваше само от стъпките на Пиърс, който тръгна към стълбите, които бе изкачил само преди пет часа.
Внезапно се сети, че там няма осветление, а той не носи фенерче — как щеше да намери пътя през тунелите без светлина? И изведнъж видя фенерчето, което му беше дал Чезаре и което беше оставил на второто стъпало. Взе го и заслиза надолу.
Картата на Данте беше далеч от съвършенството, Пиърс на няколко пъти се озоваваше в задънени проходи и трябваше да се връща, само за да разбере, че някоя почти незабележима крива линийка на рисунката сочи завой под прав ъгъл. Бе изолиран от света, освен капането на водата нямаше нито звук, само собствено му дишане; но пък в това имаше нещо успокояващо. Когато стигна катакомбите, вече бе свикнал с указанията на монаха и му трябваха само минути, за да открие малкото помещение, да разбута купчината камъни и да измъкне металния цилиндър. След малко беше отново в базиликата и направи всичко възможно, за да изглежда спокоен, докато минаваше през пустата зала с цилиндъра в ръка. Никой не му обърна внимание.
Навън поспря и се огледа. Ризата му безмилостно се бе лепнала за гърба му. Не беше сигурен дали обилното изпотяване се дължи на влагата, или на напрежението, че свитъкът е у него. Дъждът бе завалял пак, не, по-скоро бе мъгла — неподвижен въздух, изпълнен с влага. Пътят бе тих и спокоен дори под ярките отблясъци от Колизея. Той спря до една сергия за плодове и започна да разглежда ябълките — трябваше му нещо повече от няколкото парченца сирене в апартамента му. Странно усещане — да разбереш, че апетитът може толкова лесно да измести разсъжденията.
Избра две големи ябълки и ги подаде на жената зад количката, а съзнанието му бавно се върна към последните четирийсет минути. За пръв път след обаждането на Данте намираше удобен момент, за да размисли върху това, което правеше. Лудешката реакция, завела го до „Сан Клементе“, вече губеше импулсивността си. Цилиндърът беше у него, но оставаше въпросът: а сега какво? Всяко напомняне за Руини, за Данте, за внезапния край на телефонния разговор — дори и за загадъчния текст — всичко беше само и единствено това — напомняне, съмнение. Намирането на свитъка не променяше нищо. В полицията, да не говорим за ватиканските служители на реда, щяха да кажат, че няма никакви факти, само приказки.
Оставаше му само едно решение — самата молитва. Данте знаеше истината: някъде в свитъка беше ключът, способен да обедини отделните случки.
Прибра рестото, взе хартиената торбичка с ябълките и си погледна часовника. Десет без пет. Внезапният пристъп на лудост бе загубил силата си, но нещо все още го караше да бърза; реши да се обади по телефона. Всъщност не беше много късно за Рим. В крайна сметка нали точно тя му бе казала „Никога не сядайте на вечеря преди девет и половина; със сигурност ще ви вземат за турист.“
Думите й още звучаха в ушите му, когато тръгна към телефонните кабини срещу Колизея. Когато вдигна телефонната слушалка, от първата ябълка беше останала само огризка.
— Атендере, прего. (Почакайте, моля (итал.) — Б. пр.) — Операторът намери търсения номер за по- малко от минута. След още трийсет секунди един телефон някъде в Трастевере иззвъня.
— Пронто? — Гласът й беше напълно буден.
— Буона сера — каза Пиърс. — Професор Аниели?
— Да?
— Обажда се Иън Пиърс, от Ватикана. Преди няколко месеца беседвахме с вас за ръкописите на свети Амвросий.
— За свети Амвросий? — Кратко колебание. — А, отец Пиърс. — Гласът стана по-оживен. — Разбира се. Още въпроси ли имате? Още някой от пъзелите, в които сте толкова добър?
— Всъщност не точно. Надявам се, че не звъня много късно.
— А, сега си спомних. — Смях. — Отец Пиърс, американецът. Защо да не вечеряме заедно… или вече е твърде късно за вас? — Отново смях.
— Вече посвиквах. Не по-рано от осем и половина.
— Слава Богу. Макар, че не и преди…
— Девет и половина. Да. Помня. Да разбирам ли, че не съм се обадил твърде късно?
— Съвсем не — отговори тя. — С какво мога да ви бъда полезна?
Пиърс се постара да измисли нещо, едновременно смислено и не много конкретно — без много подробности, с акцент върху изключителната находка — надяваше се, че любопитството й да види свитъка ще надвие скептицизма.
