— Е, тогава ще усвоя и това.
— Достатъчно честно. — Тя отново запали цигара. — Няма смисъл да се запознавате много подробно с този текст. — Усмивката в очите й образуваше ситни бръчки. — Е какво да бъде, отче, встъпителна лекция или да се спра само на основните моменти? — Така и не му даде време за отговор. — Предполагам, само основните моменти.
Тя седна на ръба на бюрото.
— Да видим — дръпна дълбоко от цигарата и я размаха, за да подчертае всяка основна мисъл — датирането… Текстът на Йоан е написан някъде в първи или втори век, така че свитъкът е съвременник на каноничните Евангелия; това е един гностичен трактат и все пак по-късно ще бъде оценен като заплаха за това, в което се е превърнал правоверният католицизъм; авторът на ръкописа възражда мита за Сътворението и тълкува Бог едновременно като майка и баща; по-висш и от Бога в еврейската Библия… — Силно дръпване, очите й се местеха без определена цел, разказът не намаляваше темпото си. — Той изследва самопознанието и осъжда създаването на верска организация, на институция на вярата; предполага се, че е писано от един от първите ученици на Иисус — Йоан Зеведеев, който претендира, че отразява думите на самия Христос; написано е в разказвателен стил, който наричаме „апокрифно действие на апостолите“, нещо като християнизиран роман. — Последно дръпване преди да се обърне и да смачка фаса в пепелника, без да спира да говори. — Поемата е само част от книгата и обяснява как някой може да стигне до избавлението, като следва чистата или Съвършената светлина. И тук има връзка с манихейската молитва. Не много видима, но все пак връзка.
Като се опитваше да сглоби отделните парчета, той попита:
— И това ли е всичко, което прави поемата му типичен гностически трактат?
— На елементарно ниво, да — отвърна тя. — Това е човек, който притежава тайното познание — директно от Христос, — което избраните първо научават, за да постигнат просветление. Това е гностицизъм в най-характерните си първоначални форми.
Той почувства неочаквана дързост и добави:
— И когато четирите Евангелия са канонизирани, това потьва в мрака заедно с другите гностични писания.
— Е, изтласкано може би е по-добрият израз. Припомнете си, че в края на втори век последователите на Иисус — в техните безбройни секти — са се борили за живота си. Било им нужно да изградят единен фронт, нещо доста трудно, предвид многото евангелия и апостолични писмена, съществували тогава. Това означава, че е имало вътрешно обсъждане, насочено главно към въпроса за оцеляване, а не толкова към идеологията.
— Целесъобразността, надделяла над духа — кимна Пиърс. — Нещо като дошлифоване на нещата, така ли?
— Действителността някак си обикновено прави точно това.
— Радвам се, че не захаросвате нещата заради мен.
— Въобще не се надявайте.
— А аз бих скрил всичките ви пепелници — усмихна се той.
— Държа ги на места, за които никога не бихте се сетили.
Той понечи също да отговори с шега, но размисли.
— Значи са се нуждаели от общо, обединяващо тълкувание, за да се сплотят и изправят срещу врага от Рим, така ли?
— Да… но не само тълкувание. Ранната католическа църква се е нуждаела от структура, която да обедини вярващите. Някак си да превърне „последователите на Иисус“ в „християни“. „Движението на Иисус“ в „християнство“. Гностицизмът отхвърля всяка форма на организация и структура и по този начин прави вярващите трудни за контролиране. Няма контрол, няма единен фронт. Разбирате ли накъде клоня?
— Към края на гностицизма.
— Точно така. Антигностичните писания стават един от стандартите на новите ортодоксални католици, най-известните принадлежат на перото на епископа на Лион Иреней. Той написва няколко книги… Тя спря за момент, очите й отново се устремиха някъде в пространството. — Кои бяха най-значителните от тях? „Смъкването“? „Разрушението“? Нещо, свързано с „фалшивото познание“. Както и да е. Той осъжда всички гностични евангелия като ерес и с това помага да се изкорени всяка вътрешна разправия. Така се получава единен фронт.
Като че ли очакваше по-активна реакция от него, но той само кимна енергично.
— Благодаря. В същото време обаче — продължи тя, — този стандарт утвърждава образа на Христос, който може би е бил доста по-различен от фигурата на Иисус, какъвто са Го познавали най-ранните му последователи. Променяне? Може би. Разбира се, никога няма да узнаем.
— Различна представа за Христос? — За първи път Пиърс не реагира просто като студент. — Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Не бих искала да се чувствате неудобно, отче — усмихна се Аниели.
— Да, но определено го правите. — Той й върна усмивката. — Какво променяне?
— О, не съм казвала, че е направена промяна. Казах, че може би е станало така. Никой не е съвсем сигурен как през онези първи няколко столетия, хората са разбирали Иисус. В обръщение са били твърде много версии на Словото. Вземете Павел, Евангелистите, гностиците и редицата Христови секти…
— Да, така е — прекъсна я той, — но има начин да се направи разлика между ортодоксалните католици и гностицизма, нали? Между единия и другия Христос?
— Естествено. Само че не сме сигурни кой е автентичния Христос.
— Разбирам. Но разликите…
— Те съществуват. Да. — Очевидно тази част от разговора изискваше нова цигара. Тя бръкна в джоба си и извади една от видимо безкрайния си резерв. — Казвам това в чистия му вид като учен, отче, независимо дали е захаросано, или не. Като католичка…
— Не се безпокойте, опростена сте.
Аниели му върна усмивката, запали цигара и се впусна в теориятаси.
— Да, две основни различия разделят ортодоксалната католическа и гностична представа за Христа. Първо, ортодоксалните католици разглеждат Бог като съвсем отделно цяло. Първичното начало. Може да го почитаме, да се опитваме да подражаваме на Неговия живот и милосърдие, но никога не можем да достигнем сливане с Него. От друга страна, гностиците твърдят, че самопознанието — най-висшата форма на достижимото — е истинското познаване на Бога. По този начин Егото и Божественото стават идентични при определена степен на саморазкриване и опознаване.
— Това звучи като съвсем източно схващане за духовното израстване — каза той.
— На определено равнище, да.
— А вторият момент?
— Също нещо твърде източно. И политически доста по-взривоопасно. За ортодоксалните католически християни „живият Иисус“ говори за грях и отричане. В основата си Христос е Спасителят, причина за смъртта Му и за Неговото възкресение са нашите грехове. И възкресението Му буквално е потвърдено от Петър. Без тази доктрина, без Петър, застанал зад твърдението: „Аз бях първият, мога да се закълна в Неговото завръщане, Той ми даде ключовете и ми поръча да се грижа за овцете…“ и така нататък, нямаше да има нужда от група хора — ръководителите на църквата, — които да поддържат това твърдение. С други думи, без доктрината за телесното възкресение няма начин да се обясни и оправдае апостолическото наследство на епископите. Няма как да се открие пътят към папството.
— Малко притеснително, нали?
— Може и така да кажете. От друга страна, за гностиците, Иисус говори за видения и просветление. Те в един глас отхвърлят буквалното възкресение. Така Христос става само водач по пътя. И отново се наблюдава драматична промяна в отношението към Него, когато последователят достига просветление. Иисус вече не е духовен господар. Вместо това двамата се изравняват по своите познания. Егото и Божественото стават идентични. Следователно вече няма нужда нито от възкресение, нито от папската власт, със съответните структури. Дори и малкото гностични ръкописи, които споменават Възкресението, описват как Иисус се е появил първо на Мария Магдалина, а не на Петър. Представете си как би се отразило
