това на папското наследство? Доста разтърсващо, нали?
— Тоест гностицизмът очовечава Христос?
— Не. — Аниели поклати глава. — Той издига човешкото самопознание до божествен ранг и поставя отговорността за този висок ранг на плещите на отделната човешка личност. Иисус си остава там, високо. Само че в този случай Той може и да не е задължително сам.
— И всички ние можем да се превърнем в Богове? — Пиърс постави въпроса си някак скептично.
— Не, не мисля, че е точно така… — Този път тя малко забави отговора си. — Всички ние придобиваме знанието, но Христос си остава Христос. Само че нашите отношения с Него не са… не са толкова отдалечени. Не мога да измисля по-добър начин, за да формулирам мисълта си.
— Звучи ми като твърдение, че няма нужда от църква.
Тя се поколеба.
— На определено равнище предполагам, че… да. — Не изглеждаше много сигурна в отговора си и като че ли искаше да убеди самата себе си. — Да, мисля, че така би било най-правилно да се каже. Но на духовно ниво, разбира се, това е много по-сложно.
— Самопознанието е единственият водач, който би търсил един гностик. — Пиъре схвана идеята. — Няма структура. Нищо не се изпречва по пътя му. Една индивидуална, страстна връзка с Христа. Твърде красиво.
— Както казах, в по-голяма или по-малка степен, да. Но не забравяйте, че те никога не са се отказвали от принадлежността си към вярата. Или към Христос като към Месия.
— Да, така е. Но това е била чиста, незамърсена вяра. — Очите му се зареяха някъде далеч.
— Точно така. — Тя забеляза изражението му. — Отче? — Изчака, докато привлече вниманието му. — Сигурна съм, че някои от тези неща ви оскърбяват. Не искам да…
— Не се безпокойте.
— Сигурен ли сте?
— Когато започна да ръмжа, ще разберете, че вече ми е дошло в повече.
— Като и да е, разбирате, че ортодоксалното католическо християнство е имало нужда да потиска тези неща. Имало е нужда от контрол… — Тя спря; беше по-добре да не завършва мисълта си пред свещеник, независимо как би могъл да реагира той. После стана и посочи ръкописа. — Нищо от това обаче не ни помага да отговорим на въпроса: защо гностикът е сложил Йоан в началото на един манихейски молитвеник? Мани може би е започнал като някакъв гностик, но не е завьршил пътя си така. — Тя се обърна към Пиърс. — Има много съществени различия.
— Може би това има нещо общо с устната традиция. Нещо, което паството на самия автор е казвало, преди да започне самата молитва?
Силно вдишване, придружено с бързо отрицателно поклащане на главата.
— Ще приема това като „не“.
— При положение, че е бил против всичко, което познаваме като литургически тълкувания — каза Аниели, — разбира се, че не е така.
— Предпочитах да чуя сумтене.
— Предполагам. — Тя се наведе над ръкописа, устните й отново се раздвижиха безмълвно. — Разбирате ли, тук пишещият се приближава към нещо съвсем ново. — Тръгна към един от книжните шкафове. Пиърс я наблюдаваше как преглежда ред след ред, как малкият й дебел показалец се движи във въздуха. С рязко извъртане тя го погледна:
— Вие сте достатъчно висок. Подайте ми зелената книга на четвъртата полица, втората от края. — Разтвори книгата на бюрото и известно време я разглежда мълчаливо. Прелисти още няколко страници, търсейки нужния пасаж, като от време на време хъмкаше, после обръщаше поглед към пергамента, отсичаше „не“ и продължаваше. След шест или седем неуспешни опита хъмкането стана почти постоянно. Тя затвори книгата и я остави разсеяно върху купчината зад себе си.
— Странно — каза по-скоро на себе си и пак тръгна към шкафа; Пиърс търсеше и донасяше нови книги; кратко преглеждане, отхвърляне на поредната теория и книгата отиваше върху растящия куп ненужни текстове. После тя застана до библиотеката и реши да вземе шест книги наведнъж. Пиърс мълчаливо я наблюдаваше как хъмка над всяка от тях. Помисли си, че би могла да стане превъзходен играч на покер. Накрая, след десет минути, очите й се затвориха и лицето й застина в истински, неподправен шок. Пиърс пристъпи към нея.
— Кафето! — избърбори тя, скочи и забърза извън стаята. Чак сега той си припомни какво означаваше работата с Чечилия Аниели. Винаги беше най-добре да й се оставя простор. Всъщност би било най-умно да я остави известно време сама с пергамента. Почти с нищо не можеше да допринесе за изследването й, освен да я разсейва.
Това би му позволило да се порови ден-два в своята гностична и манихейска литература — една възможност да се чувства по-удобно с този свитък преди да проследи насоката му, независимо къде би могла да го отведе тя. Различен образ на Христос. В това имаше нещо наистина изкусително.
И най-вече, това щеше да му даде възможност да открие какво е станало с Данте.
Преди тя да се върне с кафето, Пиърс реши, че може да остави ръкописа при нея, без да й казва нито за Руини или Данте, нито за предупреждението на монаха, като просто я помоли да не разгласява, че е открил свитъка. Знаеше, че едва ли би понесла посещение от хората от Службата за сигурност на Ватикана. Беше хубаво да я пази встрани от тази история.
Разбираше също, че е ненужно да я моли да не разгласява откриването на документа. Аниели беше прочута с това, че ревниво крие всичко преди да е събрала всички подробности. Нейната професионална колебливост би била очарователна, ако не беше толкова крайна. По този начин настояваше да разглеждат и свети Амвросий; сега нямаше да бъде по-различно.
Тя се появи на вратата с поднос кафе и бисквити, плюс един празен стол, предназначен да замества масичка. Наля кафето.
— Само по една чашка набързо — каза той — и след това ще ви оставя да поспите.
— Да спя ли? — Тя се засмя. — Мислите, че ще заспя тази нощ? За какво мислите направих кафе? Не, отче, и двамата знаем, че не работя така. Вие ми донесохте нова играчка; искам да си поиграя с нея.
— И двамата знаем също, че тя попадна при мен случайно.
Тя му подаде чаша, взе една бисквита и с усмивка добави:
— Да, да, сигурно е така. — Отхапа внушително парче от бисквитата. — Надявам се вашият приятел няма да има нищо против, ако прекарам известно време с документа?
— Съвсем не. — Пиърс отпи от димящото еспресо. — Разбира се, ако откриете нещо повече за тези странности…
— Веднага ще се свържа с вас, разбира се. — Тя постави чашата и няколко бисквити на бюрото, на мъничкото свободно място между стъкления похлупак и ръба. — В крайна сметка нали вие ми донесохте ръкописа. — Нова хапка. — Подозирам, че в следващите дни все ще открия нещо. Както знаете, обичам да работя… сама, затова ми отнема малко по-дълго време.
— Ще се опитам да запомня кодовете за прием от миналия път — каза той.
— Не беше лошо, нали?
— Резултатите си струваха.
— Вие сте толкова добър свещеник. Все пак срамота е…
Допиха кафето и тя стана да го изпрати — очевидно бързаше да се върне към „играчката“ си. Сбогуването беше кратко.
В дванайсет и петнайсет той вече беше на моста „Гарибалди“. Небето беше пълно със звезди, измито от мъглата и дъжда. От реката полъхваше хладен въздух, закъсняло извинение за горещия ден. Чувстваше как ветрецът гали косата и дрехите му, чуваше шума на Тибър. Спря за кратко на най-високата точка на моста; отразяващите се покрай бреговете светлини бяха дълги няколко метра и оставяха в центъра на реката тясна лента от черно кадифе. Пиърс се загледа в празното пространство под себе си, завладян от въображаемата му пустота.
„Светлина и мрак — помисли си. — Простотата на контраста. Понякога наистина е успокояваща.“
Дежурните, охраняващи портата, изглеждаха изненадани от късното му завръщане. Свещениците —