Той се наблюдаваше някак отстрани как стигна вратата, как спря спокойно и се обърна към шефа на тримата.
— Трябва ми картата — каза глас, който очевидно беше неговият собствен. — Данте ми нарисува карта.
Клайст, изглежда, не бе подготвен за това.
— Значи можете да намерите статуетката? — попита той; в гласа му се усети гняв.
— Не — отвърна Пиърс. — Свитъка.
За секунда Клайст не знаеше как да отговори. Бе очаквал свещеникът да хитрува, докато лъжата не изплува с някоя неволно изпусната дума в обхваналата го истерия — най-вероятно чак след като се озовеше в колата. Много пъти бе виждал какви чудеса прави пленничеството. Но свещеникът не бе реагирал така. Беше признал истината без обичайното извъртане.
— Карта на „Сан Клементе“?
Пиърс кимна; очите му бяха заковани в отсрещната стена.
— Да.
— Къде?
Пиърс посочи библиотеката.
— Не открихме там никаква карта. — Устните на Клайст се изкривиха раздразнено. Пиърс гледаше библиотеката. Могъщата ръка на Клайст тупна на рамото му. — Казвам ви, там не открихме нищо.
Натискът като че ли го освободи от вцепенението. Умът му бе все така съсредоточен и постепенно надмогваше паниката. Той остана неподвижен, с очи, втренчени в отсрещната стена. Нещо му подсказваше да премисли отново последните трийсет секунди. Нещо в подсъзнанието питаше: „Какво не разбирам?“
— Тя е в библиотеката — каза той. — Няма как да я намерите.
Клайст продължаваше да държи ръката си на рамото му. Никой не отронваше и дума. След няколко секунди австриецът свали ръката си и му кимна да извади картата. Пиърс отиде до библиотеката. Очите му все така бяха втренчени в стената. И изведнъж действителност и подсъзнание се сляха в едно. Картина в картина, съвършено преливане. „Не гледам стената… а прозореца… пожарната стълба… пожарната стълба.“ Той приклекна между библиотеката и прозореца — нарочно забавяше движенията си, като че ли търси нещо. Опря се в рамката на прозореца точно зад себе си — беше открехнат, през тесния отвор полъхваше свеж въздух. Десет секунди престорено търсене и Клайст тръгна към него.
Пиърс рязко тласна библиотеката към средата на стаята — тя се стовари на пода точно пред краката на Клайст, — дръпна шнура на лампата от контакта и за една ослепяваща секунда лампата угасна. Пиърс чу движението, усети телата, хвърлили се през стаята, и поразен, усети как собственият му гръб излита през разтварящите се крила на прозореца и се стоварва върху противопожарната стълба. Остра светлина се появи от прозореца, една бясно търсеща ръка се протегна към него, но той вече беше скочил. Ръцете му уловиха перилата, ръждата дращеше дланите му, но той налучкваше перилата и слизаше бързо, без да мисли за мъжете горе, за звуците на трескавото преследване. Виждаше само стълбите, последната извивка, взета на един скок. Краката му удариха земята, подпря се на ръце на чакъла, за да омекоти падането. Дрънченето отгоре стана по-силно. Той се изправи и хукна по пътеката вляво. Всичко потъна в непрогледния мрак, но той продължаваше напред — ръцете му опипваха гладкия камък на стените, очите му се опитваха да измерят разстоянието. Нямаше представа къде е нито какви са сградите, знаеше само, че трябва да избяга. Знаеше, че австриецът е някъде зад него, почти усещаше ръцете му, готови да се вкопчат в раменете му и да го повалят на земята.
Внезапно алеята го изведе в малък вътрешен двор; в единия му край самотно светеше мъждива крушка. До нещо, което приличаше на товарна рампа, бяха наредени микробуси за доставки. Зад тях се виждаше малка арка. Стената от дясната му страна отчасти бе потънала в сянка. Пиърс се прислони до нея, очите му бяха приковани в изхода, който се намираше на не повече от трийсетина метра. Мястото беше пусто, само тук-там светеха прозорците на съседните сгради. Бусовете приличаха на заспали стражи с черни шлемове. Вече приближаваше арката, когато в двора отекнаха стъпки. Пиърс замръзна в напразен опит да не диша.
Появи се ниският мъж — ясно бчертана жилеста фигура, бягаща стремително, стегната и бърза. Ръцете замахваха в плавни движения, гърдите издуваха костюма. Мъжът спря и огледа двора; нямаше никакъв знак, че се е изморил дори и малко. Очите му се спряха върху сенките, където се бе притаил Пиърс, и за секунда той си помисли, че мъжът го е видял, но Клайст продължи да тича все така бързо към арката. Пиърс си пое дъх — австриецът не го беше забелязал.
Не смееше да помръдне. Бе сигурен, че ще дойдат и здравеняците и ще го замъкнат някъде. Но дворчето остана празно.
За миг мислите му се върнаха към апартамента — алеята, пожарната стълба — последното място, където щяха да го търсят. Но в главата му отново прозвучаха думите на австриеца: „Ватикански свещеник… под наша юрисдикция“. Нямаше избор. Нито възможности. Трябваше да излезе от Ватикана, иначе бе лесна плячка между стените му. Плячка? Друга абсурдна мисъл, макар и съвсем реална.
Измъкна се от сянката на стената и тръгна към арката. Чу под свода й ехото на стъпките си. След арката имаше втори двор — по-голям, милостиво празен — в далечината се виждаше част от покрива на музея. Отново се опита да се ориентира. Проблемът беше, че двата изхода от този двор водеха далеч от портата „Света Ана“, което при това положение всъщност не беше толкова лошо. Ако хората от тайната служба искаха да го задържат под своя „юрисдикция“, на пазачите сигурно беше наредено да си отварят очите за свещеник без якичка. И да не го пуснат навън. Големите порти, предназначени да задържат прекалено любопитните туристи отвън, сега трябваше да опазят един свещеник вътре.
Нов абсурд. Трябваше да намери друг път за излизане.
Мина през двора и се озова в една част на Ватикана, където алеите се виеха от двор в двор, обикаляйки около катедралата „Свети Петър“ и Сикстинската капела. Някъде зад тях бяха охраняваните зони — дворецът, църквата „Света Марта“, фонтанът — до тази вечер свети места за него, а сега просто клетка. Усещането беше странно — да загубиш досег до единственото място в Рим, което винаги си смятал за най- сигурно, най-защитено. Горчива цена за нещо, за което той знаеше съвсем малко. Засега.
Като използваше всяка възможна сянка, Пиърс вървеше по тесните зелени площи. Насочваше се натам, където смяташе, че е най-уместно, и се надяваше да избегне възможен следващ сблъсък. Знаеше, че австриецът има на разположение много хора и че няма да мине много време преди да се сблъска с някого от преследвачите. Това означаваше, че бързо трябва да открие начин за бягство навън.
При всеки следващ завой пред него се извисяваха външните стени, безкраен градеж от камъни и тухли, губещ се в мрачното небе. Нямаше път нито през стената, нито над нея. Тази мисъл думкаше в главата му, докато минаваше от един двор в друг, а алеите го водеха все по-навътре и по-навътре в частния свят на Ватикана. Излезе в парка. Лампите хвърляха бледи кръгове върху каменната настилка. Спря да си поеме дъх, после приклекна в тревата, успокоен, че може да се прикрие под широките клони на дърветата. Тишина. „Няма път през, няма път над“ — продължаваше оглушителният рефрен.
Мина през малката горичка, облегна се на едно дърво и се огледа. Листата го пазеха в сянка. Очите му се спряха на купола на църквата — кръстът горе надничаше към невидимия оттук Тибър. А зад него беше светският Рим. Смешно убежище за човек, приклещен между тези стени. Колко ли хора бяха виждали „Свети Петър“ оттук — двете големи крила, обгръщащи площада, притискайки до гърдите си вярващите? За да ги приласкаят. А също и да ги унизят, да им покажат колко са нищожни.
Много повече, отколкото си бе представял досега.
Чак сега забеляза едно място, осветено от мътна светлина. Без да е много сигурен, тръгна натам по по- сенчестите алеи. Взря се и видя още една сграда.
Гарата. Разбира се.
Съвсем бе забравил за единствената железопътна линия, която минаваше през Ватикана. Проследи релсите с поглед и видя, че малко по-надолу изчезват в някакъв тунел. „Няма път през, няма път над.“
А как стоеше въпросът с пътя „под“?
Нямаше представа къде водят релсите и дали въобще се охраняват; все пак, като се имаха предвид обстоятелствата, те бяха възможно най-доброто.
Но релсите бяха на откритото. За петнайсет-двайсет секунди щеше да бъде като на длан. Отново се огледа. Никой. Пое дълбоко дъх и затича.
