Беше лудост да се разкрие така — можеха да го видят отвсякъде. Усещаше почти болезнено светлината на лампите. Всичко, което долавяше, беше пълната неподвижност около него, като въздушен тунел между дърветата и гарата. Стигна платформата и се просна върху траверсите. Всичко изглеждаше все така ярко и съвсем неподвижно; единственият избор беше да се притисне до ниската стена. Очакваше всеки момент да чуе отекването на стъпките на тичащи към него стражи.
Нищо.
Пое дълбоко дъх и се хвърли към тунела — последните двайсет метра чист спринт преди, покривката на мрака…
Имаше усещането, че върви безкрайно дълго — релсите с тесни платформи от всяка страна изчезваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Все пак беше по-добре, отколкото навън. Скочи върху платформата отляво и се взря навътре. Цва пъти погледна назад — светлината все повече се отдалечаваше. Когато се обърна за трети път, бе изчезнала съвсем. Чак сега забеляза сините блещукащи лампи, поставени нарядко по стената. Бяха доста слаби, но като че ли ставаха все по-ярки, докато очите му свикваха с тъмнината. Зачуди се дали вече е извън ватиканските стени.
Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше — отпред забеляза нещо, което се оказа огромна врата — от релсите до тавана, напълно затваряща тунела. Нищо чудно, че на гарата нямаше стражи: кой би могъл да мине през това? Огледа я. Дебела стомана, преграждаща прохода от край до край.
С надеждата да намери по-малка врата в металната стена, той започна да прокарва ръка по стоманата. Нищо. Клекна и отново прокара ръка. Отново нищо. Качи се на другата платформа и започна да опипва в тъмното. Лакътят му се закачи за нещо, стърчащо от стената. След секунди откри в какво се е ударил: парче желязо — доста здраво — пет сантиметра широко, трийсет дълго. На педя нагоре откри друго, после още едно, всичките на еднакви разстояния.
Стъпала! Направо чудо.
Изкачи десет или единайсет и напипа отгоре площадка от гофрирано желязо. Хвана се за едната й страна и се изкатери върху нея.
На площадката имаше малка остъклена кабина, несъмнено мястото, откъдето се управляваше огромната врата. Пиърс притисна лице до дебелото стъкло и видя табло за управление; копчетата светеха, боядисани в жълто — достатъчно ярко, за да очертаят дръжката от вътрешната страна на кабината, близо до стената. Но външна брава нямаше. Вместо нея от стъклото се подаваше широка метална кутия. От едната й страна имаше дълъг правоъгълен метален лост, сочещ към стоманената врата.
Пиърс коленичи и започна да опипва кутията. Не можеше да се отвори. Лостът обаче му се стори странно познат. Той прокара пръсти по него и напипа изпъкнали букви. Започна да ги опипва, като бавно оформяше смисъла на думите. Първата беше „SICUREZZA“.
След няколко минути разбра какво пише: „ДА СЕ ОТВАРЯ САМО В СЛУЧАЙ НА ПОЖАР ПО ЛИНИЯТА“. Изход за спешни случаи. Ако преместеше лоста, за да отвори вратата, сигурно щеше да се включи някаква аларма.
С труд сдържа усмивката си; съвременната технология беше стигнала и до Ватикана.
Отначало му се стори странно, че този малък лост стои между него и свободата му, но след като поразмисли, реши, че е още по-странно някой да стигне дотам, че да иска да напусне тайно Ватикана. Охраната в самия град беше минимална, защото единствената й задача беше да пази любопитните да не влизат; хората от сигурността след секунди щяха да тръгнат по тунела, макар че повечето щяха да го търсят по другите пътища, по които би могъл да се измъкне. Последен поглед към тунела.
После рязко натисна металната ръчка надолу.
Звукът беше оглушителен, но не толкова изненадващ, колкото избухналата светлина, която го обля отвсякъде. Той се огледа за врата. Да. Точно отдясно. Пак без ключалка, само кутия и лост. Натисна го без колебание, сега коридорът бе ярко осветен. Тесните стени бяха боядисани в бяло, под ниския таван минаваха тръби. Въздухът беше застоял, стерилен, оставяше метален вкус в устата му. Той забърза напред.
Непрекъснатият рев зад гърба му ставаше все по-дълбок, после с внезапен стон алармата изключи. Изненадващото прекъсване му подейства като удар в корема и той затича. Чуваше само екота на собствените си стъпки по голия циментен под.
Очакваше срещу него да се появи тичаща фигура — и да го притисне между себе си и тези, които сигурно вече бързаха през тунела. Забеляза, че тръбите правят остър завой наляво, забави темпото, зави и внезапно се озова пред друга врата. Блъсна я — изведнъж краката му загубиха опора и той се стовари върху някаква затревена площ.
И като че ли всичко спря. Пиърс лежеше неподвижно по гръб, напълно объркан.
Звезди.
Виждаше звездите. Беше навън. Погледна към стената и видя как вратата бавно се затваря. От външната страна се виждаше само ръждясала метална повърхност — без брава, без ключ — вградена във ватиканската стена; по овехтялата мазилка имаше няколко графити. Иначе бе съвсем незабележима. Той се надигна на лакът. Улицата — сигурно беше улица „Ватикана“ — беше само на два-три метра от него. Въпреки че гърбът го болеше от падането, той избухна в нервен смях. Погледна още веднъж стената и се изправи. Над дебелия каменен зид се издигаше „Свети Петър“.
„Под наша юрисдикция.“
Известно време той просто зяпаше купола.
„Никога вече.“
Звукът на сирени някъде вляво му подсказа, че няма време да се радва на победата. Преследвачите му сигурно скоро щяха да се появят. Затича по плетеницата от пешеходни алеи — и се изправи лице в лице с една истина: Ватиканът вече не беше негов. Той бе загубил убежището си.
Каква победа беше това?
Бе спрял да тича преди двайсет минути, преди десет си бе наложил да не се оглежда уплашено. Оттогава се бе уловил само веднъж или дваж, че се забързва; опитваше се чрез спокойния ход да освободи съзнанието си от случките през последните няколко часа. И все пак моментите на успокоение отминаваха бързо и отново изплуваше няма тревога и го караше да бъде нащрек. Помисли за хотел — късният час си казваше думата, — но се сети, че кредитната му карта може да се проследи. Порази го дори мисълта, че такова нещо би могло да се случи. За Аниели, разбира се, не можеше да става и дума — най-малкото в близко бъдеще. Най-добре беше да я държи настрани.
Пресече реката при моста „Аоста“ и тръгна по улица „Джулия“, лампите, окачени на високите стени, хвърляха отблясъци над магазините. Срещна само няколко влюбени двойки. Минувачите бяха доста пооредели, което не бе добре за него — трябваше да се насочи към по-оживен район.
Мина през площад „Кампо дей Фиори“, покрай един от любимите си ресторанти в северния му ъгъл — сега прозорците му тъмнееха, — и за миг почувства вкуса на горгонзолата. Беше вечерял тук преди три дни с няколко приятели от библиотеката; сега това място му се струваше странно чуждо — връзка, разрушена през последните осем часа.
Вървеше вече четирийсет минути, като избираше по-оживените места — площад „Навона“, фонтана „Треви“, нагоре към Испанските стълби — но тълпата по импровизирания му маршрут все повече оредяваше. Групички студенти бяха насядали по стълбите и около фонтана, скупчени около някоя китара, залисани в юношеска серенада, щастливи просто да зяпат римското лято. Тук имаше много повече двойки, имаше и туристи, които пробляскваха със светкавиците на фотоапаратите си срещу камбанариите, издигащи се в небето. Картини, измъкнати от чернеещия мрак.
Търсеното убежище обаче го нямаше. Той се чувстваше откъснат от тълпата, сякаш всяко негово движение се наблюдаваше през шпионка и бе попаднал във фокуса на увеличително стъкло, докато всичко друго се размиваше в неясни, мъгливи очертания. Каквато и сигурност да бе чувствал зад стените на Ватикана, бягството му му бе донесло растящо чувство на самота, подсилващо се от среднощното скитане. Самият град също като че ли усилваше това усещане: всеки нов завой засилваше чувството му за изолация, дори за изгубване на посоката. Всичко, което досега му бе познато, като че ли му бе отнето, останало далеч в миналото.
Дори и на площад „Барберини“ — сред внезапния сблъсък с булевардите, пълни с таксита и леки коли —
