дори и тези без якички — в този час обикновено бяха в леглата си. Пиърс не познаваше нито един от смяната. Преди да го пуснат, огледаха внимателно и него, и личните му документи. Очевидно това, че не го познаваха, ги караше да не го изпускат от очи и докато вървеше към арката.
Ходът на времето бе заобиколил някак си Ватикана. Още в преддверието на сградата го посрещна тежкият мирис на прах. Този път йезуитът не му се изпречи и той леко отвори вратата. Заизкачва стълбището в мътната светлина; коридорът на третия етаж го очакваше притихнал. Като се опитваше да се съобразява с тишината, той закрачи към стаята си на пръсти, внимателно отключи, влезе, затвори тихо вратата и остави ключа на масичката до нея.
— Един без четвърт — чу се глас зад него. Пиърс рязко се обърна; очите му още не бяха привикнали към тъмното. Видя решетъчните сенки под прозореца и се опита да определи къде се намира невидимият говорещ. — Доста късно, нали?
Първият му импулс беше да се изкочи обратно през вратата, но от дясната му страна внезапно се появи фигура и една голяма ръка прегради входа. Пиърс неохотно тръгна към стаята си; сега очите му виждаха по-ясно и забеляза фигурата, седнала до прозореца. Имаше и още един, по-близо до него. Без да става, мъжът запали настолната лампа.
— Защо не седнете, отче?
Пиърс изгледа мъжете. И тримата бяха в тъмни костюми.
— Как влязохте тук?
Щефан Клайст бръкна в джоба си и измъкна малък портфейл. Отвори го и показа служебна карта.
— Служба за сигурност на Ватикана.
Беше по-дребен от другите, но определено по-заплашителен. Или може би това се дължеше на акцента? На точността, с която австриецът произнасяше английските думи? Не можеше да каже със сигурност.
— Не знам да има разрешение за влизане посред нощ в частния апартамент на свещеник.
— Само при известни обстоятелства, отче. — Клайст изглеждаше странно различен. По-малко фалшив, отколкото при първоначалната си фраза.
— И това включва и дебненето, докато някой се прибере, така ли?
— Защо не седнете?
Пиърс огледа стаята. Беше малко променена, книгите бяха върнати на лавиците и вече не лежаха на пода до дивана, чинията със сирене също бе изчезнала. Топката беше отново в ръкавицата. Някой бе решил да почисти — може би прекалено старателно — след основното преобръщане на апартамента, в което той не се съмняваше. Погледна още веднъж мъжа, застанал най-близо до него — метър и деветдесет, празни очи; нямаше нужда да заплашва, фигурата му бе достатъчна. Пиърс бавно отиде до дивана и седна. Имаше противното чувство, че вече е изпитвал всичко това.
— Къде е свитъкът, отче? — попита Клайст.
Прямотата му накара Пиърс да застане нащрек. Все пак, като имаше предвид преживяното от Данте, очакваше малко повече финес.
— Какъв свитък? — попита той.
— Тази нощ не ни е до игрички. — Изражението на Клайст остана непроменено, тонът му бе напълно достатъчен, за да покаже нетърпението му. — На погребението на Руини се видяхте с един монах.
— Откъде знаете…
— Често ли излизате без якичката си? — продължи Клайст и вдигна тънката бяла лентичка от масата. — Или само когато бързате? — Пиърс не каза нищо. — Какво сте искали да намерите, че толкова сте бързали? — Той изчака, после попита отново: — Свитъкът, отче — къде е?
Пиърс продължаваше да го гледа, като се опитваше да не позволи на паниката да се надигне в гърдите му. Вслушваше се напрегнато в настъпилата тишина; секундите се изнизваха една след друга. Накрая чу някак далечен глас:
— Имате предвид статуетката ли? — Бе вперил поглед в Клайст, поразен, че думите са излезли от собствената му уста. Видя как през очите на австриеца премина следа от несигурност.
— Какво? — попита Клайст.
— Данте каза, че ставало въпрос за произхода й — продължи Пиърс, не по-малко изненадан от лекотата, с която лъжеше. — И че манастирът твърдял, че имал предимство пред Ватикана.
— За какво говорите?
— За божеството на плодородието, което е намерил в катакомбите. Една статуетка. — Като че ли бе спечелил известно предимство. — Каза, че сте искали да я вземете насила, макар че не съм сигурен, че бихте стигнали толкова далеч. За това ли става дума?
Няколко секунди Клайст не каза нищо. Погледът му бе втренчен в Пиърс. Накрая заговори все така бавно и прецизно.
— Става дума за нещо много по-просто от това, което казвате, отче. — Направи многозначителна пауза и продължи: — И двамата знаем, че монахът изобщо не е споменавал за статуетка. Или за някакво предимство. Говорил ли ви е за един свитък?
Пиърс не каза нищо. Австриецът очевидно бе готов да чака.
След около минута обаче търпението му очевидно започна да се изчерпва и той кимна и каза:
— Добре. — Изправи се и закопча сакото си. — Да отидем да видим тази ваша статуетка.
— Какво? — възкликна Пиърс; мъчеше се да изглежда изненадан. — По това време?
— Да, отче, сега. Ако е там, където казвате, значи сме направили ужасна грешка. И ще ви поднесем извиненията си. — Думите му бяха лишени от всякакво чувство. — Ако не, ще трябва да започнем всичко отначало.
Нищо в думите му не потвърждаваше това, което Пиърс виждаше в отправените към него очи. Очи, които показваха съвсем ясно защо най-дребният от тримата издава заповедите. И това нямаше нищо общо с акцента. Спомни си монаха; спомни си ужаса в гласа му. Този мъж бе в състояние да каже твърде много неща само с един поглед.
— Вижте, аз съм свещеник… — почна Пиърс.
— Ватикански свещеник — напомни му твърдо Клайст. — Това ви поставя под наша юрисдикция.
— Но също съм и американец…
— В независима държава, където няма посолства. — Той остави време на думите да стигнат до съзнанието на Пиърс. — Градът Ватикана не признава искания от други страни за намеса в суверенитета на Негово светейшество. Като представители на този суверенитет, пред нас също няма ограничения по отношение на онези, които са поискали гражданство между тези стени. — Той изчака и продължи: — Статуетката, отче.
— А ако откажа да ви заведа там, където е? — В него се надигна пристъп на внезапна смелост.
— Защо да го правите? — попита другият без следа от вълнение. — Както ви казах, ние се интересуваме от свитъка. Вие ни показвате статуетката и повече няма за какво да говорим.
Пиърс разбра как добре го бяха изиграли, но реши да се хване за сламката.
— С изключение на вашето извинение.
По някаква причина Клайст си позволи леко да се усмихне.
— Да, отче. С изключение на това.
— Не може да изчакате, така ли?
— Не. — Усмивката беше изчезнала. — Не е възможно.
Едно кимване на Клайст и мъжът до вратата излезе в коридора и застана в очакване и другите да го последват. В същото време вторият мъж мина зад дивана. И той нямаше нужда да заплашва — ръстът му беше достатъчен, за да накара Пиърс да се изправи. Клайст се приближи още една стъпка и кимна на Пиърс да тръгне след човека в коридора.
Нямаше избор. Нямаше никаква възможност. Всички разумни доводи, които бяха останали в ума му, се завъртяха в бесен вихър. Ватикански свещеник. Това никога не бе звучало така заплашително. Тръгна към вратата, завладян от ужас.
Но с всяка стъпка паниката като че ли отстъпваше на чувството за огромна самотност. Чувство, което някак си се бе завърнало, някак си бе обхванало всичко; той наблюдаваше цялата случка, но някак си отдалеч. Под натиска на все по-засилващата се паника Пиърс започна да усеща и необяснима яснота, после умът му внезапно се освободи от трескавото търсене на начини за бягство. Краката му вървяха сами.
