— Ако мислите, че вярвам в това, че…
— Наистина, отче, карате меда де изчервявам… — Зад цигарата се чу задавена тютюнджийска кашлица.
— Някак си — каза той, като се усмихна още по-широко — се съмнявам и в това.
— Какъв резил, та вие сте свещеник… — Отново взрив от смях. — Четете ли древносирийски, отче? — Той поклати отрицателно глава и тя продължи: — Точно това лежи пред вас. Доста изненадващо. Бих помислила, че…
— Латински или гръцки — отсече той.
— Латински или гръцки? — Тя беше искрено озадачена.
— Ами — обясни той — малкото манихейски текстове, които съм виждал, са писани на единия от тези езици.
— Наистина ли? Това е странно. По-скоро бих казала китайски. Единственият латински текст, с който разполагаме, е „Устав за оглашение“ — той бе открит край Тебеса, в Алжир. А на гръцки има само по-късни трудове. Предполагам, че говорите за определена сбирка? — Нямаше време за отговор, защото тя отново се съсредоточи върху ръкописа; от джоба си бе измъкнала очила; говореше някак си отнесено, а очите й пробягваха по думите. — Всъщност най-запазените текстове, с които разполагаме, идват от няколко секти от седми и осми век, които са успели да оцелеят по границите на китайската империя. — Тя го погледна. — Може ли да си представите? Китай! — Със същата бързина тя се обърна към свитъка. — Дори има сведения за една манихейска общност, толкова отдалечена на изток…
— Фу-Киен? — каза той, неспособен да сдържи усмивката си. — Тринайсети век?
Тя спря и го погледна. Изненадата й беше очевидна.
— Много добре.
— Е, трябваше да се поровя в латинските текстове. Да ви покажа, че съм малко повече от едно симпатично лице.
— Наистина. — Тя замълча, после добави: — Забравих, че трябва да съм нащрек с вас.
Усмивката й показа, че е отбелязал точка.
— О, знам, че това не е истина. Спомням си, че вие сте много, много добра във всички древни пъзели. — Тя отново се изсмя. Очевидно можеше да е и доста скромна, когато пожелаеше; Пиърс не беше сигурен, но си помисли, че току-що е участвал в моментен флирт. Съзнателен или не. Още едно обяснение защо винаги му е толкова приятно да работи с Чечилия Аниели.
Тя пак се обърна към разтворения свитък.
— И така, както казвах, очаквах китайски, ако не китайски, то пахлави, согдиански или средноперсийски. Но не и древносирийски. — Тя се наведе още по-ниско над стъкления похлупак, пушекът излизаше от ноздрите й. — Това прави този документ доста странен. Наистина доста особен ръкопис.
Свали очилата си и се изправи.
— И значително по-стар от подобните китайски текстове… — Обърна се към него. — Искате ли кафе? Мисля да сваря една каничка. — И без да дочака отговор, се запромъква през купчините книги; очилата изчезнаха в джоба й, зад нея се носеше струя сив дим.
Пиърс се усмихна. Не я възпираше това, че беше трийсет години по-млад от нея. Само якичката, която сега — както се сети — дори не си бе сложил. Но тя бе достатъчно любезна да не му го спомене. Или може би именно това я бе развълнувало. Пиърс се разсмя и се приближи към бюрото.
Погледна странния ръкопис под стъклото. Дебелите извивки на буквите се сливаха леко една с друга, макар че всяка бе различна. Редове неразгадаеми знаци, свързани само от докосването на ръката на пишещия. И между буквите — тънички, прилични на пръчки фигурки — малки човечета с ножове, нещо прилично на лъв, готвещ се за скок. Като че ли бръчки и петна от сълзи изпъстряха почти хипнотичния поток от думи и илюстрации, липсващи откъси, изгубени завинаги, оставени на разумното въображение на съвременния читател. Пиърс знаеше, че Аниели няма да се затрудни да запълни празнотите, да предложи своята гледна точка за вечността заедно с различни интригуващи обяснения, като че ли е била там, надничаща над рамото на древния писар. Така се бе справила и със свети Амвросий; той усещаше някак си, че тя се чувства по-добре, по-удобно, с вероотстъпниците и еретиците.
— Мислех си — каза тя от вратата, — че това може да има връзка с мандеанците, предвид малките рисунки. Бащата на Мани е бил мандеанец. Това е естествена връзка. Колко далеч ви отведоха вашите изследвания на свети Амвросий, стигнахте ли при тях? — Отново извади очилата и се приближи към бюрото.
— Мандеанци? — попита Пиърс. — Всъщност… не. Не бих казал.
— Познавате Фу-Киен, а не знаете за мандеанците? — Тя като че ли видимо се забавляваше. — Сериозно?
— Звучи шокиращо, знам.
— Всъщност те са нещо като изолирана гностична групировка. — Усмивката й се разшири. — Личната отговорност, скрито познание — така нареченият „гносис“. Подобни неща. Сигурно има връзка, но те са много по-ранни от Мани и манихейството.
Като остави за момент шегите настрани, той каза:
— Щом са живели по-рано, това означава, че са били вече мъртви по времето, когато е написана „Съвършената светлина“.
— А, не — отвърна тя. — Днес повечето от сребърните и златни пазари в Басра и Багдад са собственост на мандеанци. В действителност веднъж прекарах чудесен следобед с един от техните „насурай“ — „пазител“ на тайните им ритуали и знания. — Вгледа се в една точка на килима. — Впечатляващ мъж. Опитваше се да ми обясни петте царства на светлината. Абсолютно неразбираемо. — Тя го погледна с усмивка. — Все едно гледаш този древносирийски текст с рисунките — да, доста странно усещане. — Тя пристъпи напред и отново заразглежда ръкописа.
— Естествено. — Той си спомни колко важни са за нея подобни отклонения — за нея и за работата й — важни, макар и неразбираеми донякъде. Най-добре беше да остави умът й сам да търси посоката. Но все пак попита:
— Значи не мислите, че е свързано с мандеанците?
— Разбира се, че не. Защо питате?
— Ами… просто така — усмихна се Пиърс.
Беше време да се захванат за работа. След секунди тя превеждаше прочетеното.
— Това е Съвършената светлина, Истинското възнесение, което съм открил за онези, които ме търсят… — Тя замълча и зачете наум. После продължи: — Това е нещо като увод, после липсва един пасаж, а след това пише: — Това съм аз, с богатството на Светлината, аз съм този, който пази цялата памет. И аз пътувам към… — Спря и се наведе по-близо, за да разгледа изречението по-добре; очите й бягаха по следващите редове, устните й помръдваха. Пиърс забеляза друга следа от сълза точно под пръста й на стъклото. — Странно. Този откъс, като че ли е взет направо от „Тайната книга на Йоан“, „Поема за избавлението“, поне първите няколко реда… — Тя продължи да чете. — Тук има още един липсващ абзац и след това: „И като пътувах в тъмнината…“ — нещо за затвор и после продължава насред реда: „…и основите на хаоса помръднаха“.
Тя се изправи, очите й бяха втренчени в свитъка.
— Това наистина е Евангелието на Йоан. Сирийска версия на гностическия гръцки, но определено е Йоан. Сигурна съм, че бих могла да намеря и по-добър превод; но мисля, че едва ли ще има голяма полза. Предполагам, че авторът е използвал схемата, за да улови верния тон, търсил е връзка — но защо ще свързва Съвършена светлина с Йоан… — Тя пак се наведе над стъклото. — Все пак не е много ясно.
— Правилно — колебливо каза Пиърс. — Всъщност манихеите може и да не са били единствените, пътуващи из тъмнината.
— Какво? — Тя вдигна очи; очевидно го бе слушала с половин ухо.
— Май съм пропуснал точно този урок — усмихна се той.
— О… мисля, че сте го наваксали със свети Амвросий… или може би не. — Засмя се. Учител, опитващ се да намери правилните думи. — Но всичко това е твърде… мъгляво, нали?
— Малко по-старо е от периода, който съм изучавал. Това е всичко, което разбрах.
— Винаги може да се намери добро извинение.
