— И никой не е имал възможност да провери автентичността му? Аз ли ще съм първата? — Въпросът й му подсказа, че е успял.
— Доколкото знам, да.
— Разбирам. — Кратка пауза. — А как точно го е намерил вашия приятел? — И без да дочака отговор, тя продължи: — Разбира се, „Сан Клементе“ е идеалното място за подобни находки, но все пак…
— Просто късмет — намеси се Пиърс, като се опитваше да отклони по-нататъшното разпитване. — Той знае, че се интересувам от такива неща. И щом го видях, пожелах да разбера колкото се може повече за този свитък.
— Да, това е съвсем разбираемо. — Той усети почти детската й нетърпеливост, после линията отново замълча, — „Съвършена светлина“. — В гласа й се прокрадна нотка на копнеж. — Знаете ли, смятаха, че са го открили в Наг Хама в един от Берлинските сборници. Беше 46-а или 47-а. Някъде там. Мисля, че Клознър направи първите съобщения в началото на петдесетте.
— Не съм имал възможност да ги видя. Даже не съм сигурен, че…
— Смятате ли, че може да го донесете още тази вечер?
Той се надяваше точно на този въпрос, но трябваше да се престори на малко изненадан.
— Ами аз… сигурно, но само ако сте убедена, че не е много късно.
— Стига с това „много късно“. — Отново къс смях. — Отче, колко пъти сте имали възможността да държите пергамент от преди хиляда и седемстотин години? Сигурно и вие сте заинтересуван не по-малко от мен.
— Разбира се.
— Отлично. Запишете си адреса ми.
След четирийсет и пет минути той натискаше втория звънец на площад „Санта Чечилия“ № 145 — четириетажна сграда, издигаща се до двора на църква от пети век. На тесния площад имаше място само за няколко коли. Единствените признаци на живот идваха от малкото ресторантче вляво — тракане на чинии и разговори на висок глас. Не беше идвал никога в дома й: предишните им срещи винаги бяха в библиотеката на Ватикана или в някое близко кафене. Това място подхождаше чудесно на Аниели.
Чу се глас, премесен с пукота на домофона.
— Да?
— Здравейте, аз съм…
Още преди да свърши, ключалката приглушено избръмча. Пиърс хвана дръжката и отвори високата дъбова врата. В коридора светеше една-единствена крушка и всичко се нуждаеше от поне няколко пласта боя. В дъното вляво имаше вити стълби. Някъде отгоре се чу звук на отваряща се врата. Светлина на втората площадка. Преди да измине и половината от разстоянието Пиърс видя познатото лице, широката усмивка между двете пълни бузи. Очите й блеснаха при появяването му.
— Отец Пиърс — каза тя. С едната ръка го канеше да влезе, от другата се издигаше цигарен дим.
— Професор Аниели — каза той и прекрачи прага.
Тя незабавно затвори вратата след него.
— Добре дошли, добре дошли. — Тя мина пред него и се отправи към всекидневната; той я последва.
В центъра на стаята имаше бюро, отрупано с книги; в средата имаше малко празно пространство, в единия му край бе поставен празен пепелник. Беше ясно защо бюрото е така претрупано. Висока до тавана библиотека покриваше всеки сантиметър от едната стена; рафтовете бяха претъпкани с всевъзможни книги — от древни томове до съвременни романи с меки корици. Жълтеникава светлина се процеждаше от два лампиона, които позволяваха да се виждат тесните проходи, оставени между книгите на пода. Там се подаваха и краищата на овехтял ориенталски килим. Повечето от пътечките, прилични на някаква паяжина, започваха от бюрото и завършваха при един дълъг шкаф на отсрещната стена. Несъмнено странната подредба бе свързана с проекта, върху която тя работеше в момента.
— Точно така си представях дома ви — каза той, все още застанал на прага.
— Смятам да го приема като комплимент — отвърна тя и му посочи един стол до пътечките. Пиърс седна. — Малко е разхвърляно, но трябва да ме извините. Пиша статия за едно английско списание. Знаете как англичаните държат на уговорените срокове.
Не по-висока от метър и петдесет, с прошарена черна коса, Аниели беше най-малко на шейсет — макар никой да не можеше да определи възрастта на италианките — и несъмнено бе малко по-пищна, отколкото преди двайсет години. Теглото обаче почти не бе нарушило извънредно бодрия й вид и лекотата, с която тя се придвижваше към единствения друг свободен от книги стол. Този, най-близко до втория пепелник.
— И това е Чечилия, моля — каза тя с усмивка, докато сядаше и дърпаше от цигарата си. — Не помните ли, Чечилия от улица „Санта Чечилия“?
— Как бих могъл да забравя — усмихна се той. — А аз съм Иън от Ватик-Иън.
Тя се разсмя високо.
— Да, да. Това сте вие. Никога не намалявай темпото, така ли беше? — Бързо дръпване преди да остави цигарата в пепелника. — А сега да видим този свитък. — Ръцете й вече бяха протегнати, нямаше молба, просто едно движение във въздуха, пръстите разперени, чакащи нетърпеливо. Без да мисли, Пиърс й подаде цилиндъра. Тя седна отново и внимателно махна капака.
— Господи, запазили сте го запечатан. — Докато я чакаше да разгъне свитъка, той видя, че тя прави нещо съвсем неочаквано; помириса отвора на кутията. Няколко пъти. — Запазил е мириса на масло — каза тя. — В някаква делва ли е намерен? — Той не отговори и тя поясни: — В амфора ли? Нали ги знаете, от тези, които бяха открити в Кумран или Наг Хамади?
Той поклати отрицателно глава.
— Когато го видях, беше в тази кутия и това е всичко, което знам.
Тя кимна, бръкна в отвора и извади свитъка; цилиндърърът падна на пода. С огромно внимание и напрежение започна да изучава лентите около пергамента. Две кожени ивици — увити около трета, поставена напреко — единствената преграда между опитните й пръсти и текста. Вместо да ги развърже, тя продължи да прокарва палеца си покрай кожената обвивка. Ясно беше, че търси нещо определено, макар Пиърс да нямаше представа какво означава целият този странен ритуал.
— Структурата — каза тя, като че ли разбрала озадачения му вид. — И влажността на кожата. Ако сте се занимавали със свитъци като този, сигурно знаете, че това е… нещо, което трябва да се установи много внимателно. Ако директно е отишло от делвата в цилиндъра, все още може да се усети влажността на кожената обвивка. — Очите й останаха втренчени в тънката кожа. — Клознър беше изключителен при подобни неща. Успя да датира два от ръкописите от Мъртво море при Кумран с точност плюс-минус сто години от истинската им възраст само с допир. — Тя погледна Пиърс; очите й издаваха огромно вълнение. — Имаше фантастични пръсти. — После стана и се отправи към бюрото; той незабавно я последва. Гледаше я как разгръща свитъка на празното място, очевидно разчистено след обаждането му. Беше забележително как е знаела колко пространство ще й трябва; свитъкът бе разположен чудесно.
Тя внимателно свали кожената обвивка, после бавно започна да развива пергамента. Трябваха й двайсет минути, за да отвори част не по-дълга от педя. Грижливостта й порази Пиърс. От време на време дума или две се изплъзваха от съсредоточено присвитата й уста; очите й горяха, макар че внимателните пръсти не издаваха вълнението й. Когато сметна, че е разгърнала достатъчна част от пергамента, тя измъкна отнякъде нещо, което приличаше на четири кадифени торбички, пълни с пясък, и ги постави на краищата на древния ръкопис. После, когато свитъкът беше подготвен, измъкна от едно чекмедже широка стъклена купа — в края й беше монтирана странна метална клапа — и я постави над свитъка. С неуловимо движение обърна металната скоба и загледа как купата прилепва към повърхността на бюрото с внезапно свистене на въздух.
— Хитро приспособление — каза тя. — Не е вакуумно устройство, но е нещо подобно. Позволява ми да прекарам известно време с ръкописа, без да го повреждам. — Извади цигара от пакета на бюрото, измъкна запалката от джоба си и запали.
— Удобно е да разполага човек с нещо такова — каза Пиърс. — Радвам се да ви наблюдавам, как се справяте. — Той се усмихна.
— Така си осигурявам собствената индулгенция, отче.
Той гледаше текста.
