После се обърна към Блейни.
— Ще ти донеса свитъка, но жената и момчето тръгват с мен. И ни оставяш на мира.
— Знаеш, че ще го направя, Иън.
— Не, не знам. — Той го погледна за момент, после се обърна към Иво. — Ще изляза за малко, Ивчо, но скоро ще се върна. Грижи се за мама, нали? — Детето кимна. Пиърс се обърна и мина покрай Мендравич. Не можа да се насили да го погледне.
После, без да обръща внимание на пазачите, прекачи прага.
След две минути тримата бяха на улицата. Тръгнаха към един „ягуар“, паркиран близо до ъгъла. Единият мъж се пресегна и отвори вратата, Пиърс наведе глава, за да влезе вътре…
И внезапно го блъснаха на пода на колата. Опита се да стане, но го повалиха пак и болезнено извиха ръката му. Успя да види, че двамата телохранители са проснати на паважа в безсъзнание; над тях стояха двама мъже с високи жълти обувки. Една лимузина рязко спря зад ягуара и преди да разбере какво става, Пиърс беше прехвърлен на задната й седалка. Стъклата на купето бяха затъмнени. Вратата се затвори с трясък и колата потегли.
— Това още не обяснява защо сте тук — каза фон Нойрат. — А и не сте избрали най-подходящото време.
Графинята го гледаше мълчаливо и напрегнато. Той изглеждаше странно — не много внушителен, скрит зад бюрото си дълбоко в бункера. На фона на околната обстановка изглеждаше направо смален. Човек, който се нуждаеше от закрила. Едва отговаряше на образа на един манихейски папа с „Ходопория“ в ръцете си. А може би точно така си бе представяла водача на новата обединена църква.
Строгият частен кабинет в Габиа — няколко стола, диван и легло на вътрешната стена — напълно съответстваше с това, което бе видяла на идване от летището. Беше върхът на туристическия сезон, но край Колизея не се виждаше никой, нямаше и тълпи на площад „Венеция“ или по „Корсо“; Рим беше пуст. Още по-потискащи бяха бариерите на всяка улица, водеща към площад „Свети Петър“. Неестествена картина, комбинирана с присъствието на редовните военни части пред стените на Ватикана. Те караха хората от охраната при портите да изглеждат съвсем незначителни и малобройни.
— Видях как Харис умира и как Щефан натисна спусъка — отвърна тя. — Мислите, че това не е достатъчна причина, за да ви посетя ли?
Фон Нойрат се забави с отговора си. Накрая каза:
— Не знаех, че сте тук.
— Значи всички сме много изненадани, така ли?
Той си наля чаша вода.
— Би трябвало да знаете, че откликът беше извънреден. До последния час. Поразяващо е как петстотин години на стабилност могат да се стопят, когато се покаже самият Дявол.
— Не предполагах, че стремежите ви са толкова високи.
— Изглежда, сте поизостанали, графиньо — изсмя се той. — Аз ще бъда техният спасител. Бащата на новата църква, която осъзнава нуждата от обединен фронт срещу общия враг. Докато ние с вас си говорим, посланието вече е разпространено.
— Всичко върви според плана, така ли?
— Не бъдете толкова иронична. Не вярвам да сте толкова невинна.
— Не говорим за мен.
— Защо всъщност сте тук? Не мисля, че загубата на един любовник значи нещо за жена с вашето… положение. Или може би бяха двама в един ден? Моите съболезнования.
— Винаги сте бил джентълмен, Ерих. Така е, но това няма ни най-малко значение за мен.
— Тогава защо дойдохте? Само привличате вниманието. Както вече ви казах, не е най-удобният момент.
— Моментът е неудобен за много неща.
— Харис вече е мъченик — каза той след кратко мълчание. — За нас той е ще по-ценен мъртъв, отколкото жив. Отзвукът от низините е огромен. Наистина направихте много добър избор.
— Аз ли? Мислех си, че и двамата знаем, че това няма нищо общо. Особено по отношение на покойния полковник. Той ме помоли да ви изпратя поздравленията му и да ви благодаря за всичко, което сте направили. — Тя изчака. — Той бе предвиден отчасти да ме разсее, нали така? Да ме занимава с хиляди неща, докато се изкачите на трона?
— Имате много живо въображение. Винаги съм харесвал това у вас.
— Да, сигурна съм, че е така. — Графинята го наблюдаваше как оставя чашата на бюрото и как тя бавно потъва в малкото кръгче вода, образувало се под нея. — Сигурно и убийството на Артуро е част от въображението ми? — Фон Нойрат вдигна поглед. — Безредието очевидно действа. Блейни бе много по-бърз в това от мен.
Той пусна чашата.
— Вие двамата наистина сте прекарали доста време заедно. Джон Джоузеф винаги е бил добър, когато се съсредоточи в молитвите си. Но не бих се доверявал на всичко, което казва.
— Защо Щефан?
— Не обичам предателствата.
— Срещу кого?
— Харесаха ли ви файловете, които ви изпрати? Дадох му възможност да си поправи грешката и той се възползва.
Тя не каза нищо и той продължи:
— Блейни стигна до „Ходопория“. Нали всичко бе заради това? Оказва се, че свещеникът му е стар приятел. Отне ни доста дълго време, за да разберем това. — Той замълча. — Отвсякъде изненади.
Твърденията му я накараха да застане нащрек. Не беше приятно изживяване за една жена, прекарала целия си живот с убеждението, че знае всичко. Постепенно започна да разбира за какво говори той.
— Всичко това е свързано с надпреварата за по-изгодна позиция, нали? — И преди фон Нойрат да може да отговори, продължи: — Моите извинения. Обикновено съм много по-умна от сега. И двамата никога не сте се интересували какво представлява „Ходопория“.
— Всъщност не е точно така. За да съм честен към добрия отец, ще кажа, че той винаги истински е вярвал, че съхранява „чистотата на Словото“. — Той поклати глава. — Колко пъти съм чувал тази фраза! Твърде мило, не мислите ли?
Особено ако си позволите да направите всичко това, което се опитваме да направим ние.
— И какво точно е то, Ерих?
— Започвате да говорите като него. — Той се разсмя.
— Почти мога да приема взривовете. Не съм такъв идеалист като Джон Джей. — Тя си наля вода. — Но Артуро, Щефан… трудно ми е да повярвам, че са пожертвани само за да се създаде още по-голяма паника. Може да си представите как смъртта им се отразява на някого като мен, нали?
— Доста заплашително, предполагам.
— Интересен избор на думи.
— Да.
— Казал паякът на мухата. — Тя отпи глътка и огледа стаята. — Харесва ми как сте се обзавели. Създава чувство за уют, за някаква островна затвореност. Дори може да се каже… изолираност.
— Не трябваше да правите така, знаете го.
— Не отговорихте на въпроса ми. — Тя го погледна и остави чашата на бюрото. — Какво точно се опитвате да направите сега?
— Знаете. Нашата истинска единна и света църква. Не е ли така?
— Защо ми звучи толкова кухо от вашата уста, Ерих?
— Все повече и повече заприличвате на Джон Джей. — Фон Нойрат се усмихна.
— Той е прав. „Ходопория“ не означава нищо за вас.
— Това само показва колко трудно се ориентирате в обстановката.
— Не мисля, че е така.
— Какво искате да кажете? — За първи път спокойствието му като че ли се пропука.
