— Очевидно нещо, от което сте се отказали отдавна. Досега не го бях забелязвала. — Тя се обърна встрани и бръкна под блузата си. Когато отново застана с лице към него, държеше револвер, едва показващ се между дланите й.
— Няма да ви питам къде сте държали тази играчка. — Фон Нойрат не помръдна.
— Мерките за охрана на папата напоследък са засилени. — Тя замълча. — Такъв е манихейският папа, нали, Ерих?
— Не правете тази грешка. — Той натисна един бутон отстрани на бюрото си.
— Твърде дълго я правиха. Тук съм само за да оправя бъркотията.
— Знаете, че никога няма да имаме възможност като тази.
— Не, вие няма да имате повече възможност като тази. Другите — като нас — винаги са били много добри в изчакването на подходящия момент. Винаги сме избягвали изненадите. Така се губи основната идея. — Тя млъкна за момент. — И жертвите са напразни.
Вратата на помещението се отвори. Влезе човек от охраната с изваден пистолет.
Графинята се прицели и стреля.
— Насам, отче. — Един мъж го чакаше до отворената врата на колата. Пиърс нямаше какво друго да направи, освен да излезе. Бяха в някакъв тъмен гараж; в един ред бяха строени пет еднакви коли. Миришеше на бензин и масло. Той погледна през малкото прозорче — дървета, път, изчезващ зад хълма. Въведоха го през една врата на отсрещната стена; зад него застанаха още двама придружители. Никой не промълви нито дума.
Като стигнаха до вратата, първият мъж се обърна и започна да го претърсва — опипа краката и ръцете му, мина с изопъната длан по гърба и гърдите му. Накрая извади от джоба на сакото си малка кутия, щракна един ключ и я прекара по тялото му. Кутията остана тиха. Мъжът се обърна и отвори вратата. Стълби, водещи нагоре.
След две минути Пиърс стоеше в една библиотека с чудесен изглед от двата високи еркерни прозореца. С изключение на съвременното бюро между двата прозореца, стаята можеше да мине за галерия от Ватикана. Мъжете застанаха до вратата. Все още нито дума за обяснение.
Пиърс стоеше мълчаливо. Отдавна беше престанал да се учудва, но беше вцепенен — съвсем леко. Знаеше го. Но механизмът за преодоляване на шоковете като че ли се бе изтощил. До последно. На негово място се бе настанила тъпа умора, усещане за тежест, от която трудно можеше да помръдне. Но също така и спокойствие — блажен дар на психиката, прехвърлила всякаква граница. Вече бяха минали повече от трийсет часа, откак не бе спал, но знаеше, че не това е причината. Той сложи ръце в скута си и зачака.
Накрая вратата се отвори, но той дори не се обърна. Съсредоточи се чак когато кардинал Перети зае мястото си зад бюрото.
Кардиналът изглеждаше много по-стар, отколкото по телевизията, и по-стар, отколкото Пиърс си го спомняше — бе го срещал един-два пъти през последните няколко години. Внимателно лице с благородни черти и маслинена кожа. Само очите издаваха напрежението му.
— Съжалявам за всички тези предпазни мерки — започна Перети, — но трябваше да сме сигурни, че не носите микрофон или други подобни неща. Разбирате ме. Стават прекалено много неочаквани неща.
Пиърс го гледаше втренчено.
— Нещо за пиене, отче? — попита Перети. — Или за ядене?
Пиърс бавно поклати глава.
— Чудите се какво става, нали? — Перети дълбоко пое дъх.
— Може би не съм най-добрият за тази работа, но… — Той погледна към мъжете край вратата и кимна. Пиърс чу как вратата се отваря и затваря. Перети се опита да се усмихне.
— Преживяхте много неща. Знам. Бих искал… — Изглеждаше искрено загрижен. — Бих искал да се намеся по-рано. Но като разбрах, че сте намерили свитъка…
— Ще го дам на Блейни — каза Пиърс съвсем спокойно. — Но може би ще искате да знаете и други подробности. Въобще не се интересувам какво ще направи с него след това.
— Напротив, интересувате се.
Гласът прозвуча зад него. Пиърс се обърна. В средата на стаята стоеше професор Аниели.
— Знаете, че се интересувате, Иън.
Без да мисли, Иън стана и тръгна към нея. Прегръдката им бе бърза; тя го стегна като менгеме и това като че ли го върна малко към живота.
— Толкова се радвам да ви видя, Иън — каза тя.
— Не бях сигурен, че… — започна Пиърс.
— За известно време и аз не бях сигурна.
Той я пусна и седна, а тя се подпря на бюрото и скръсти ръце на гърдите си. Младата Аниели.
— Кардиналът беше така любезен да дойде и да ме отърве.
— Преди Пиърс да може да отговори, бързо продължи: — Всъщност хората в моя апартамент бяха доста приятни. Малко заплашване отначало, но след това — или по-точно, след като се обадихте — ме оставиха да си работя, без да ме разсейват и да ми пречат да завърша статията за английското списание. Наистина би трябвало да им благодаря. Разбира се, не ми даваха да излизам, но аз и така си стоя по цели дни у дома. Беше дори хубаво, че имаше някой да готви. — Тя погледна Перети. — Разбира се, все още стои въпросът за счупените прозорци. И искам изцяло нова входна врата.
— Да. Знам — отвърна Перети. — Както казах… ще се погрижим за това, професоре. — Той се наведе към Пиърс. — Значи, доколкото разбирам, Блейни още не разполага с него.
— Разбира се, че не — каза Аниели и махна ръка, за да успокои Перети. Очите й бяха втренчени в Пиърс. — Иън е достатъчно умен.
Очите й блестяха.
— Е… какво е това?
Погледът на Пиърс обаче беше прикован в Перети.
— Как ме открихте при Блейни? — попита той.
— Проследихме ви от Триест — отвърна кардиналът.
— Били сте на летището — каза Пиърс. Главата му се проясняваше. — Тогава защо не ме заловихте още там? Можели сте да вземете свитъка още тогава.
— Да, но искахме да разберем къде отивате и с кого ще се срещнете. Искахме да знаем кой още е забъркан.
— Ако аз бях забъркан, щях да им го дам.
— Сега вече знаем, че не сте.
— Сега ли? — повтори Пиърс.
— Преди три дни започнахме да ви свързваме с това, което става: един свещеник липсва от Ватикана, името му е регистрирано на ферибот за Гърция, един ден до кражбата в Атон, после сте в лагера в Косово. Ден по-късно открихме вашия приятел Андракос. Той беше доста учуден, като разбра, че сте свещеник.
— Сигурно.
— Той ни разказа за професор Аниели, която открихме преди два дни и доведохме тук. Чак тогава разбрахме до каква степен сте замесен. Но дори и тогава…
— Сте си мислили, че съм един от тях.
Перети кимна.
— Не отговорихте на обявите, които пуснахме във вестниците. И предвид начина, по който се отнесохте към хората ни в Кукеш — хора, които бяхме пратили да ви помогнат — да, така си помислихме.
— Момчетата с жълтите туристически обувки ли?
Перети кимна.
— Салко сигурно е знаел — каза Пиърс.
— Какво?
— Нищо.
— Да не споменавам — добави Перети, — че узнахме за старите ви връзки в Щатите с Блейни.
— Значи сте знаели, че е замесен?
— И да, и не. Само подозирахме. Знаехме обаче, че фон Нойрат и Лудовизи са се срещали много
