Никола Радев
Седем ключа на вода
Тогава не се досещах, че един ден и кораб „Христо Ботев“ ще стане спомен… След като в скучната гетинаксова приемна приех длъжността първи помощник-капитан, поиска ми се да остана сам. Всред служебния лукс на моята каюта разбрах, че ще се прощавам с морето. А тръгвах на далечно плаване…
Отдавна не мисля какво ми е дало то, какво ми е взело. Зная само, че на море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек.
Проплавах стотици хиляди мили: от Бахамските острови и Антилите, до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него — седемдесет и петия паралел в Баренцево море.
С всяко плаване е започвал и е завършвал по един отрязък от моя живот. Тези отрязъци се спояват в мене, обаждат се и в напрегнати, и в тихи дни. Понякога нощем ме буди тропически щорм, който кърши мачти; гласове на моряци, с които съм плавал, ме викат или ме сепва тревожното безмълвие на солената синева … Това са сънища, които сънувам с отворени очи. Навярно и спешеният завинаги конник така възсяда отново ездитен жребец; застарелият летец потърсва по навик ципа, който отдавна е ръждясал; останалият на брега моряк се вижда разкрачен върху разлюляна палуба…
Моят първи кораб е „Люлин“. Десет годиш по-рано служих във военния флот, пък и после съм плавал, но като творчески командирован от редакция.
На „Люлин“ се качих със записка от отдел „Кадри“ на Параходство „Български морски флот“. Подир матроската барета за първи път слагах униформа. Сърмата на новите галуни, които ме вреждаха при старшия команден състав, като всяко лъскаво нещо ме ласкаеше и притесняваше.
Познах кораба отдалече, още като навлязох нз сандъченото, накамарено и грохотно пристанище. Жълтата надстройка и черният му корпус напомняха полегнал мулат. Тази прилика, открита неочаквано от мене, подсказваше, че вече съм се вживял в своето мореплавателско битие отвъд тропика…
Както го изисква редът, изкачих се по парадния трап. Вацманът бе уловил за единия край никелирана верижка и ловко я намотаваше и размотаваше на показалеца си. Корабна скука!… Попитах го за капитана — капитана го нямало, но старши помощникът бил на кораба. Старши помощникът затътри нозе насреща ми, отвори уста и понечи да се представи, но се прозя и сдъвка думите. Казах му че съм „новият“, и той се разшава. Намери ключа от моята каюта, заведе ме на горния етаж и отключи вратата:
— Заповядайте.
Огледах приемната, надникнах в спалнята и банята, включих радиото. Тогава и не помислих, че между тези излъскани сиви стени ще ме гложди самота, носталгията ще размеква волята; ще правя опити да разхлабя навързаните възли през младостта на моя живот, а те ще се затягт още повече…
През нощта не спах. На първи и трети хамбар работеха два крана, тежките удари на челюстите им разтърсваха корабния корпус и ме сепваха. Скачах в леглото и пак задрямвах. Присънваха ми се уродливи брегове, подводните им скали, като зъби на огромни морски чудовища, напираха към корпуса, разпаряха го…
Сутринта влязох в каюткомпанията, подпухнал от безсъние. Двама моряци играеха табла. Заровете престанаха да къкрят — с гърба си усетих, че моряците ме оглеждат. Моето вътрешно сетиво се разсънваше бавно. По разменените думи, по изчакванията и паузите между две изчатквания на пул долавях как косо поглеждат към мен и ме одум-ват с очи. Тогава открих, че и тилът на човека стаза зрящ, когато на непознато място го оглеждат непознати … Но открих и друго: нас вече взаимно ни свързва корабът и онова, което ни предстои в морето.
По ходниците на надстройката прогърмя властен глас и капитан Йотов запълни с тяло рамката на вратата, приглади прошарената си грива и каза, че след шест часа ще отплаваме.
Вечерта отблъснахме — маневрата беше величествена. „Люлин“ се завъртя и мазно се изхлузи от пристанището. Като се изравнихме с Галата, капитан Йотов включи щамбайна на „пълен напред“.
Щамбайнът прозвънна, обади се — от машината бяха поели хода.
Беше ноември — време за море, тъга и любов. Студът ме ободряваше и стягаше. Далечното плаване, движението към непознати светове, смътното усещане, че ще ми се случи нещо изключително, тогава ми стигаха, за да бъда щастлив.
Капитан Йотов малко тържествено, малко театрално ми протегна десница:
— Щастливо плаване!
През нощта ме събуди трясък. Скочих от леглото, но подът се изплъзна изпод нозете ми. Изкриви ме болка от удар в плешката. Допълзях до вратата, напипах електрическия ключ. По пода бяха изпопадали вестници и книги от библиотеката. Тръгнах към бюрото, но рязкото наклоняване на кораба ме залепи в стената. Нощната лампа падна и се разби със звън. Креслата с откачени прикрепващи пружини се пързаляха от стена до стена. След жалки опити да ги укротя някак на едно място, се сетих — обърнах ги с краката нагоре и те мирясаха…
Капитанът и вторият помощник Орешков бяха на мостика. Мълчаха и се взираха в морето. Постепенно и аз свикнах с тъмнината. От време на време се чуваше плътен удар на вълна и след няколко секунди палубата побеляваше от разбитата вода. Подир време щях да преживея урагани, щяхме дни наред да щурмуваме в океана, но в оная нощ стоях стъписан и смътно усещах нещо неприятно — навярно страх … На края се почувствувах излишен и се върнах в каютата си. Празен и олекнал, корабът се люлееше над бушуващото море като „оловно човече“. На моменти се наклоняваше до четиридесет градуса.
Тъй бе и през деня, и през следващата нощ. На седемдесет мили срещу Батуми гръцки кораб излъчи сигнали за бедствие. От брега тръгнаха да му помогнат влекачи и торпедни катери. След половин час корабът потъна. От екипажа не се спаси никой. Капитан Йотов, който не бе мигвал трета нощ, ме огледа бавно с кръвясали очи:
В морето са тези, които най-много обичат брега…
Нещо друго щях да чуя подир половин година. Тогава плавахме в Южнокитайско море. Беше март — температурата на сянка: тридесет и девет градуса. Каютите и ходниците на кораб „Васил Друмев“ — нажежени като потилня в турска баня.
На няколко пъти ни пресрещаха кораби от Седми американски флот. Питат: „Откъде идете, къде отивате?“ Отговаряме на единия — той се отдалечава, подир него идва следващият. И той пита, и на него отговаряме. Цевите на оръдията им ни оглеждат. От такова оглеждане в жега те побива хлад … Питам се: тия да не се чудят защо сме тръгнали в жегата? И докато се питам — на хоризонта вдясно блесва нефтена кула като коледна елха. Треската за гориво е залюляла света! Встрани от кулата дрейфува огромен военен кораб. Казват, че това нефтено находище било открито от спътник — затова край нефта дреме военен кораб.
Свечерява. Луната лежи по гръб с рогцата нагоре. Тези навирени рогца не са на добро. Нейде наблизо „работи“ времето. Моряците казват: „Щом луната спи по гръб, ние сме будни.“ Небето е ясно, скоро ще се отрупа със звезди. Червенината на хоризонта се сгъстява — какъв покой! Като че ли и ние не се движим. Ако не са вибрациите и буботенето на главния двигател, илюзията ще е истинска. Хоризонтът бавно потъмнява — червенината му се изцежда в морето. На лодъчна палуба механикът Георгиев гледа залеза.
— Преди години — говоря той и с малка ръка глади четината по лицето си — плавах на „Топаз“. Капитан беше Веселин Георгиев — Фоса. Подхождаме към Равена, на кораба се качи пилот. От дума на дума каза, че и той е комендант далечно плаване. Фоса го пита: „Тогава защо не плавате?“ Италианецът го огледа: „О, господин капитан, морето е за рибите, а животът на хората е на брега, господин капитан! …“
Първото пристанище, в което акостира „Христо Ботев“, беше Измир. Като започна разтоварването, тръгнах да разгледам града.
В душния следобед минах през площад „Ататюрк“ и стигнах пазара. Пазарът — ориенталска работа: струпана на колички шарена стока; гъмжило от пазарджии; викове; миризми на фенеркепаб, козя пастърма и сирене в тулуп; на силни подправки и запържен лук, на тахан, ванилия, кафе и канела. Този шумен алъш- вериш е единствената припряна деятелност на философствуващия източен рахат-адам. В гонитбата на мющерия той е стигнал до платформата на две колела и на нея — камари галантерия и кинкалерия; локум,
