скърцане и ти е приятно…
Спускам се на долния етаж, на вратата на салета се сблъсквам с домакина на кораба Станев. Станев е бивш военен летец, на младини е летял, после гледал другите как летят. Сега е сменил небето с морето. Вика ми:
— Рибата поема сол до едно време, аз съм на четиридесет и седем години.
— Зависи от рибата — обажда се Виктор. — Постната поема повече от тлъстата!
Станев вдига пръст и ми изнася своята просветна лекция:
— Един мъж до двайсет и пет години не се ли изучи, до трийсет — не се ли ожени, до четирийсет не направи ли къща, до шейсет — не умре ли, значи не е живял!…
— Бях на гемията „Левски“ — разказва боцманът Кольо Добрев. Той е пийнал, споменът го разнежва. — После на „Резово“. Това беше преди трийсет години. Безработица. Помина се баща ми и през март ме уволниха от казармата като глава на семейство… Исках да стана моряк… Железни корита бяха тогава само „Добруджа“, „Рила“, „Пирин“, А гемии — „Балкан“, „Левски“, „Болярин“, „Милка“, „Щастливец“ и „Тритон“. После я прекръстиха „Ударник“. Всичките — частна собственост.
Въртяхме се с Митко Сома около пристанището. Мечтата и на двамата — да плаваме!
Веднъж, гледам аз, „Резово“ ще товари каси с джам за Цариград. Спазарихме се, отидох. Натоварихме и тръгнахме — сърцето ми ще изскочи! Стигнахме надвечер Босфора. Дойде агентът и най-първо поръчахме бял хляб и халва. Нашия хляб тогава, като го режеш, кал вади ножът. Донесоха ни едни бели сомуни — ела гледай как ядем!…
Следобед разтоварихме джама. Агентът каза, щом свършим, да слезем в бухтата на Златния рог, там ще товарим паламуд за Варна. Е, хубаво! Влизаме там сутринта, заставаме. Гледам едни нови бурета на стиф — пирамида. Добрито вика (само аз и Добрито сме вънкашни, само ние сме мучовци, останалите са собственици): „Дай да дигнем довечера пет бурета, ще съберат по сто чифта паламуд…“
Отиваме през нощта — жив човек няма край буретата. Наблизо, от дъжд на вятър, се обажда пазвантин, да стряска апашите: „Бакоурум! Бакоурум!“ Демек: виждам, виждам … Обаче ние... Взехме пет бурета и ги скрихме в гемията. Както бе нареден стифът — калъч стана.
Сутринта докараха лед. И — долу на пайола: у-уррр, изсипаха леда, почнаха да носят паламуд.
Настлаха педя паламуд, с кошове го хвърляха. Лед — паламуд, лед — паламуд, до горе! Надрусаха гемията — нито смятат бройки, нито мройки, нищо. Чорбаджията ни даде по двайсет чифта. Паламуд, ама есенен!… (Добрев псува. Благословията му е израз на възхищение).
— И — викаме на чорбаджията — сега малко сол дайте!
Посочи ни един куп морска сол, набухахме два чувала.
Преди да тръгнем, дойдоха няколко души да оформят документите. Колко риба — толкоз. Агент, пилот — всичко вътре в сметката. И на края отдолу — двайсет и пет лири. Капитанът пита: „Какви са тия двайсет и пет лири?“ „За петте бурета“.
Подписа.
Още като излязохме от Босфора, почнахме да солим. Аз обаче подпитах как се соли. Казаха ми — това е есенен паламуд, мазен. Колкото и сол да му хвърлиш, в сол го зарови, ще си поеме толкова, колкото му трябва. Набухахме каците — шик! Тогава един паламуд струваше бая пара. С този паламуд се гичиних цяла зима. Заплата няма, продавах го на познати … Даже редакторът на „Народно дело“ Петър Чуклев от мене вземаше. И на Гошкин, журналиста, и на Пресиян Мирчев, дето умря — и на тях съм носил…
Питам:
— Добрев, кое му беше хубавото на това отминало време, освен че си бил млад?
Той замълчава, гледа ме с тъжни, предано сини очи.
— Луди глави бяхме, мечтаехме да плаваме. Де да знам какво да ти кажа!… Много разглезени са сега… Преди ний постъпвахме моряци, идвахме да търсим занаят. На работа идвахме, на работа! Да работим! А сега ми се струва, че повече идват да си купят туй-онуй, разни джиджафки и по един маг-нет „Акаи“ … Аз като постъпвах, нямаше „западни“ линии, нямаше „средиземноморски“, да не говоря за Далечния Изток. Плавахме в Черно море, рядко в Средиземно. Получавахме върху заплатата си двайсет и пет процента валута. Петнайсет-двайсет дни воаяж — две-три английски лири … Работехме, корабите светеха. Нито кавги, нито завист, нищо. И пийването в събота беше празник. Съберем се двама-трима души, пийнем, попеем и всичко е наред. В неделя си починем, тогава нямаше кина по корабите…
Един капитан — избягвам името му, за да не дразня сеирджиите — преди да се отправи на далечно плаване, загрижен за бъдещия товар и ротацията, взема експреса, лашка се цяла нощ и на сутринта пристига в търговското предприятие в София, което осигурява товари за корабите.
Влиза комендантът в сградата, качва се горе, почуква, отваря вратата:
— Добро утро.
— Добро утро, капитане!
От най-близкото бюро се надига гримирана жена. Впрочем гримът й отива, гримът подчертава синьозелените дълбини на погледа, които могат да смутят и объркат дори и един опитен капитан. Жената се надига, подава ръка и казва:
— А, ето кой ще почерпи с хубави английски цигари. Чернооките мъже са отзивчиви!
За беда, залисан в разправиите на кораба и в къщи преди отплаването, комендантът не е взел повече цигари, а тези, които е имал, изпуши през нощта. На гарата е успял да купи само пакетче „Стюардеса“. Той вади пакетчето, почуква го, колкото да се покаже филтърът на цитарата и подава. На устните му трепти виновна хубава усмивка.
— Вие искате да ме разочаровате?… — интимничи служителката и комендантът с горчивина си помисля за няколкото месеца самота, която му предстои в морето.
Минават два часа. В стаята влизат и други служители, водят се разговори за това, какво бельо подхожда на мургавата жена и какво — на светлата. Бельото „Триумф“ е най-доброто … Новата сервитьорка в „София“ се носела твърде екстравагантно!… Тогава да мръднем до барчето на „София“…
Минават още два часа. За всичко друго се говори, но не и за търговия и товари. Сервитьорите в бара ги познават…
— Идва ли Сузи? (служителка в търговската кантора).
— Да, с Чарли (също служител). — Заминаха някъде…
— А, станало дванайсет! Да бързаме да си вземем чантичките, ще затворят!
Че плавали в океана корабите празни — да плават. Ние сме богата държава и всичко можем да си позволим! Че десет хиляди тона фосфат имат навло десет хиляди долара, а само петстотин тона какао — петдесет хиляди, голяма работа!… Свиркай си и не го вземай много навътре, капитане…
Комендантът се връща угнетен в Параходството. Споделя с началниците си. Какво му отговарят те?
Първият:
— Барба, толкова добре се познаваме, че е излишно да ти обяснявам…
Вторият:
— Виж какво, таман е ракиено време, я ела да пием по едно…
After a God that is the captain!…1
— Готвачът на спасителния влекач „Нептун“ — обяснява ми капитан Джсри — дойде веднъж на кораба със сина си Веско, малко момче тогава. Донесоха едно пале. Ние го зачислихме, така да се каже, към екипажния списък. Кръстихме го Джина. Тогава Джина Лолобриджида изгряваше и ние, меко и за пред хора казано, бяхме влюбени в нея.
От палето порастна подла кучка — кръстоска между гърмяща змия и тигър. Пък може да е била само с характер: за едни подлостта е подлост, за други — възмездие и добродетел…
Излизаме веднъж с Геча, сега е боцман, и до входа на пристанището Джина се спусна към един авер и го ухапа. Оня изрева: „Брех, мама й кучка, преди два месеца я цапнах с едно дърво и на, сега ми го върна!“
Когато е на трапа, никой не може да се качи на кораба — цял вацман! Между другото тя спаси един моряк Данчо Орманкебапа. Търсят го по телефона някакви мадами. Тръгнал нашият да се обажда, но бил пиян и паднал от сходнята. В момента вацманът Стамат беше дошъл при нас, ние играехме табла, беше много студено… „Кво става, Стамате?“ „На, замръзнах, рекох да се стопля.“ И в това време Джина почна да
