лае бясно, сърцераздирателно. Стамат изскочи и викна: „Човек зад борда!“
Изхвръкнахме ние — Данчо Орманкебапа с шубата и тежките обувки във водата. Стамат се сети, хвърли едно въже и го измъкнахме. Викам му: „Даньо, на тая кучка всеки ден да й купуваш кебапчета!“ Купи й — трици! Ти ми кажи, ама честно, по-неблагодарно животно от човека има ли?… Остави другото, ами ако беше глътнал вода и се бе удавил, после щяхме да изпишем кофа мастило, да обясняваме какво знаем за случая…
Друго искам да ти кажа. Близо две години ме нямаше, бях в Етиопия. В къщи се обаждах рядко. Веднъж получавам писмо от жена си — съобщава ми, че видяла по улица „Аврам Гачев“ Джина. Макар че две години не я виждала, Джина я познала, притичала, скачала, радвала се. И, представи си, Нелито ми написа: „Кучето не ни забрави, ти ни забрави!…“
Южен Атлантик — тринадесетия градус южно от екватора. Септември, горещини, измъчено време. Пътуваме с кораб „Вежен“ от испанския град Билбао до Рио Гранде и вече десет денонощия ни люлее океанът. Но има и по-лошо: снощи влязох в радиостанцията — радистът току-що бе приел радиограма от кораб „Васил Друмев“, за да я предаде на Параходството:
„ВМФ 32. 18. 09., 02, 30 часа. Ураган «Елоиза» с координати Гуантанамо в полунощ се движи на чист запад със скорост 150 възла. Натоварени две хиляди тона захар, стоенето в пристанище Сантяго невъзможно, излизам в океана.
Капитан Петков.“
Корабът излезе в Караибско море да щурмува, инак ураганът би го разбил на кея. След време научих, че са щурмували три денонощия, на края корабът се довлякъл до кея в Сантяго де Куба като пребито куче…
Септемврийска нощ, вятърът свири във филистрина. Изгасям лампата, заглеждам се навън, постепенно свиквам с тъмнината — на траверса сияе град Салвадор. В душата ми се люлее неповторимият и изящен силует на кораб „Васил Друмев“, на чийто борд оставих година и половина от живота си… От вахта слиза рулевият Василис Хрисафис. Каня го на чаша уиски.
Черни блестящи очи в сянката на рунтави вежди; мустачки, като черно конче на горната устна; сребърно зъбче; кадифена бенчица вдясно от носа; трапчинка в брадата — това е Василаки.
— Преди години — казва ми той — с капитан Главанов на „Перелик“ карахме апатит от Мурманск. Зима. След Норвегия ни почна. Капитанът каза да се затвори климатичната инсталация и вратите — времето лошо. Вълните вече прехвърляха борда и минаваха над хамбарите. Същият ураган нанесе много поразии на брега — изкорени дървета, а нас ни закачи с периферията си. И в Северно море ни хвана здраво. И — аз на руля, продължаваме по курса. Да, ама ни бие по десния борд. И — паднахме на шест мили в час. Да, ама вятърът взема вълната, блъска я в мостика, той се напълни с вода. И — три удара отдясно, един след друг. И — казвам: „Другарю капитан, край, отиваме!“ „Ти да мълчиш, гледай си там руля!“
Корабът ляга на вълните, скарите от мостика изхвърчаха в морето. Капитан Главанов на радара. Каза: „Дай срещу вълната, дясно на борд!“
Вървяхме тъй десет часа, отиваме на плитчини. „Легни на курса!“—легнах на курса. Още двайсет часа щурмувахме. Скоростта се дигна на осем възла. Като беряхме душа, три кораба край нас даваха SOS. После радистът Румен Йончев каза, че руснаците спасили единия екипаж. Другите два кораба потънаха барабар с хората. Механикът, бог да го прости, Буюклиев, възрастен човек, не излезе от машината. До Биская ни търкаля…
Василис се умисли, мълчахме. През деня се бях пекъл на летния мостик и тялото ми пламтеше. Станах, спрях до филистрина — прохладният вятър ме обливаше като вода…
През тази нощ Василис разказа одисеята си. Бил партизанин две години. Отрядът обикалял планините Али ботуш, линията Метаксас, Леля, Бозда Серон. В отряда били и четиримата му братя. В първото партизанско движение на ЕЛАС участвували като ятаци. След това ги попарила измамата: Сантос ги предал след войната и докарал крал Константин и генералите му от Англия. Излъгали ги да предадат оръжието. Почти всеки от ЕЛАС си целунал пушката и я занесъл. И влезли в капана. Джелатите почнали да бастисват клубовете на партията, да гонят комунистите. Почнало второто партизанско движение. Генерал Маркос го повел. Казал: „Само гората!“
— Ние имаме идеята от баща ми — каза Василис. — Бяхме малки, пък той отмяташе глава и пееше: „Волга, Волга ста не расо! Волга, Волга сагапо…“ Той ни сложи на тоз път. Мама му думаше: „Остави поне децата!“ Баща ми беше възрастен, но го убиха фашистите — прегазиха го с кола… И нас предадоха. У дома беше скрита партийната печатница. И излязохме всички в отряда. Най-малкият нямаше още четиринайсет и пушката беше по-висока от него. Стоя една седмица в отряда, но нощем го беше страх и ревеше. И ний го върнахме. Отрядът закъса за провизии и пратиха най-големия брат по селата. Там го предадоха и го хвърлиха в крепостта Юра край Солун. Средния брат при едно сражение го плениха и мъчиха…
Срещу тях хвърлят редовна войска и почва изтребването. Тогава идва заповедта на генерал Маркос да емигрират… В Петрич видял бъдещата си жена Триядица. Тя била от друг отряд, донесли я ранена … (Тя и сега накуцва). Ранили я в Бозда Серон и на катър я докарали в Петрич. Била в несвяст, а той я харесал…
Колата се движеше с бясна скорост и човекът зад волана се умълча. Беше мургав бразилец, с черни очи и гъвкаво тяло.
Преди да тръгнем за Грамадо, той отби колата до дома си в Порту Алегри — спретната едноетажна къщичка с всички удобства: климатична инсталация, махагонова библиотека в хола, кожени фотьойли. Към всичко това — милоока жена и две русоляви момченца. Голямото се казваше Клаудио.
Бразилецът се гордееше с дома си. Имаше го срещу сравнително добрата си служба в морската агенция. На него му бе провървяло — други с подобни дипломи и опит чакаха без работа или търкаха лакти из деловодствата на тъмните канцеларии, а той бе пробил, агентираше кораби и без да бъде кабалейро, срещу труда си ползуваше елементарни удобства.
Когато излязохме от Порту Алегри и колата започна да се катери по планината Сиера до Map, горещият ден малко се поразведри. Беше краят на септември и бразилската пролет започваше. От лампата дъхна свежест — едва сега видях, че дърветата са цъфнали. Бразилският кампос е неповторим — високи треви, акация, палми и боабаб с корони като чадър, причудливи и обречени.
След час и нещо бяхме в Грамадо — сто и тридесетте километра не се усетиха. Слязохме на площадчето — в центъра му растяха огромни уродливи кактуси, нажежени от обилното бразилско слънце. Разкършихме рамене, спогледахме се и влязохме в страноприемницата отсреща. Докато се насладим на уютната сянка, сервитьорът ни донесе бира „Полар“.
Бирата беше ледена, в заведението влезе млада жена в джинси, които стягаха и подчертаваха твърдо задниче. Нежното и силно тяло се носеше плавно към бара и ние се размърдахме — столовете под нас заскърцаха. Старши помощникът изпъшка:
— Ах, Габриела, Габриела!…
Погледът му овлажня и омекна — от зеления ирис на присвитите очи се излъчваше топлота и възхищение…
Продължихме към Канела и Алвес, „шофьорът“, се извърна:
— През юни тук валя сняг!
Ние не се учудихме кой знае колко и Алвес се изненада, но премълча невежеството ни. После аз купих цветна картичка и на нея го имаше този сняг — синкав върху зелената трева, тънък и прозрачен.
Когато отминахме Канела и стигнахме парка „Каракол“, Алвес спря, за да плати пет крузейро — вход за колата. Продължихме по алеята и в края й слязохме — пред нас беше водопадът.
Стояхме на ръба на пропастта, водата излиташе от зелената селва, величествено падаше от седемдесет метра височина и долу димеше сребърна и могъща. Звезден грохот отекваше в душите ни. Встрани от нас две млади пияни американки се замерваха с фъстъци. Красив негър ги наблюдаваше…
Беше късен следобед и ние усетихме глад. Свърнахме назад и влязохме в малка „чайна“. В парче срязан дънер с бронзови букви бе вбито името й: „Колониал“.
Хубаво планинско заведение — поднесоха ни кафе, мляко, сметана, шест вида конфитюр, четири вида колбаси с пикантен привкус, два вида шунка, кашкавал, кекс, щрудел, пълно панерче с бисквити и бишкоти.
