Сервираше ги ниско, пълничко и тромаво момиче с кафява блузка, едър нос и закачливи зелени очи. Казваше се Хелена. Благодарихме й и се нахвърлихме на закуската…
Като хапнахме, се огледахме. Наоколо бе плъзнал пъстър женски свят и старши помощникът отново запъшка:
— Ах, Габриела, Габриела!…
Това с курортна Бразилия, подстригана и опитомена. Истинската Бразилия е долу, в пристанищните квартали на милионния град.
Преди два дни, още с влизането в Рио Гранде, срещу нашия кораб се зададе пилотския катер „Елизабет“. Пилотът — млад, с шушляково яке и изтъркани дънки, като котка се изкатери по щормтрапа, ръкува се с всички на мостика и поиска чаша кафе.
Цял ден плавахме в лагуната Патус. Следобед почна да вали, вдясно пред нас изскочи малък остров. Потърсих го на картата — не беше отбелязан. До него от кафявата вода се подаваше мостик на потънал кораб. Тъжна гледка — ръжда гризеше гордата стомана… Вляво надникна устието на малка река, над куршумената гладка вода висеше масленозелена и кафява растителност. По брега — еднокатни къщички, боядисани в зелено, синьо, жълто, с червени керемиди, малки прозорчета, безлюдни и нерадостни — немотията се долавя от пръв поглед… Това е Бразилия: с лодките, изтеглени на брега; с рибарите, завързали раменете си в мрежите, забили боси нозе в пясъка. Те теглеха мрежата, а зад гърба им чакаха два „пикапа“, за да отнесат сиромашкия улов … И къщичките не приличаха на къщата на Алвес — Алвес е държавна администрация, Алвес е корумпирана фасада, а тия тук вадят риба за богатите ресторанти и супермаркети и примитивният им труд довечера ще разнообрази трапезата на такива като Алвес…
Бразилия е интересна страна, страна на контрастите и очакванията. Огромната потенциална мощ на природата все още дреме, но тук и там, особено по крайбрежието — Рио де Жанейро, Масейо, Ресифи, Натал, Форталеза, Сан Луис, Сантуш, — експанзията е налице. По територия тя е близо седемдесет и осем пъти по-голяма от България, с деветдесет и три милиона население. Огромна площ — девствени шапади и кампос, населени с редки хищници, едър дивеч и отровни змии, с все още неизследвани подземни богатства, с все още необяздена и невпрегната в земеделие земя. Само една трета от площта на страната се обработва. Но и тук нещо куца — земеделието е с феодален характер — още съществуват частните поземлени владения, наречени латифундии. Селянинът е без земя.
Бразилия е страната на кафето… Половината от световното производство тръгва оттук. Но самочувствието и мнителността хвърлят сянка — никъде в малките и големите магазини не можеш да си купиш кафе на зърна. Мелят го пред очите ти … за да не правиш бизнес с него!
Необятна земя, ощастливена от топлата ласка на климата — ражда като бразилката, без особени грижи. Какао, памук, соя, захарна тръстика, ориз, царевица — продукти с минало и с перспектива.
Когато португалците стъпват тук през шестнадесети век, туземното население било индианци. Поголовно избиване, дългогодишна кървава жестокост. Белият човек и тук е вдигал като знаме израза: „Най-добрият индианец е мъртвият индианец!“ На мястото на избитите, за обработване на скалпираните плантации, докарват роби — няколко милиона чернокожи от Африка.
Но чергарският живот, мнимото пионерство, законите на джунглата, траперството, гладът за жени, човешките страсти смесили бялата и черната кръв. Така се е създала бразилската нация.
В началото на миналия век Бразилия получава независимост — пак падали глави на светли народни чеда и след още шестдесет години страдания и надежди най-сетне тя става федеративна република. Едва тогава се премахва законното робство. След това в страната нахлуват американските капитали, които и до днес са впити в тялото на Бразилия като огромни тлъсти пиявици. Късният пубертет на държавата и тук си казва думата — националното самосъзнание забавя развитието си.
Ще се събуди Бразилия. Никога и никъде не съм виждал толкова унила беднота и толкова нахален разкош на едно място. А те съществуват заедно и няма начин бедните да не си зададат някои въпроси и да им поискат отговор. Тези въпроси ще втресат „младото“ и привидно спокойно „общество“. Тогава няма да помогне нито войската, нито добре поддържаната и „безкомпромисна“ полиция, която сега продава фасони наляво и надясно.
Една вечер се разхождахме с капитан Монев из пристанищния квартал. Мръсни улици и складове, изровен асфалт, лепкав прах след профучаващите фолксвагени, евтини проститутки с мургава кожа, непознаваща бельото, но със спечен, на пластове грим около очите; кресливи негърки сред дворовете, мрачни кръчми. Пред складовете — дремещи алести коне, впрегнати в товарни двуколки, с подстригани гриви, скопени и отчаяни.
Влязохме в малка семейна гостилничка. Донесоха ни единственото ястие, което приготвят — лютив стар фасул в гърне, облажен с овчи дребулии и карначета. В ъгъла на гостилничката работеше телевизор — говорителят, красавец мулат, ръкомахаше и с южен темперамент четеше някакви реклами… На съседната маса двама негри мързелуваха пред бутилка бира „Атлантик“.
От Грамадо се връщахме през Тагуара. Движехме се на югозапад и зад далечните хребети на Сиера до Map слънцето залязваше. Лъчите му огряваха насрещните хълмове и самотните палми по тях се очертаваха като свещички, набучени на шоколадова торта. По радиото предаваха мач и спортният коментатор с неистов глас беснееше пред микрофона. Бразилия е родината на Пеле, а футболът — хроническият грип на нацията.
Заговорихме за Жоржи Амаду — бяхме в неговата страна и очарованието на блестящата му проза сега добиваше плът…
— Да, живее си в Байа — каза Алвес. — Тези дни издаде нов роман.
Неочаквано пред нас изскочи разкошен морскосин шевролет — ние го следвахме неотстъпно. Вътре в него, освен шофьора, солиден господин, седяха шест млади монахини.
— Ах, Габриела, Габриела!… — през зъби процеди капитан Монев.
Те бяха млади, обръщаха се назад и фаровете ги осветяваха… Лицата им, обвити в бяло плуваха пред нас — монахините се извръщаха и ние виждахме само големи тъмни очи, бяла кожа и гъвкави ръце.
И ние бяхме млади, изстъргани от самотата в морето и настървени за ласка, напоследък спяхме лошо, защото преди няколко месеца бяхме напуснали домовете си, а вечерта ни поднасяше мъчително-сладкото видение от шест загадъчни и невероятни монахини.
В бавното свечеряване светът бе несправедлив и аз шепнех:
— Ах, Габриела, Габриела!…
Планината потъваше във вечерта, а фаровете на колата дълбаеха мрака. Пред нас се полюшкваше морскосинпят шевролет, в мене се надигаше скръб и гняв, и господи, прости ми грешната мисъл, но стоповете на тази кола пред нас ми приличаха на червени фенери…
Ах, Габриела, Габриела!…
— Тя се казваше Марлен Ломбарде — доверява ми вахтеният моряк. — Беше дребничка, миньонче. Ако не ме е излъгала, когато я попитах, на двайсет и две години е.
Запознахме се в едно барче „Лъв стори“. „О“ — тата на фирмата му бяха нарисувани като сърца и устни.
Когато влязох, вътре имаше няколко мулати — седяха в ъгъла, без да мръднат. Като статуи. Момичетата бяха четири — трите бели и една мулатка. Мулатката стана и ми поиска цигара. Дадох й и тя седна до мене. Когато й поднасях огънчето от запалката, тя докосна ръката ми — пръстите й бяха студени. Казах й това. Тя пипна лявата си гръд и се усмихна: „Сърцето ми е горещо!“
Случваше ми се за първи път и почнах да треперя. Поръчах й едно питие: джин с кока кола и парче лед. Сервитьорката го донесе и й подаде зелено жетонче — явно в коктейла нямаше джин. Това, изглежда, е за наем, дето ползува заведението.
Попитах я колко иска. Тя каза. Не беше много. За хотела трябваше да платя отделно. Гризеше ме срам и любопитство. Не бях сигурен в себе си и си помислих, че нищо няма да излезе от цялата работа… Но тръгнахме — хотелът, не беше далече. Там платих на някакъв негър и той ми даде ключа. Тя го взе от мене и тръгна по коридора. Беше в дънки и син пуловер — мохер.
Когато влязохме в стаята, тя заключи и ме прегърна. Постояхме така и аз продължавах да треперя. Съжалих, че не бях пил никакъв алкохол.
Огледах стаята — вратата на гардероба зееше и оттам се подаваше шарена завивка. Вляво — масичка с огледало. На масичката — две кърпи. Леглото — двойно, подът — застлан с тютюнев мокет.
