Отидох до банята и надникнах — тя бе облицована с розовя плочки. Когато се обърнах, мулатката беше гола. Тя мина на пръсти покрай мен, влезе в банята и пусна душа. Сребърните зрънца на водата се плъзгаха по стегнатото й канелено тяло. Аз легнах и влажна н топла, ухаеща на сапун, тя се пъхна при мен…
След десет минути нямаше какво да си кажем. Все пак говорехме. И двамата знаехме по няколко думи от няколко езика. Каза, че има две деца — момченце и момиченце. Казах й, че не съм женен. „Ти си нежен и трябва да се ожениш“ — посъветва ме тя. Съгласих се тогава, но сега знам, че няма да се оженя скоро. И я целунах — за първи път.
Когато станахме, аз оставих парите на масичката — бяха три банкноти. Тя ги взе, преброи ги, извади портмоне от чантичката си, върна ресто и поиска гребен. Дадох и.
Тогава си помислих и ме обзе срам и отвращение от себе си: колко сито съм гледал жените, които са идвали при мене, как не съм ги ценил и обичал, и как подло не съм ги искал! … И се сетих и още повече ме досрамя за мъжкото перчене, за мъжката консумативност и неграмотност. А аз знам какво е любов. Обичах. Но тя се помъкна с един чех, вчерашен хлапак. Приятелят ми ги видял, като се целуват и, изглежда, за да не ми каже, отишла и легнала с него…
Излязохме от хотела, спряхме на средата на улицата. Изведнъж момичето ми стана близко, наведох се и отново го целунах. Тя ми благодари. Под уличната лампа кадифената й кожа блестеше.
Тръгнах и на ъгъла хвърлих гребенчето. После видях такси и махнах с ръка. Седнах в колата, отпред на стъклото шофьорът си бе залепил гола жена — изрезка от списание. Беше майсторска снимка, загледах я и за да не повърна, свалих страничното стъкло — отвън ме лъхна свеж въздух и аз задишах с отворена уста…
Минаваме през пролива Йоресун — Копенхаген светлее в далечината зад нас. Вълните прииждат на валове, между гребените им — петнадесет-двадесет метра разстояние. Връхчетата им се пречупват, наоколо Северно море е сив меланж, около бордовете на кораба пяната е снежнобяла и само на няколко метра водата е масленозелена, раздвижена и гладка като огромна буца стъкло. Вятърът насновава бели нишки перпендикулярно на валовете. На моменти масленозеленото се прояснява, стапя се, придобива цвят на мента.
С всеки изминат час силата на вятъра се увеличава, корабът среща все по-тежко вълнение. Но напред е още по-лошо — под Норвегия Северно море ври.
Вечерта влизаме във фиордите. Изведнъж корабът се укротява, става тихо, необичайно. Наоколо — сурова природа: снежни планини, голи причудливи скали, наметнати само с тънка корица лед, като с тензух. По островчетата — спретнати къщички. Над кораба неподвижно стои чайка и ти се натрапва мисълта, че човек би живял щастливо сред тази природа, в мир с нея и с една добра и разбрана жена — ще ходи за риба и за дърва през деня, а тя ще гледа децата, ще го чака…
На вратата се чука, влиза морякът Веско. Вчера Веско се втурна в приемната ми, а подир него — майстор-готвачът Досю, запъхтян, с черпак в ръка, налита на бой. Застанах между двамата — дайте да се разберем бе, хора! Разбрахме се: камериерът сервирал супа на Веско. На вратата на кухнята стоял майстор Досю и нали човек живее за една добра дума, чакал похвала за усталъка си … Веско сръбнал лъжица, примляснал като дегустатор, сръбнал втора, после внимателно отблъснал чинията и рекъл:
— А бе, майсторе, ти краката ли си миеш и тази чорба?…
Майстор Досю попремигнал-попремигнал, отворил уста, сякаш въздухът не му достигал, и изревал:
— Аз на майка ти краката ще умия!
Връцнал се, грабнал черпака и … ето ги пред мене. Аз съм като футболен съдия, само публиката я няма. Всъщност има я — тя чака развръзката долу в салета, Чувството ми за справедливост е подложено на изпитание. Сега трябва да връча жълт картон на единия, да създам ред на терена. Връчвам го на Веско — пред младия човек е живота и затова той по-лесно претърпява несправедливостта, когато го засяга лично. Младият човек е по-чувствителен към несправедливостта, която засяга другите…
Сега Веско стои на прага, усмихва се загадъчно.
— Кажи…
Той вади от джоба си две набръчкани червени чушлета и ги поставя на бюрото. Гледам чушлетата, въображението ми заработва: виждам ги как плуват в горещата супа, себе си виждам как чупя едри залци, за да затисна лютото в гърлото си и въпреки че усешам как тая работа избива малко на рушвет, казвам:
— Благодаря, момчето. Голям да пораснеш!
— Само това ли? — присвива очи Веско.
— Тогава да ти порасне заплатата!
— Аз не плавам за пари.
— Най-хубавото момиче да си вземеш…
— Да ви са златни устата!
Когато стъпих на Мурманска земя, първото нещо, което направих, бе да открия закусвалня за пелмени.
Навън бе минус тридесет и шест градуса, а вътре, в закусвалнята — топло. От огромния излъскан казан, където се варяха пелмените, извираше ароматна пара. Усетих познатата миризма, станах нетърпелив. Поръчах си три порции — едната с лимонтузу, другата с масло, третата — със сметана. Поръсих ги с чер пипер, изгълтах ги за нула време като гларус, светна ми пред очите … Две неща не бях виждал през последните три години: сняг, защото плавах все в тропиците, и пелмени — откакто свърши прелестното ми студентство в Москва.
Излязох навън сит и стоплен, полярната нощ бе паднала. Всъщност слънцето се показваше като през завеса нейде към обяд и след час и половина-два се скриваше. Спрях пред кафе-сладкарница „Юност“ с намерение да изпия една бутилка портвайн, за да уважа пелмените, но вътре имаше сватба и от радиоуредбата гърмеше гласът на Муслим Магомаев. В кафе-сладкарница „Уют“ пък не се пуши, а щом не се пуши, значи няма никакъв уют. Отидох на кино. Беше краят на декември, мало и голямо мъкнеше елхи.
Натовариха ни с апатит за една нощ. Когато си тръгвахме, в пристанището влизаше кораб „Павел Пономарьов“ — идеше от Арктика. Отдалече приличаше на айсберг, който се движи. От двете му страни — влекачи. Като деца, увиснали на ръцете на вуйчото, току-що върнал се от гурбет… Или пък от служебна командировка, за да бъдем по-съвременни.
Горе, на хълма над града, се очертаваше силуетът на четиридесетметровия Альоша. В нозете му — вечен огън. Небето стана алено, почна да моравее — само след половин час щеше да бъде нощ и пилотът припираше с маневрата. Срещу кораба се движеха едри ледени блокове, влачеше ги реката Кола. Барометърът показваше налягане седемстотин и единадесет.
Пред Норкап — най-северната точка на континента, вълните стигнаха вече до командния мостик. От време на време носът на кораба пропадаше над петнадесет метра. „Вежен“ се зариваше като подводница. На моменти аха, да не изплава … Срещу нас се движеха два урагана единият с център в Гренландско море, а другият около остров Ян Маен. Единственото спасение останаха фиордите … За да ме успокои, изглежда, капитан Монев започна да ми разказва следната история:
— Преди години плавах от Варна за Лондон с кораб „Карлово“. Беше декември. От Лондон тръгнахме за Ротердам. Двама моряка си купиха коли „Опел“ и „Пежо“. Поставиха ги на палубата, обвързаха ги здраво. Бискайският залив беше добър, обаче на края — оставаха шейсет-седемдесет мили да излезем от него, като почна да духа, като каза: „Ха сега! …“ Не можем да хванем нос Финистер, няма и къде да се скрием. Решихме да се приберем в Лисабон. И почнахме — давай, давай … Държим ляво на борд, корабът обратно — отива надясно — ей такова едно време, идиотско!…
Пратих радиограма до Параходството, че ще се опитам да вляза в Лисабон. Оказа се, че Лисабон е закрит.
Продължихме.
Сутринта към осем часа спря главният двигател.
Спря за няколко минути и отново го пуснаха. На малък ход.
Дойде на мостика главният механик Атанас Малев: „Другарю капитан, нямаме масло!“ — „Стана тя!“ — „От лявата страна на главния двигател маслото бълва, продънил се е картерът. Още два-три часа можем да
