отплавали за Варна. На траверс на Бенгази, малко след полунощ, слизайки от вахта, Корсара се отбил в радиостанцията да изпуши цигара — последната преди лягане.
Когато влязъл вътре, от приемника се носело силно пращене. Радистът му направил знак да седне — работел в момента. Корсара се отпуснал на изтъркания диван, запушил.
— В Биская потъна кораб — казал радистът, свалил слушалките и добавил: — Биская ври, а нашият получи пречупване на корпуса. За четири минути стана всичко. Не можаха да пуснат дори спасителните лодки.
Корсара придърпал дневника, започнал да чете, но редовете се сплитали пред очите му — сигналите за бедствие били излъчени от борда на кораб „Ачернар“ с капитан Кнуд Ерихсон.
— Загинали са — казал радистът и Корсара усетил, че го намразва.
Дочел страницата и излязъл навън. Времето било измъчено и ясно. В бездънното черно небе, вдясно над кораба, като пламъче на свещ трепкала Юпитер. Стоял дълго в нощта, подпрян на леерите, а от сърцето на Африка, от горестта и утробата й, се носел жестокият хамсин…
Един от последните ярки пирати е Канарис. Канарис е грък, с младо и силно тяло, изплетено сякаш не от мускули, а от корабни въжа. Той знае морето и небето като петте си пръста — от Гибралтарската врата до Дарданелите флотилиите треперят от него. Канарис се появява внезапно като морски ястреб и докато замирише на барут, чуждият кораб е взет на абордаж, нагорещената му палуба лепне от моряшката кръв, златото и ценният товар са прехвърлени, а ако имало жена на борда — пиратската паплач е минала през нея, след туй — в морето…
Канарис си избира момчетата из таверните по начина, по който пият. На черния му флаг със сърма са извезани следните думи: „То сой му архизи апо мена“ — „Моят род започва от мене“. Канарис има един закон — беси на фокмачтата всеки, който се влюби или прости някому живота.
Но ето че и Канарис се влюбва. Да се самообесва, не става. Слага на планцира палеца си, замахва със сабята и го отсича — имало е обич, вече няма обич…
Като повечето диктатори, и Канарис си има социална платформа: той е грък, расъл е по островите, а какво са островите?… Солена каменна белота, мъртъв кипарис, горчива маслина, плач на бузуки, жестоко слънце и мъка. На островите живеят хубави девойки. Хубави, но тъжни. Канарис не може да понася тази тъга, убива и граби злато, за да го раздава по островите … Но как раздава и колко раздава, никой не знае…
Както става обикновено, на края англичаните го хващат. За пиратите присъдата е една — сатърът. Строяват екипажа му на палубата. Той е начело, първо него ще обезглавят, после останалите. Канарис гледа весело на тая работа — хиляди мъже са умирали като пилци в нозете му, сега е дошъл неговият ред. Години наред над главата му, която след малко ще бъде отсечена е плющял флаг с извезаните думи: „То сой му архизи апо мена“. Моят род започва от мене и свършва с мене…
Англичаните са великодушни над врага, питат го за последното му желание. Канарис спира да се усмихва — родът не започна от него и не бива да свърши с него… Поисква едно: когато му отсекат главата, той ще хукне да бяга. Колкото души отмине, да им подарят живота…
Англичаните се съгласяват. Палачът замахва, тялото на Канарис се втурва и пада в краката на тринадесетия пират…
Вторият, ах, вторият, който гледаше на живота весело и нагазваше с немигащо кокоше око в гората за мечки; който изяждаше по две шепи лютиви чушлета на обяд, вече не яде … След Матапан погледът му се съсредоточи, лявата му буза набъбна и лъсна — абцес … Капитан Младенов скърца със зъби, пуфтя, колеба се, най-сетне поиска разрешение от Параходството да спрем в Гибралтар. И за какво? Зъб да вадим! … Директорът разреши в радиограмата великодушието му прозвуча като ругатня…
Час по час се качвах на мостика:
— Боли ли?
— Боли…
Но Гибралтар не отговаряше. Едва в самия залив, когато насреща се бялна скалата, зададе се пилотският катер.
— Радистите стачкуват — рече пилотът и отказа кафето.
Стачкуват — друг път. Заливът бе задръстен от английски военни кораби. Вдясно от нас — самолетоносач. Самолетите по палубата му са наредени като играчки в детска градина рано сутринта, преди да са дошли децата…
— Капитане — каза пилотът на Младенов, — зъбоболът се лекува бързо, сега Европа има всичко. След два часа ще ви върнем втория офицер…
Вкиснат и укротял, Джери се качи в катера, а ние останахме да стискаме палци и да го мислим. Европа и този път не се изложи, зъболекарските клещи спасиха реномето й и след два часа капитан Джери наистина се върна — напразно в Дърбан чиновникът от корабната агенция се изежи:
— Европа, като парната машина, си изпя песента. Сега имат думата другите континенти!…
След Гибралтар океанът беше тава: ни вълничка, ни бръчица — мравките вода пият от него. Вахтите се въртяха: животът е кратък, вахтата — вечна… Джери отново прояде лютивите си чушлета, отново нагази с немигащо кокоше око в гората…
Едва срещу Сенегал лъхна ветрец. Сутрин обикалях кораба — все нещо нередно щях да открия, да смъмря някого, да напомня за себе си. Около кораба играеха афали. Като ми омръзнеше играта им, влизах при боцмана. Кольо Добрев се надигаше, откачваше от стената парче сушено филе от акула, нарязваше тънки филийчици от него, слагаше ги в алуминиева чинийка, ливваше отгоре им малко спирт, драсваше клечка кибрит — след минута филето омекваше. Тогава, като се озърташе, сякаш извършваше злодеяние, Добрев изваждаше от шкафа две бутилки бира — денят започваше…
След екватора духнаха насрещни ветрове, влагата проникна навсякъде и дупките на солничките се запушиха. Камериерът Виктор почна да слага в тях оризови зърна, тъй като и на него му „писна“ — кой отдето се откачи, все му мърмори … Не напразно на времето солта често е ставала причина за кръвопролития и войни…
Екипажът се омърлуши, под „натиска“ на йодните изпарения кръвното почна рязко да пада, около очите ни „зажужаха“ мушици — и докторът ни, млад и чувствителен човек, препоръча да се пие повече кафе. Това все пак бе началото — пред нас беше Виетнам, а там влагата е наистина влага. Сутрин изнасяхме от гардеробите дрехите си зелени от плесен, следобед, преди да залезе слънцето, отупвахме от тях зеления прах и ги прибирахме. Така — три месеца.
Срещу Намибия вълнението се усили и механикът се застрахова — намали с пет оборотите. Преходът до Хайфон щеше да се проточи два месеца, а само за две седмици досега губехме петстотин мили.
— Ако се случи — утешаваше ни той — да ни подгони някоя мечка в Индийския океан и трябва да бягаме, тогава ще надуя. Иначе няма да насилвам машината.
На масичката му лежеше адресиран плик. Да първото пристанище имаше още две седмици, но той бе написал вече писмото до жена си и заложил директивите на семейния живот за предстоящите осем месеца.
До четвърти хамбар стои Кутьо, профсъюзният „бос“ на кораба. Видял ме е, чака да се поздравим. Вчера го беше „стегнала шапката“, пита ме:
— Знаеш ли, че съветските профсъюзи забраняват на кораби без климатична инсталация да плават в тропика?
— Знам — сопнах се, — а ти сливи ли имаш в устата си, като отидеш в Параходството?
— Ами — пали се Кутьо, — ония дойдоха цяла комисия, украсата на кораба оглеждаха… Теб те нямаше. Зле, викат, сте с нагледната агитация. Добре изпълнявате плана, но нагледната ви агитация не мобилизира … Пиха по едно кафе и духнаха… Лястовичка ми оставиха, лястовичка с десет точки; лозунгите да се подменят, две агиттабла да се направят, стенвестник, обещания да наредим … Деветдесет и девет работи. В срок от двайсет дни да станат, а ние ще се върнем след двеста…
— Ти си спал накриво — казвам му. — Рано те „хвана желязото“.
— Не бе, другарю помполит, ама един да беше споменал за бъдещия рейс. Ами че тук имаме хора, дето
