караме на най-малък и… край!“
Ами сега?… Ние сме на десет мили от нос Синус, между Лисабон и Сен Винсент. Не можем да се удържим, а трябва на всяка цена да се скрием зад Сен Винсент, иначе отиваме…
Почнахме да драпаме — отчаяна работа. Съобщих за аварията в Параходството. Със „светкавица“ ми отговориха, че наблизо няма български кораб. Кораб „София“ е в Гибралтар, ще тръгне на помощ. Но „София“ не слуша, не можахме да се свържем…
Минахме Сен Винсент — брегът висок, отвесен. Вълните се катерят по него, драпат с нокти да се задържат, но ноктите им се чупят в твърдите скали и те с неистови стонове се сгромолясват долу — зловеща красота!
Изведнъж огромна вълна ни удари отзад. За секунда се сепнах: „Отидохме!“
Но се измъкнахме. Към четири часа на съмване вълните отнесоха пежото. Опелът го сплескаха и го набиха в палубата. От мостика изглеждаше като огромна станиолова обвивка на шоколад, настъпена от някого…
Излезе от строя и брашпилът — можехме само да отдадем котвите — нищо повече. Чиста работа!
Добрахме се до Гибралтар, скърпихме кораба и пак тръгнахме…
„Мейн стрийт“ е главната улица на Гибралтар.
На нея има едно магазинче, на чиято фирма и раираните тенти с български букви е написано: „Маноло“. Маноло е индус, довеян от ветровете на живота тук. След затварянето на Суецкия канал Гибралтар се оживи, корабите, които спират тук за вода и гориво, се увеличиха, търговията потръгна, Маноло забогатя. В малкото му магазинче се намира всякаква моряшка стока: дънки, чорапогащи, бикини, тревира, запалки, велурени палта, дамски лачени ботуши, ножчета за бръснене, дъвки, фъстъци, сервизи, японски чадъри, плюш. Маноло научи за няколко години български и нашите моряци, спрели за час-два в Гибралтар, пазаруват най-вече при него.
Веднъж по времето, когато Маноло още не знаел български, в магазинчето му влиза наш моряк. Жена му заръчала да купи плюшен ковьор, на който елен пие вода... Нашият човек криво-ляво, за половин час, обяснил, че иска да купи ковьор за стена. Но какъв да бъде? Води се следният диалог:
Маноло:
— Мяу-мяу?
— Ноу!
— Бау-бау?
— Ноу!
— Ромео-Джулиета?
— Ноу!
— Амур-амур?
— Ноу!
Загубен е още половин час. Маноло вдига рамене — сори, мистър! … Но как нашият човек ще се прибере на кораба без ковьор. Той се оглежда, вдига пръсти към челото си, разперва ги — това са рогата на елена. Навежда глава, прави движение напред и промучава:
— Му-у-у!
После сваля ръцете, енергично насочва палец към устата си и казва:
— Скоч дринг!
— О’кей — светва Маноло, влиза в складчето и след секунди изнася ковьора. На ковьора — горска поляна, през нея тече река, а над реката — рогат елен пие вода…
Риека е примамливо градче с две главни улици, а на тях — шарени витрини и загадъчно луксозни барчета. Но ние, хора с крайбрежно възитание и морски характер, предпочитахме кръчмата на Коста Гърка — особено вечер, когато там свиреше оркестър. Пееха две лепотици — едната черноока, вакла, зряла и сладка като смокиня, а другата — строга, но струва ми се, достъпна. В наша чест пееха руски романси и собственикът Гърка сядаше на нашата маса. Това, естествено, ни издигаше в очите на публиката… Сервираха ни дивеч, пикантни мезета, препечена сливовица и бялото люблянско вино „Ей, старче“. До входа на кръчмата висеше табелка: „Ценени гости, ако нещо не ви хареса, кажете на нас. Ако ви хареса, кажете на другите“. На мен, като тънък познавач на въпроса и ценен гост, особено ми допадна и ето, макар и с няколко години закъснение, използувам случая да сторя рекламата…
В заведението често влизаха тъжни войници с весели кепета, подпъхнати под пагона. Те си поръчваха по чашка препеченица, гаврътваха я „в залп“, изпушваха цигара и си отиваха. Лепотиците бяха благосклонни към тях. И към нас — понякога се случваше да метем заведението, т.е. да си тръгнем последни.
И близката Опатия помня, крайбрежната и улица с двата хотела — „Славия“ и „Адриатика“. „Славия“ — стар, с бели кепенци. Приличаше на възрастен, полузабравен актьор. Заради блестящото му минало на сцената, сега от кумова срама са го поканили за новата премиера — курортния сезон. А „Адриатика“ — млада, ефектна и разглезена актриса, предпочитана не само на сцената…
И палмите по булеварда помня, и майското слънце в едрите им листа като от зелен балатум, и сенките по асфалта — под тях елегантни старчета с избелели папионки продаваха картини.
Картините бяха, разбира се, цапаници, рисувани от местни художници и въпреки че клиенти нямаше, старчетата от сутрин до вечер дремеха по булеварда. И залива, и плажа със загражденията против акулите, и барчетата по цялото протежение на градчето и едно от тях — „Мали рай“, часовете, изседя-ни в него пред порция гамбари и бутилка бира „Юнион“.
Етикетът на бутилката се набиваше в очи — триглав орел в средата и годината 1864-та, в която е основана фирмата за производство на пиво. Е, бирата беше блудкава, но все пак се харчеше — курортът бе пренаселен от възрастни стройни немкини с повяхнала кожа и ярък маникюр.
Помня и дафиновата гора, през която вървяхме с капитан Атанас Петков—Корсара, тъжен и светъл през този ден. Вълнуваха ни почти едни и същи неща — често се улавяхме, че мислим еднакво.
И тогава се чуха три продължителни изсвирвания на корабна сирена. Беше късен следобед и сенките ни се удължаваха върху асфалта, когато в залива се показа корабът…
Той се придвижваше бавно и в интервали от няколко минути сирената му тревожно зовеше. На мачтата му бяха вдигнали флагове; искам пилот, медицинска комисия, незабавна контрола…
Красив беше този кораб, нещо гордо имаше във вида му. И тържествено. Бордовете му бяха червени от ръжда — проплавал е най-малко два океана, преборил се е с ураган или циклон и сега се завръща у дома с още незаздравели рани, но със спокойната и предостойна умора на победителя.
Сирената му зовеше — три удължени изсвирвания: зовящи, тъмни, страстни. Корабът приближаваше и тогава ние видяхме, че флагът му е леко приспуснат — на борда имаше мъртвец…
Корсара побледня, усетих железните му пръсти над лакътя си, очите му ме гледаха някак странно, стори ми се, че в гласа му има дълго напластявана горчивина:
— Морето колкото повече те ограбва, толкова повече ще те привързва към себе си…
За капитана от далечно плаване Атанас Петков — Корсара са писали няколко души. Повечето от тях са подхождали към него с предварително подготвена скица на очерка, с предварително ушит костюм. Корсара не е удобен за конфекция. Затова тези, които го познават и общуват с него, не могат да не отминат с насмешка подобни писания. Аз ще си позволя само няколко щрихи към протрета му… Едро, удължено лице, малко дълъг, поизгьрбен от бокса на младини нос; плътни устни, особено долната; прошарена, грижливо гледана брада; рядка, но слънчева усмивка. Когато се усмихне, очите му се приспиват — и те се смеят. При гняв, въпреки че е човек, който отлично контролира природата си, от същите тези очи излитат черни пламъци. Ръцете му са нервни и силни, походката — котешка.
Виждал съм го на снимка с коса — къдрава, черна. Тази коса се е свличала на кичури след осем-дневно щурмуване в Северния Атлантик, когато ураганът е помитал всичко наоколо…
Опитен навигатор, познавач на морето и морската търговия, ученик на комендантите Георги Дюлгеров и Иван Станчев — и двамата стълбове на българското корабоплаване, — Корсара владее литературно шест езика. Неговите служебни писма и радиограми са лаконични, ясни и изчерпателни. Те респектират корабните агенти. Документацията му е образцова и това не е любов към „бумагата“, а уважение и знаене
