вече двайсет години се търкалят по параходите, а още жилище нямат, една карта за курорт не са взели, та да стигнат за чиновничките…
Срещу мене, като върти опашка, тича Спаска. Рижата й козина блести — снощи рулевият Цветан я е къпал с шампоан. Преди няколко месеца, когато я донесоха на кораба, беше като мишле. Донесе я морякът Никола Янчев.
Преди двайсетина години Янчев служил на границата, карал школа за кучкари, оттам и прякорът му — Кольо Кучето. Той е сух и прошарен, „чайникът“ му кипва бързо, щом се ядоса и моряците избягват да се закачат с него. Има един милион професии и каквото похване — прави го.
Когато бяхме в Хавана, по кораба тръгна приказка: жена му го ритнала от играта, взела си куфарите и — в живота… Няколко часа преди да хвърлим котва във Варненския залив, го викам при себе си. Кольо идва, сяда на дивана в приемната, аз почвам да го усуквам:
— Тъй и тъй, май имаш хър-мър с жена си?
— Всеки има. Да не би ти да нямаш? … — И ти си прав. Един аперитив?
— Ще тласна сто грама.
— Виж какво…
— Сечи направо!
— Дигнала си е чуковете, заминала … Жена ти, де. Да не вземеш сега…
Той мълчи, кръвта се оцежда от лицето му, наболата брада потъмнява, чашата затреперва в шепата му. Кольо се навежда над нея — така мъжете крият очите си и след малко бавно и старателно изпива ромът- бакарди. Дръпвам се, гледам през филистрина. Зная ли как са живели? … От добро ли е избягала тази жена и кой знае истината за двамата?…
След седмица го викам отново. Пътуваме за Туапсе — правим междинен рейс, докато ремонтират хладилната инсталация, след това ще товарим за Хайфон.
— Ще идваш ли във Виетнам?
— Де ще ходя.
— Рейсът няма да бъде по-малко от девет месеца. Помисли!
— Кажи защо да оставам? Имам някой лев вързан на книжка, ще го профукам по кръчмите … Ще я срещна някъде, беля ще стане … Няма какво да мисля.
В Туапсе малко преди полунощ заставам на трапа, чакам отпускарите. Те се точат на групи, подават ми паспортите си. Няма го само Янчев. Стискам зъби, за да не избухна пред другите. В това време далече по кея се задава човек. В тъмнината отгатвам — той е. Янчев идва, стъпва на парадния трап, но ме вижда и спира — ни напред, ни назад. От лявата страна сакото му е издуто, той крие нещо.
— Идвай, идвай — цедя думите. — Какво криеш?
Янчев приближава, от пазвата му се показват две ококорени очички, жълти лисичи ушленца, черна влажна муцунка. Той изважда палето — то е като катеричка, няма още и двайсет дни. Телцето му трепери, палето скимти жално.
— Виж го бе, другарю помполит, очите му са като на детенце!
Кольо ме гледа умолително, гневът се стопява в мене, казвам грубо:
— Влизай!
В юлското куршумено утро между редките облаци пробяга бледа луна. На фона на кенийския бряг се очертаха силуетите на два заседнали кораба.
Пилотският катер се зададе, направи красив завой и тръгна с нас. Беше с климатична инсталация и носеше звучното име „Помбо“. На палубата му двама африканци се боксираха на шега. Но шегата загрубя и ги разделиха. Насреща джунглата пъстрееше като войнишки маскировъчен халат.
Качи се пилотът, строен африканец в бяло — бяла риза с капитански галуни на раменете, бели гащета, бели чорапи три четвърти, бели обувки. И гласът му беше бял и отривист като на новобранец, а Таф, малкото кученце на капитана — порода пекинес, за всеобщо учудване не го залая.
Луната отново пробяга между облаците, дори спря малко, колкото да видим, че прилича на медальон с изображението на зодия „Дева“. Полека-лека наближавахме брега и тук-там между гъстата тропическа растителност почнаха да се различават постройки. Вдясно вълните се разбиваха и пяната на прибоя се наслагваше върху пясъка като дантела. Над палмите се белееше хотел „Океаник“. Само на осмия му етаж жълтееше прозорец навярно успалият се обитател трескаво се подготвяше за предстоящето сафари.
Когато вече влизахме в пристанището на Мамбаса, зад нас за секунди слънцето изскочи от водата - ален балон, а пред нас прекосяваха фериботи, натоварени с коли и хора.
Фериботът „Сафина“ бе почти претъпкан, но към него напираха работници. Просветнаха червени лампи, лиснаха звънци и фериботът се отдели от кея — закъснелите са закъснели, ще почакат двайсетина минути до връщането му.
Гръцкият кораб „Аспис“ бе вързан на кея и пилотът обясни, че трябва да се завъртим и да застанем зад него. И за да помогне на тая работа, заповяда:
— Отдай лява котва!
Дублираха командата и след малко откъм носа се чу стържене на желязо в желязо — веригата течеше през клюза. Тя течеше силно във водата, пилотът поиска да я спрат, но боцманът нещо не успяваше и за секунди във водата изтекоха над сто метра, т.е. четири ключа.
Маневрата се протакаше, фериботът отиде до отсрещния бряг и се върна. На пристанището се бе събрал доста народ, чинно чакаше в сянката на силозите на циментовия тръст „Боабаб“. Забелязах че в обратната страна фериботът е почти празен и от картата на залива разбрах, че пътниците са от предградието Ликони и отиват в Момбаса — север, където са заводите.
Нов проблем — мястото, на което трябва да застанем, е по-малко от сто шестдесет и два метра, дължината на нашия кораб. На помощ дойдоха влекачите „Тива“ и „Хухунг“ — все пак пилотът бе решил да ни натика в тази дупка.
Кеят се приближаваше и по парлангото се чу тревожният глас на втория помощник Богданов:
— Мостик, ще ударим кърмата във вързания ферибот!
Погледнах и изтръпнах — разпиляхме ги! … Нотам се разтичаха, дадоха ход и се дръпнаха.
Нерви.
Десният пагон на пилота се скъса и увисна на рамото му, гласът на новобранеца стана глас на „стара служба“.
Зад нас, в отвора на лагуната, светлееше океанът. Там някъде се люлееше пилотският катер „Помбо“ — отиваше да посрещне друг кораб. Той вече излизаше на открито, скачаше и се зариваше във вълните. От слънцето прозорците на „Океаник“ блестяха…
В този хотел през декември хиляда деветстотин тридесет и пета година отсяда Хемингуей. Той пътува с втората си жена Полина Пфайфер на борда на параход „Генерал Метцингер“ от Марсилия за Момбаса. Пристига на осми декември и отсяда в „Океаник“, за да тръгне след седмица към Найроби, а оттам — за кратера Нгоро Нгоро. Той е вече богат, нищо не му струва едно сафари, което после ще опише в книгата си „Зелените хълмове на Африка“ … Но погледът му към света вече с болезнен. Вече е Хемингуей, този, когото знаем и обичаме. До окопите на Мадрид остава по-малко от година…
В дъждовната вечер на двадесет и пети септември хиляда деветстотин двадесет и втора година пред главния вход на Лионската гара в Париж спира такси. Шофьорът е пийнал и шумен, дрезгавият му глас кара забързаните пътници да се озъртат…
Докато клиентът отброява франковете, за да плати, шофьорът вади от багажника спретнат куфар и къде залитайки, къде демонстративно, го хвърля на тротоара. Вътре в куфара нещо прозвънва, но глъчката поема този звън. Снажният млад мъж се измъква от таксито, подава три банкноти, тръгва, слива се с другите пътници. Този мъж се казва Ърнест Хемингуей. Той е на двадесет и три години, пълен с идеи и предчувствия за големите дела, които му предстоят да извърши.
Преди седмица той се е върнал от Шварцвалд, където е карал ски, а в парижката му квартира го чакало съобщението от редакцията на канадския вестник „Торонто стар“, чиито кореспондент е той да замине за Константинопол, да отрази войната между Турция и Гърция. В Шварцвалд той вече е научил за изгарянето на Смирна.
