Както се случва обикновено, младата съпруга не е съгласна с това пътуване нещо повече: тя заявява, че няма да му говори три дни, ако все пак той реши да пътува. Те се обичат, затова той решава да пътува, тя — изпълнява заканата си…
Когато влакът спира в София, Хемингуей слиза на гарата, остава едно денонощие в българската столица. От нея изпраща пощенска картичка на Хедли и статия до „Торонто стар“, написани на ръка — на Лионската гара пияният шофьор е строшил пишещата машинка „Корона“ — подарък от Хедли.
В Константинопол Хемингуей отсяда в стария хотел „Делондрес“. Няколко дни след това заболява от малария и се премества в луксозния хотел „Монреал“. Силното му тяло се съпротивява на треската.
Хемингуей остава на крака. От Константинопол отива в Солун. Цялото пътуване трае двадесет дни. Когато се прибира в Париж, чисто по Хемингуеевски спи непробудно една седмица.
Веднъж пътувах с такси от пристанището Хайдър Паша през новия мост над Босфора, отивах до търговския квартал „Пера“. Колата мина покрай пасажерския кей на бухтата Златния рог, сви вдясно, спря пред метрото — най-късото и най-старото в Европа. Преди да сляза, казах на шофьора, че преди повече от петдесет години, тук е идвал един американец и е написал следното за Истамбул: „Константинопол е шумен, могилест, мръсен и красив… Пълен е с униформи и слухове.“
— Анджък2 — съгласи се шофьорът. — И сега е такъв. Гюн да вар, ай да вар!… Яваш, яваш…3
Може би защото съм ги гледал от борда на голям кораб, но китовете винаги са предизвиквали у мене полузабравеното чувство на доверие към домашния работен добитък. Някъде бях чел, че китовете, по чиито тела шават безброй паразити, често се приближават до корабите и спокойно си чешат гърбовете на бордовете или по кила. На по-малките кораби това се усеща, сред екипажа настъпва весела паника, която измъква хората от скуката на всекидневието и става причина за кратки въодушевления, леки пиянства и сладки спомени.
В една ранна утрин в Индийския океан, нейде под Сейшелските острови, на половин миля от кораба преминаваше стадо китове. На утринното слънце хоризонтът блестеше от фонтаните им, понякога някой мъжкар излиташе от водата на няколко метра, пльосваше тежко. По някое време те завиха към кораба и от мостика се виждаха тъмните им гърбове. Когато вече се прибирах от крилото на мостика, погледнах надолу. От мостика до водата има поне осемнадесет метра. За миг изпитах страх, коленете ми омекнаха, по гърба ми потекоха две ледени струйки, пропълзяха надолу, хванах се за планцира — перпендикулярно срещу кораба бавно се движеше тигрова акула. Беше едра, дълга около три метра, с петнист гръб и широка муцуна, върху която се белееха огромните й кръгли очи. Акулата се движеше на зигзаг, над водата стърчеше гръбната й перка. В небето стоеше албатрос с огромни неподвижни криле…
Рулевият Саркиз Перси, който стана свидетел на всичко, почна да се смее, после се усети и за да замаже положението, взе да разказва:
— Плавах в океанския риболов. Бях боцман на траулера „Албатрос“. Три последователни рейса — две години и един ден. Промисъл — в Южния Ат-лантик. Не е живот… Няма вода, условия — скотски… Едва на третия месец се изкъпахме — от кораба-майка дадоха малко сладка вода. След още три месеца пак се къпахме. Риба, риба, риба. На ден по дванайсет часа бачкане. Осем часа работа, четири почивка, още четири — работа. Храната е една и съща — за пресен плод не мисли! Само консерва!
Имахме един созополлия, Таварища му викахме Балъкчия. Веднъж вземаме гориво от съветски танкер. От танкера изтърваха нещо и нашият, без да му мисли, скочи, улови го. Бяхме само двамата — хвана ме шубето, тук течението е много силно. Хвърлих му въже, той се обра по него, но го пусна, за да се хване за щормтрапа … Течението пак го отвлече, отнесе го чак към кърмата. Подадох пак въже и видях около него акули. Бяха от най-мръсните, от косатките. Но не му казвам: ха се е уплашил, ха е глътнал морето…
На траулерите клати много, но се свиква. Де ще идеш? Не мож каза: „Спрете кораба, да сляза…“ Веднъж след шестмесечен промисъл трябваше да тръгнем за България. Но не стигаха двайсет тона риба, за да изпълним плана. Капитанът се заинати, тралихме още няколко дни … нищо! Да се изядеш. Едно мълчание на кораба — ще го взриви! Осемдесет и четири човека са това!… И изведнъж — пълен трал, най-малко четирийсет тона! Почнахме да теглим. Теглим, теглим, теглим — изтеглихме го! А вътре — акули … Нямаше как, обявихме аврал. Целият екипаж се струпа да чисти. Акулите — залепени една за друга, нали кожата им е като шкурка. Вадехме ги от трала вече мъртви, пресовани. Уж мъртви, ама бутнеш някоя с греблото по муцуната — схрупва го като шекерена пръчка…
Сега си спомням избитите акули в залива Кохимар, недалече от Хавана. Когато ги разтоварваха на кейчето, те падаха по гръб, озъбените им муцуни блесваха на слънцето. Мъртви, те пак събуждаха страх, ние отстъпвахме назад, към къщичката на рибарите.
На това кейче Хемингуей е връзвал своя катер „Пилар“, сядал е пред малката къщичка на приказка с рибарите. Те още го помнеха.
Видях катера „Пилар“, поставен на стелаж в двора на къщата му във Финка Вихия, където често отивахме. В горещия юли около къщата на хълма бе прохладно, седяхме с часове под сенките. После слизахме на брега на океана, обувахме гуменки, за да ни предпазват от морските таралежи, и нагазвахме във водата. Прибоят ни блъсваше, но ние далдисвахме и се измъквахме от него и дълго, до каталясване плувахме. Когато излизахме отново на пясъка, сърцата ни биеха в коремите и въпреки че едва дишахме, запалвахме цигари, пушехме бързо и припряно като ученици, напрегнатите ни мускули бавно се отпускаха и едва тогава по телата ни се разливаше щастлива премала … Късахме от близкия храст — мамонсийо — плодовете приличаха на зелени джанки, но под твърдата им кожичка се показваше розово и сладко тесто, което дъвчехме продължително, с наслада, докато се оголи костилката… Вечер старата Хавана ни поемаше — улиците оживяваха, на всяка крачка срещахме шоколадови мулатки с мамещи погледи и танцуваща походка. Отнейде засвирваше тромпет, страстният му приглушен зов ни замайваше…
— С „България“ разтоварвахме в Ежберг, Дания — спомня си Кольо Добрев. — На края затворих ме хамбарите, пуснахме бигите, но не ни разрешават да излизаме: навън Северно море — лошо…
Ежберг е една шепа градче. Корабът ни е вързан, дето има една дума, на главната улица. Слизаме на улицата с моя приятел Паткана, а насреща — две „панделки“. Но ние вече сме „тантела“, гулдените похарчени. А на момичетата им се пие коняк, че и американски цигари им се пуши — при тях има сух режим, аз ти разказвам събития от преди двайсет и пет години.
Гледаме — спокойна обстановка. Качих се по трапа да видя кое как е, да разминирам пътя. Оказа се чисто. И — туп-туп-туп — стъпки. Дойдоха. Извадихме коняк, пияни вишни. Една чашка — две чашки, една чашка — две чашки, хахо-хихи, отсрамихме се…
Обаче на другия ден на кораба работата се разчу. Началството естествено нищо не знае … Тръгнахме. Минахме Ламанша, Бискайския залив, Средиземно море. В Мраморно море помполитът взо да ни вика един по един: „Вий, тъй, тъй, тъй…“ „Откъде знаете?“ „Не е важно откъде знам!“ Корабът без котва тръгва, но без курва не тръгва!… Стана тя! В Бургас отново: „Кажи как беше случаят?“ „Чисто и просто на момичетата им се пиеше коняк, а ние — българи хора сме. Гостоприемни.“ „Да не е било провокация?“ „Не, наши рожби бяха …“
На другия ден корабът заминава за Новоросийск, а на нас — по една динена кора. Сурнаха ни от кораба и се спряхме чак пред Параходството във Варна. На стълбите — кадровика Саркиз бей. „Ти ли се казваш Добрев?“ — вика ми. „Аз“. „Иди горе и ме чакай!“
Върна се горе той, даде ми лист и писалка: „Пиши!“ — казва. „Какво да пиша?“ „Опиши случая“. В стаята сме само двамата, няма как, ще се пише. Почнах: „Ежберг, Дания. Корабът се намира в центъра на града, народът се разхожда по кея, а някои се качват и по трапа …“ Саркиз надникна зад врата ми: „Ти какво, география ли ще пишеш? …“
Скарахме се. Не писах, ама две години стоях на брега. Пратиха ме на лодката — вара-гела, Варна — Звездица…
За десети път пресичах екватора с кораб „Ве-жен“. Седяхме в моята каюта с капитан Илия Донев. Той донесе две ледени бири „Туборг“, заговорихме за гибелта на механика Петър Лещаров. Останах като гръмнат — Монев е бил капитан на кораба, на който е станало нещастието…
— Истината за смъртта на Лещаров ще ти я кажа аз — започна той. — Преди това карахме девет месеца рейс: Суец, Сингапур, Япония, Цейлон, Англия, Куба. Върнахме се и пак натоварихме за Япония.
