гладна…
Подир мене тръгна млада жена с бебе в ръцете. Забързах, за да се откача от нея, но жената не изоставаше, следваше ме като сянка … С крайчеца на окото си виждах вперения й молещ поглед — на лявата й ноздра проблясваше бронзова точица, голяма колкото главичка на карфица … От входовете, от които лъхаше воня на пикоч, от прозорците, отвред подвикваха проститутки:
— Амиго, амиго!…
Уж се мъчех да не гледам натам, но за мое учудване, окото ми бе все в тях. Те протягаха сухи ръце и ребрата им шаваха под жълтата кожа. Изведнъж ми се стори, че участвувам във филмова мелодрама на Радж Капур — и без това се канех да отида да видя двореца му, също както сиромасите от неговите филми спират да поогледат някой дворец…
На една пресечка агонизираше момиче. Тялото му — кожа и кости, се гърчеше върху наядените плочки на тротоара. През кръста и слабините му бе преметнат парцал. Взрях се и лицето му — било е младо и красиво. Гърдите му бяха се смалили и набръчкали като сушени сливи. Светна седефената белота на обърнатите му очи. Пред момичето бе сложена малка порцеланова паничка. На дъното й жълтееха две-три монети.
Отминах с натръпнали нозе. В гърлото ми заграпавя нещо, не ми достигаше въздух — бръкнах в джобчето на дънките си, извадих алуминиевата тубичка с валидол… И си помислих с гняв за нашите деца, неящни от угаждане… Спомних си как по гости и семейни компании съм се изприщвал от слушане на рецепти за отслабване, за раздвижване на лениви черва и лениви сърца…
По улиците профучаваха коли. Но се зададе крава и спря движението. Първата ми среща със свещената крава! Беше бяла и закръглена, единият и рог — крив. Бавно и величествено тя пресичаше шестпистовото платно. Кравата идеше точно насреща ми и за миг ми се стори, че разбира своето положение. С бавно и величествено движение тя отмъщаваше за всички свои угнетени сестри-сивушки, които опъват каиш по широкия свят, включително и из оризищата на съседните азиатски държави…
Най-после стигнах хотел „Тадж Махал“. Това бе друг свят. В огромното фоайе, облицовано с мрамор (с мрамор бяха облицовани и писоарите в клозетите!), се носеше шепот на шадравани. Покрай администраторките минаваха милионери-араби с бели гълабии, хванати под ръка от хубави млади индийки. Навярно от завист към кралете на петрола, аз се заплетох, в едно доста сложно размишление за арабите, на края реших, че са големи „гяволи“. Световната преса и дипломация през последния четвърт век се занимава само с тях, а те си развяват чаршафите из фоайетата на световните хотели, купуват си скъпи индийки, като на нас са предоставили океаните, заедно с бурите…
Преди да отида да изпия бира и да купя картички, които жена ми ще показва на гостите, реших да се разтъпча в градината на вътрешния хотелен двор, да ми поолекне, задето не съм арабин…
Още като влязох в градината, видях басейна. Беше с бели стени и бяло дъно и над него шаваше облаче пара, също като над огромна квадратна тенджера, пълна с горещо мляко. И тогава, и през следващите дни, по едно и също време от страничната врата насреща излизаше тъмноруса англичанка в жълт хавлиен халат. Тя прекосяваше със стегната, почти маршова стъпка разстоянието до басейна и халатът сякаш сам се свличаше от нея. Красива работа! … Тя се изкачваше по стълбичката до тераската на трамплина, бавно се съсредоточваше, сякаш шепнеше молитва. Силното й стройно тяло се стягаше, напънато от някаква невидима пружина. После пружината в един миг се скъсваше, тялото излиташе, описваше красива дъга и потъваше в парата на горещото мляко … Аз следях всичко това със затаен дъх. Забраввях арабите, защото една англичанка по бански костюм е по-сериозно нещо от един арабин…
Разкопчавах си ризата, та да бъда готов, ако нещо стане, ако случайно жената ме е харесала и извика за помощ и на мен се падне честта да спасявам Англия… Но Англия не се давеше: силното и тяло като торпедо се стрелна във водите на басейна. Преди да докосне стената и да я взриви, рязко се завърташе и тъй — от стена, в стена… Така усетих нещичко от сладостната професия — спасител на плажа. Да беше ми провървяло; щях да имам по-добър избор, отколкото рижите чехкини край Созопол…
Както и да е, разминах се с едно красиво преживяване. Спасителството в Индия не се цени, пък и у нас загуби своя чар…
Когато излизах от хотела, насреща се жълтееше внушителна арка — вратата към Индия. Тя е издигната в чест на височайшето посещение на кралица Мери — много години след това под нея в обратна посока е минал „последният“ колонизатор.
Тръгнах натам не толкова от любопитство, колкото да се завардя от дъжда. По ъглите под арката лежаха мърляви хипита и съсредоточено пушеха марихуана. Приближих един от тях — четеше някаква книга. Беше с женствени черти, млечна кожа и отдавна нерязани нокти.
Някога тук е блестял шпалир от прислуга. Там, където има мизерия, прислугата винаги е господарска!…. Сега тук лежаха потомците, жалките отрепки от славните конквистадори. Казват, че техният начин на живот бил всъщност протест… Хайде, холан! От кога протестът слезе от барикадата?…
Дъждът не спираше. С прехвърляне от такси в такси, се добрах до пристанището откъм Индира док. Влязох в някакъв скъп ресторант, качих се на втория етаж. Под закритата му тераса се забавляваха немци — не бяха моряци. Седнах наблизо. Немците се наливаха с бира, бяха шумни като всички пийнали немци на група. Те разменяха банкноти за дребни монети — сервитьорът им ги носеше в чинийка, вземаха по няколко монети и ги хвърляха през перилата на терасата. Монетите звънваха долу върху цимента, а след туй се вдигаше врява, чуваха се стенания и писъци. Станах и се приближих — долу бе куп от полуголи деца, които се биеха, деряха с нокти лицата си, хапеха се. Немците гледаха натам и се тресяха от смях… От историята се знае, че повечето им забавления са такива…
Аз съм тих човек, но тогава ме обзе ярост. Сега се мъча да убедя себе си, че да не ги завра под масата, ме е възпрял единствено страхът да не оскандаля длъжността, която заемах на кораба. Дори си преставям заглавие във вестник: „Български комисар напада западни немци!“ Но винаги, когато си спомня този случай, се чувствувам гузен, озлобявам се и ако това ми се случи сега, струва ми се, че бих ги бил бавно и жестоко, дори бих се вслушвал дали дишат и ако дишат, пак бих бил.… Така, както само звярът може да убива звяр…
Винаги, когато излизах или влизах в пристанището, насреща ми се втурваше млад, сух и черен като бъзово зърно индиец. Той се втурваше с виковете:
— Русо, русо! Май френд русо! Държеше в ръката си две малки птичета с перушина като миша козина. Те все се пощеха. Индиецът предлагаше смяна: да взема птичетата, да му дам чадъра си. Отказвах. Уж от приличие, а всъщност от неумението да създам някому радост. По лицето на индиеца полазваше тръпка на огорчение, но той не губеше надежда — както всеки, мачкан от живота… Последния ден, два часа преди да отплаваме, слязох от кораба. На портала индиеца го нямаше. Стана ми криво, постоях малко и когато си тръгнах, дочух виковете му. Той тичаше към мене. Спря запъхтян, аз тикнах чадъра в ръцете му. И докато подтичвах към пасажерския кей Балард, където бе вързан нашият кораб, усещах се глупав и раздвоен, но заслушан в ефирното щастие, което ни възмездява за всяко сторено добро…
На гаратата на приемната ми застава радистът и по очите му разбирам, че радиограмата, която държи в ръката си, не е на хубаво. Гледаме се втренчено и докато се надигам от стола, той казва припряно:
— Не е за вас, не е за вас! За Кутьо е!
Той оставя бланката на бюрото ми и си тръгва — с други думи, оправяй се по-нататък.
— Кажи му да дойде — извиквам подир него. Поглеждам радиограмата, буквите наедряват пред очите ми: „Майка ти почина…“
Прибирам бланката в чекмеджето, ставам, спирам до филистрина. Навън е тиха вечер, на траверс свети пясъчният малайски бряг…
Преди седем месеца напуснахме България и ето, за трети път през рейса ми се случва да поднасям скръбна вест. Какво ще му кажа, когато след малко човекът застане насреща ми?…
Влиза Кутьо, сяда на стола пред бюрото—едър, кръглолик, четиридесетгодишен. Аз се връщам на мястото си и без да го гледам, проговарям с чужд глас:
— Николай, знаеш ли…
Вадя бланката и я слагам пред него. И уж се залисвам с някакви книжа в чекмеджето, а чувам скърцането на стола под него, дъха му чувам и няма къде да избягам…
Човекът стои пред мене безпаметен, навярно нещо в него изстива, навярно усеща пустота и сред тая
