за последствията. На края се изхлузи от стола и вирна краката…
Влязоха шведски моряци, едри и тежки като унгарски коне, във вълмата от коси и бради се червенееха носовете им. Те ме поздравиха и седнаха на съседната маса, поръчаха си по три бири на човек и за секунда пресушиха халбите…
Изведнъж се ободрих от поздрава им, допих своята бира и си поръчах още. Самочувствието ми взе да се възвръща, но по мислите си усетих, че ставам зъл. Животът е жесток, мислех си, и след четири-пет години по хубавото лице на англичанката ще се появят бръчици, противна гуша ще набъбне под брадичката, а по стройните нозе ще плъзне мрежата на разширени вени… Отпих от новата бира, великодушието в мен се събуди, изпитах жажда за по-сериозен алкохол. Англичанката е глезла, казах си, но е глезла с масленозелена рокля и златни лунички по гърба. Тя е хубава, а на теб ти е време да се качиш на ферибота и да се прибереш на кораба, който ти е вече дом от половин година и с който развяваш самотата си по широкия свят…
Англичанката си намери друга компания, а китаецът се опита да надживее загубата, с велико презрение към присъствуващите хвърли угарката си на пода и тръгна от маса на маса. Не намерил никъде съчувствие и утеха, той се сби с един малаец, оня му разкърви набързо носа, китаецът падна под масата и заспа. Тоя спеше непробудно и когато го извлякоха, и когато го сурнаха по тротоара… Дожаля ми за него, сродяваше ни чувството на неуспелите и непроумелите колко пагубно нещо е жената…
След три месеца, когато се върнахме на Пенанг, пак се отбих в барчето „Сумис“. Този път седнах на столчето на китаеца, точно срещу собственичката.
Тя все така се усмихваше като от календар, но за моя изненада на мокрия бюфет работеше англичанката. Беше в същата рокля с масленозеления цвят на очите й. Докато ми наливаше бирата, я попитах как тъй е кандисала, а тя каза, че лятото е свършило и трябва да изкара пари за път, тъй като след седмица започвали лекциите й в университета…
Все ми се струваше, че в заведението ще влезе оня китаец, ще седне до мене и двамата ще си сръбнем едно хубаво, проумели цената на измамното щастие, което даряват жените… Но китаецът не идваше, а на мен не ми се щеше да падам от столчето, не ми се щеше да търся след това съчувствие, а вместо съчувствие, някой пъргав като котка малаец да ми разкървави носа…
Идех от път, бях уморен от корабни проблеми и носталгия, търсех малка забрава, но забрава нямаше, а на кораба ставаха други неща: докерите, които товареха каучука, стачкуваха и трябваше да чакаме.
Когато се надигнах да си ходя, по радиото предаваха: „Филипинският остров Манданао е залят от цунами — човешките жертви наброяват няколко хиляди…“
Наколните жилища в заливчето бяха същите, каквито ги помнех отпреди две години. При отлив водата се дръпваше под тях и малките шарени лодчици и пироги кротко лягаха в кафявата миризлива тиня — като кози, вързани за коловете. Дребни малайчета бягаха по дървените люлеещи се платформи — под дългите черни коси личицата им се губеха. Вятърът духаше откъм морето — гласовете им не се чуваха.
Зад дървените къщурки започваше непроходима джунгла — от нея вееше тъмна влага и безпокойство…
Дори катерът, който ни отвеждаше от рейда до пристанището на Кланг, бе същият. Отдалече на пристанищното казино се набиваше рекламата на цигарите „Бенсън“: „Мъж, който уважава себе си, пуши «Бенсън».“ Разгеле, точно такива пушехме. Затова надписът ни изпълни с увереност и самочувствие — нали като уважава себе си, човек заставя и другите да го уважават…
В Порт Кланг идвах за втори път и след петнадесет минути се ориентирах. До входа на морската гара, срещу магазинчетата за сувенири, в сянката на трансформатора, бе вързана маймунка. Тя беше слабичка, със светлокафяви очи и златисти мигли, подвити в края. Маймунката ми каза нещо, когато я приближих и помилвах, но аз не я разбрах, а тя настояваше на нещо свое… Тогава се върнах до будката, купих пакетче фъстъци, дадох й ги. Тя взе пакетчето, разкъса го внимателно и почна да си вади фъстъчени зърна, ловко да ги бели и подхвърля към устата си. Дъвчеше ги с наслаждение, като ми отправяше благодарни погледи.
През следващите дни, когато слизах на брега, макар и в различно време, маймунката ме забелязваше отдалече, почваше да скача и да ми се радва — ще ми се да вярвам, че не е било само заради фъстъците, които редовно купувах … Аз седях встрани от нея, запалвах си пура от черен рангунски тютюн. От пурата в устата ми приятно горчеше, а аз все не можех да си спомня поне един човек, който да ме е посрещал по- възторжено от тази маймунка…
Пътят за Кула Лумпур минаваше през китайско гробище и покрай двореца на местния султан. В парка на двореца десетина индуси в бяло подстригваха и приглаждаха тревата. Тази трева подстригват всеки ден от 1894 година насам.
Когато отминахме Кланг, вляво се зареди каучукова гора. По стволовете на дърветата бяха изрязани канали. От тях, в консервни банки, окачени по дърветата, капеше каучуково мляко. Вдясно из сенчестите палмови плантации се мяркаха шарени крави с огромни дунапренови вимета. Асфалтовият път се виеше пред мерцедеса като ранен смок. Хълмовете насреща се диплеха — върху тях се напластяваха всичките тонове на синьото, синьото се сгъстяваше към хоризонта ставаше черно.
Зад волана седеше Майкъл Маренда, индус, служител в корабната агенция. Преди да навлезем в Куала Лумпур, той реши да ни изненада и зави наляво, за да ни отведе до най-интересния пещерен будистки храм. Бях идвал преди години тук, но премълчах и слязох от колата, погледнах към двеста шестдесет и седемте стъпала в скалата и веднага се отказах да се изкачвам по тях. Запилях се да търся сянка из парка, а наблизо важничеха няколко пауна. Наоколо шареха малайки с малки крачета и ниски задничета, с бели якички и малки устица. Те лижеха фруктов сладолед в жълти вафлени фунийки и аз се заозъртах да видя къде го продават… Насреща се зададе стройна европейка със светъл кок и тъкмо помислих, че щастието ми се усмихва, видях до нея съпругът й японец. Жената безпогрешно долови мигновената ми радост и разочарованието след това, погледна ме някак стреснато, но както ми се стори, с разбиране. Тогава видях децата и — две япончета…
Японецът, както всички японци, беше с безупречен тъмен костюм и цайсови очила. Той също ме погледна — строго, едва ли не заплашително. Преди седмица бях гледал в Сингапур филм за Джеймс Бонд и една сцена от филма ме беше много впечатлила: суперменът Джеймс се сблъсква с японци-каратисти, негови врагове. Започва едно диво меле, в което японците, както са си боси, скачат високо във въздуха и със стъпалата си бият шамари на мистър Бонд. Горкият, здравата си изпати. Но като истински супермен, на края стана от земята, отупа се от праха, пооблиза си раните и отново се хвърли в поредната авантюра…
Обърнах се да погледна европейката, японецът също се обърна — да види пък мене… Рекох си: „Я си гледай пътя, че тука, както едно време по нашите села, заради жена бъхтят здраво …“ И нали за нас японците всички до един си приличат, както и ние за тях, този ми се стори същият от филма … След около час седяхме във въртящия се ресторант на осемнадесетия етаж на хотел „Федерал“. Долу, по улиците, пълзяха коли, а между тях — жълти мотоциклети „Хонда“. Точно под нас, в двора на централния затвор, в кръг се разхождаха затворници… Майкъл Маренда разказваше нещо и аз едва сега видях, че бялото на очите му не е бяло, а оранжево.
Преди близо две години седях притеснен в същия този ресторант, чаках да наближи назначеният ми час в частната китайска клиника, където спешно щяха да ме оперират. Но докато чаках, изведнъж движението долу спря, с бясна скорост и бесен рев на сирените прелитаха полицейски коли, а във въздуха се появиха четири въртолета. Градът бе блокиран от полицията, защото, както се казва, държавната банка бе обрана по пладне…
На връщане от клиниката, някъде към петдесетия километър, се чуха гърмежи и докато колата спре, видях как пред нас по асфалта пропълзяха балончета, те се пукаха и ставаха на прах — това бяха куршуми, които се забиваха в асфалта. Колата на заден ход се сурна в каучуковата гора, а отгоре продължаваха да стрелят. Ние се измъкнахме като лалугери от колата, допълзях до едно дърво, прикрих се… По шосето прибягаха няколко души с автомати в ръце, а напред зачестиха гърмежите и след секунда мощен взрив разтърси земята…
После разбрахме, че някакви екстремистки групи взривили строителната японска техника, с която разширяваха магистралата.
