Когато сражението свърши, се надигнах, възвърнах смелостта си, макар все още да усещах ударите на сърцето си в гърлото. Погледнах ризата си с цвят каки — беше червена … Усетих как коленете ми наслабват, дори потърсих с поглед по-удобно местенце, за да припадна; после съзрях пръстта — беше червена!… Така разбрах, че не съм ранен. И този път съдбата ме отмина и пощади … Сега знам, че щастието на човека в края на краищата не остава безнаказано. Иначе в моряшкия вестник „Маяк“ щеше да се появи очерк за мен, в които баладично ще бъде пресъздадено героичното ми поведение в малайската джунгла, а сега, останал жив, трябва да се мъча над белия лист и сам да доказвам колко стабилно съм се държал в далечната каучукова гора между Куала Лумпур и Кланг…
Докато обядвахме на тавана на „Федерал“, над половината град заваля проливен тропически дъжд и надзирателите заприбираха затворниците по килиите. Майкъл Маренда се радваше на старанието ми да се храня с клечки, гледаше ме с оранжевите си очи; после в миг трепна и се загледа надолу — сред „колелото“ бе останал един дребен затворник, ръкомахаше нещо, но приближиха двама полицаи, единият рязко замахна с палката и затворникът се свлече в краката на другия полицай. Двамата го хванаха за раменете и го завлякоха към тъмния вход…
Когато се върнахме в Кланг, бе късна вечер. Качихме се на борда и в това време на рейда пламна корабът „Малаен Рая“. Той трябваше да отплава сутринта с голяма група мюсюлмани, които отиваха на поклонение в Мека. Но Мека им се размина, корабът гореше като факла, аллах отвърна очи от тях и през окуляра на бинокъла аз виждах как мюсюлманите като бълхи скачат във водата и водата наоколо ври като в казан от преизподнята. Надойдоха влекачи и катери да спасяват давещите се. Сутринта видяхме, че надстройката е изгоряла цялата — стърчеше само коминът и едната спасителна лодка. През целия ден над кораба се виеше черен дим, привечер отново избухнаха силни пламъци. Пет минути по-късно пламъците секнаха — корабът умря.
Танкерът „Певек“ с родно пристанище Находка, чакаше на котва в реката Кау нам трьо, недалече от Хайфон. Танкерът беше пълен с бензин. Откъм брега отекна канонада на въздушен бой, санитарната част на танкера бе вдигната по тревога. Точно в осем часа и една минута над кораба прелетя „Фантом“, хвърли две бомби, които избухнаха близо до борда. Когато започна да вие сирената, камериерката Галина Камнева грабва санитарната чанта и хуква да заеме бойното си място. В това време пилотът от самолета натисва спусъка на картечницата, Галина пада … Същия ден във военния госпитал й ампутираха крака. Ранени бяха още пет души, по една случайност танкерът не се взриви.
Седяхме след време на борда на „Певек“, разговаряхме с капитана му Александър Устинников. В Хайфон обстановката бе тежка, на рейда чакаха много кораби. Само нашият кораб „Васил Друмев“ престоя на котва шестдесет и четири дни.
Веднъж с капитан Младенов успяхме да слезем на брега. В пристанището между краката ни прибягваха огромни плъхове. До портала чакаше черна волга, тръгнахме за Ханой.
От прозорчето на колата се виждаха разрушените от бомби сгради, колата се изниза от града и навлезе в полето. По пътя се разминавахме с велосипедисти в зелена униформа, около пътя — бананови храсти, оризища, глинени къщурки и край тях — бункери с тъмни и тесни бруствери. Железният мост над Червената река, строен от самия Айфел, бе разрушен за трети път.
В Ханой спяхме в хотел „Мир“ — стаите му бяха огромни. Сред тях — легло, обвито в гъста мрежа. По радиото бюлетините съобщаваха — народноосво-бодителната армия настъпва към Сайгон.
От Виетнам са ми останали спомени за жълтозелени риби с бели кореми, които се надуват: риби „зебри“; малки акули, които ловяхме, а перките им режеха ръцете ни; бели биволи из оризищата; пазарът Бон Марше в Ханой; хилядите деца, които викаха възторжено: „Лимцо, лимцо!“, т.е. „Руснако, руснако!“; старици с черни зъби, дъвчещи черна дъвка: син ирис в тясно око — спомен от французите; жабешки панирани бутчета, които навсякъде ни сервираха; джонките и преварената заради холерата вода, която пиехме със стисната уста, хлебните дървета…
След две години отново дойдох в Хайфон, този път с кораб „Христо Ботев“. Беше септември, голям бавен катер ни събираше от корабите на рейда. Качихме се на него, седнахме под тентите. Пътувахме два часа по реката, на края се показа Хайфон. На кея разтоварваше кубинският кораб „Гинза“, който бях виждал преди това в Сантяго.
Тръгнахме из града. Войната най-после бе свършила, улиците се пълнеха с велосипедисти, които излизаха от заводите. Пред корабната агенция малка като ученичка виетнамка падна от колелото — от багажника детенцето и се търкулна в канавката. Тя го грабна, опипа му ръчичките и крачката за счупено, сложи го зад седалката и пак тръгна. Тук-там се бяха появили цветни блузки.
Вечерта катерът отново пое по реката. В тъмнината се мяркаха силуети на джонки със спуснати платна. Загледах луната — беше като гнойна пъпка, обградена от жълточервен пръстен. Капитанът забеляза накъде гледам, каза тихо:
— Източно от Филипините се е зародил тайфун.
От Хайфон се отправихме за Нампо, северозападна Корея. Тайфунът се движеше срещу нас, скоростта на вятъра в центъра му достигна до сто и четиридесет мили в час. Токио излъчи бюлетин:
„5. 09. 1976. Предупреждение за тайфун! Тропически щорм 7617, «Фран», 994 милибара в 12.01 норд и 145.05 ист, южно от Гуам се движи на запад-северозапад с двадесет и пет възла.“
През нощта прекосихме залива Бакбо, навлязохме в пролива Хайнан. Сред островите на архипелага Хайнан тао бе подозрително тихо. Но тайфунът напредваше, вече бе на осемстотин мили от нас.
Когато излязохме от архипелага, вълните отведнъж се надигнаха, времето натежа, корбът сякаш се движеше сред облак лепкава пара.
Сутринта вятърът се усили, заблъска ни едра океанска вълна. През следващото денонощие тайфунът ни приближи с четиристотин мили. Около кораба играеха огромни стада делфини. Излязох на крилото на мостика, вятърът ме удари в лицето, политнах, но успях да се хвана за планцира. Налетяха първите тежки удари на вълните…
От следобедната прогноза разбрахме, че „Фран“ с завил надясно — движи се в посока чист север.
Вечерта Дилов прие сигнала за бедствие — американският кораб „Президент Грант“, заседнал в акваторията на тайвантското пристанище Килунг, потъваше. Над Филипините се завъртя втори тайфун. Кръстиха го „Джорджия“. След няколко часа още един — все още нямаше име…
Седях в радиостанцията. Дилов отвори филистрина, блъсна вятър — сред аромата на кафе и цигари, се усети дъх на море и буря. Реших да сваря още кафе — държах котлона в ръка, за да не падне джезвето. Погледнах часовника си: два и половина след полунощ — в България вечерта току-що започваше…
Прибрах се в каютата си, без да паля лампата. Луната беше ярка, океанът — движещи се слюдени скали. По върховете на хълмовете — сребърен варак, в падините им — гробовна тъмнина.
Огромна вълна залюля кораба. Папките от бюрото излетяха на пода, от полицата изпадаха книгите, от шкафа — магнетофонните ролки. В спалнята заключените врати на гардероба се отвориха с трясък, чекмеджетата се изстреляха в стената, хладилникът зейна и оттам се изсипаха бутилки с газирана вода, кока кола, сокове и кутии с бира … Тъкмо щях да изругая, в коридора се чу трошене на стъклария и псувня и аз млъкнах. Върнах се в радиостанцията, Дилов бе приел нова радиограма — този път от Шанхай Радио.
„До всички кораби. Югославският кораб «Дурмитор» съобщава: човек зад борда на позиция…“
От Шанхай към посоченото място тръгна военен кораб. Свързахме се с него, казахме, че сме на осемдесет мили от мястото на произшествието. Военният кораб отговори: „Моля, следете!“ Тези две думи прозвучаха като шепот между далечни роднини, събрани на погребение.
С всяка минута съпротивлението се усилваше — главният механик Милчо Михайлов свали оборотите на деветдесет.
Едва след три дни, когато прецапахме половината Жълто море, времето почна да пада. „Фран“ се насочи към Япония. Радио Токио постоянно съобщаваше за движението на тайфуна. Около Нагазаки евакуираха населението. Досега бяха загинали сто и осемдесет души.
От Жълто море бавно навлизахме във фиордите на Нампо. Сред зелените гористи хълмове тук-там се мярваше къщичка и нивица до нея. На някои от островите — фарчета, бели като чайки.
Хвърлихме котва в залива. В насрещната гора като пеперуди бяха накацали едри бели птици.
Странни бяха тези птици върху дърветата. Имаше нещо неестествено в красотата им, като че ли всички до една мътеха.
