Алла го описа тогава, остана у мене: спретнат, вглъбен в себе си, с бакърено красиво лице, с бавен дълбок глас и тъга в очите.
Много пъти се канех да отида в Таруса, където той е живял, да видя Мешчорските гори наоколо, Ока и езерата — местата, които той е обичал и описал, но винаги се случваше нещо да ми попречи. Когато бях вече там, не съжалявах за закъснялото си пътуване. Разбрах, че е трябвало да поживея няколко години в Русия, да посетя различни краища на тази огромна страна, да създам приятелства с нейните хора и тогава да стигна до Таруса.
Оказа се, че това малко, старинно градче не е толкова далече от Москва — просто трябва да станеш сутрин рано и да тръгнеш, да смениш пет превозни средства: метро, влак, автобус, катер по река Ока, за да стигнеш до този чуден кът от древната руска земя.
Шофьорът на таксиметровата кола, който ме караше от Серпухов към Таруса, човек на възраст, се оказа съсед на писателя. Не беше от приказливите, а и като разбра, че отивам при Паустовски, думите му отведнъж станаха особено подбрани и това беше уважение — уж към мене, поклонника, а всъщност към големия майстор на художественото слово.
Колата прекоси градчето и спря — оттук нататък започваше бяла брезова гора. Иван Иванович, така се казваше шофьорът, ми каза да навляза в кея, да свия после вдясно и като повървя, ще стигна до огромен дъб — единственият наоколо. Там лежи Константин Георгиевич.
Благодарих, изчаках колата да тръгне, навлязох в гората.
Руската есен е ярка, обагрена в жълто, оранжево, кафяво, виолетово, мораво, червено, ментено, ореховозелено, бяло. Окото на чужденеца трепва пред този пейзаж: отдалече всичко изглежда запалено, сякаш гори цялата земя. Всъщност руската есен е мълчалива, вглъбена, с много печал и затаена страст, кратка и неповторима.
Аз вървях, около мен бе истинска есен, между клоните на брезите прозираше далечно слънце, в нозете ми свиреше шума. Спирах — ставаше тихо, пристъпвах бавно, смутен от спокойствието и великолепието на природата. По тази пътека вече няколко години идват благодарни хора. Ще идват и утре, и после. Винаги. Сега е моят ред — на душата ми е светло и малко тъжно.
Ето го дъба! На стръмния бряг над река Таруска сивее грамаден суров камък. В него са вбити бронзови букви: „Константин Паустовски. 1892—1968“. Тук лежи един изключителен човек, тук е краят на един красив н благороден живот. През клоните на близкия клен се вижда реката — тя тече долу спокойна и величествена, тече като времето. Водите й извират от девствени дремотни лесове, протичат хиляди версти, минават и отминават, но не свършват. Реката винаги е пълноводна и вечна като живота.
На триста метра оттук е къщата, в която Паустовски е живял. В нея писателят е прекарал последните си петнадесет години, в тази проста дървена къща сред ябълкова градина, с две стаи горе и почти отвесна, като корабен трап, вътрешна стълба за долния етаж, където е кухнята и трапезарията. В края на градината, над самата река, има беседка. В нея Паустовски е седял, оставал е насаме с щедрата есен на своя живот. Тук е довършил многотомната си автобиография „Повест за живота“, събрала в себе си поривите и страданията на няколко поколения.
Посрещна ме жената на Паустовски, Татяна Алексеевна — жена с благородна красота дори и сега, в напреднала възраст. Гласът й е мек и развълнуван, ръката — енергична; тя ме отвежда в неговата стая. Всичко в нея си стои така, както той го е оставил: проста дървена маса и стол, две етажерки, претъпкани с книги, удобен кожен фотьойл край загасналата камина. В зимните вечери Паустовски е седял тук, вземал е старинна книга в ръка, прелиствал е познатите страници или просто е мълчал с часове, загледан в разпалените главни. В ъгъла е поставен дървен миндер, застлан с красиво родопско халище.
„Българско е!“ — оживява се Татяна Алексеевна, спомня си дните, прекарани във Варна и по Черноморието. От постоянната скръб по изгубения другар, сълзите з очите й са застинали — свеждам глава, мълча: така няма да разчовъркам болката от спомена…
Паустовски е писал с нежност и любов за България. Неуморим пътешественик, обиколил почти целия свят, в последните си години той отново се готвел да дойде у нас, да чепарува край Несебър; още веднъж да погали с ръка древните амфори в созополската базилика, още веднъж да подиша солен упоителен въздух.
Тръгвам си. След час по Ока ще мине катерът за Поленово и Серпухов. Речната гара е старинна дървена къща — качвам се по изтритите стълби. Те скърцат протяжно — сухо е. На малката тераса чакат и други пътници, размесвам се с тях. Дъхва на пелин, извръщам се: зад мен старица държи кошница с току-що набрани димитровчета. По стълбите се задава млада жена в синьо, заговорват я. Тя е тукашна, с прекрасни сиви очи и нежен профил, проста и женствена като героиня на Паустовски.
Откъм Ока е излязъл вятър, бръсне над реката, тръгнала със седефени вълни към дървеното кейче. Брезите трептят и се огъват — пясък, ситен като брашно, дими в прегорялата трева.
Когато катерът се зададе, слязохме долу да го изчакаме. Вятърът се усилваше, небето потъмня падна ниско — лицето на рулевия, който се взираше напред, се изопна. Неделният ден си отиваше, но аз знаех, че ще го запомня завинаги.
Един час по-късно, когато слязох до моста над Серпухов, закапаха първите капки — след дългата суша, небето се продъни.
Започваха есенните бавни дъждове.
Мусонът духаше втора седмица. През всичките десет дни, докато пресичахме Индийския океан от Дар ес Салаам до Бомбай, небето бе мрачно, вълната — тлъста, разлюляна, океанска. Когато на екрана на радара се очерта индийският бряг, включихме телевизора. Първото, което видяхме, бе наводнение. Беше сезонът на мусонните дъждове. Пред очите ни преминаваха удавени квартали: върху успокоената вода плуваха полусрутени коптори, оскъдна покъщнина, тръстикова слама, бамбукови пръти, трупове на животни и хора. По екрана наедряваха изопнатите от страх лица и все си мислех, че очите на индиеца са създадени да изразяват мъката на този свят…
Проливните дъждове не спираха. Те щяха да валят непрекъснато през осемнадесетте дни, докато стояхме в Бомбай, щяха да ни „вържат“ на кораба, защото навън бе потоп: и без това от дълъг живот на море в душата ти става неуютно, а на всичко отгоре — и кишата на дъждовен Бомбай. В такива дни очите ти се напояват с особен блясък, с нещо, което напомня очите на индийците. И ти заставаш до филистрина, опираш чело о стъклото и те обзема самота и скръб, душата ти замира, защото разбираш, че не са ти останали сили за връщане. Тези дъждове са описани от Стефан Цвайг в новелата „Амок“, без чието заглавие авторите на кръстословиците ще закъсат…
На десет мили от брега вахтеният офицер забеляза, че нещо плава над водата. Приближихме — труп.
— Мъж е — каза корабният лекар доктор Мордохай. — Женският труп винаги плава по гръб.
Капитанът нареди на радиста да съобщи на началника на пристанището. Дилов депозира веднага „светкавица“ и пререди няколко кораба, които чакаха връзка с Бомбай. Радистът оттатък, след като прие радиограмата, отговори: „Няма да я таксувам светкавица“, пиша я „обикновена“.
След два дни, когато контролните власти се качиха на борда на „Христо Ботев“, капитанът попита дали са получили радиограмата му за удавника.
Отговориха му:
— Хора много!…
Когато за първи път излязох в града, оше от портала ме блъсна тежка миризма. Някъде наблизо е избил канал, помислих си, докато вървях, но миризмата не намаляваше. Изглежда канализацията на целия петмилионен Бомбай не е в ред… В навалицата се промъквах с усилие. На всяка крачка ме пресрещаха просяци. Те ме побутваха мимоходом и щом ги погледнех, с рязко движение насочваха пръстите си към устата, сякаш хвърляха в нея семки. В джоба си имах само една банкнота от петдесет рупии — това беше цялото ми състояние. Може би трябваше да разваля парите, за да имам дребни монети за просяците. Но като си представих какво повесмо от дрипави хора ще повлека подире си, хвана ме страх. Тук са „смукали“ всякакви. И най-много — англичаните. Ха сега да взема да оправям английски борчове! … Англичанинът е англичанин за това, че мисли за по-други работи, отколкото къде какво има да дава. Господарски народ, научен да му дават!… Не посегнах на своите петдесет рулии и Индия в оная дъждовна вечер пак замръкна
