Бяхме с „Любен Каравелов“, знаеш го. Но патакламата в Близкия Изток бе почнала и обикаляхме Африка. След рейса отидохме в Нагоя на ремонт. Там престояхме около месец, след това се отправихме за Ванкувър, Канада.
Лещаров беше около петдесетгодишен човек, висок, слаб, светлориж, със сини очи. Говорът му — малко бърз, обичаше компанията, обичаше да бъде в центъра й. На времето е бил бохем човек, след това се оженил, обичал много жена си, но тя не изтраяла самотата, намразила и него, и плаванията му и един ден си събрала роклите в куфара и го напуснала. Оженил се след време пак, но първата любов, изглежда е тляла в него цял живот.
Беше много добър механик. Не се дърпаше като някои от сегашните, дето все се опъват: аз пък тъй, аз пък инак — борба за власт на кораба и други глупости. Той си разбираше от работата и знаеше, че неговото място е в машината.
Пиеше. Не се напиваше, но пиеше всеки ден. Депресията му бе стара история. Имаше и тежка екзема — по ръцете и по краката. Но иначе беше весел човек, засмян, дума да няма! Никога в него няма да видиш темерутлък. Лек човек, лек характер, лесно се погаждаше с хората.
Във Ванкувър правихме котлочистка на единия котел и при валцовката на тръбите останаха няколко тръби невалцовани. Тръгнахме на път… Това е двадесеттонен котел с три пещи. Средната пещ бе пропаднала изцяло и само първото и последното ребро държаха. Ако гръмне котелът, от кораба няма да остане нищо!… Чудехме се как да го оправим. Разменихме си телеграми с България — ние на тях, те на нас, ние пак на тях. Все това.
Както и да е, стигнахме в Кобе, оправихме се. След това още три рейса Япония — Канада. Беше зима и през цялото време — тежко вълнение. Разправяха ми, Лещаров подхвърлил веднъж: „Ако скоча, дали ще ме нареже веднага винтът на кораба?“
Чух тая работа, извиках го и направо го попитах. Той се разплака, после се успокои. Беше болен на тема аварии.
Някои от неговата команда го одумваха. Рекох му: „Що пиеш с тях?“ — „Кажи ми с кого да пия?.“
Тръгнахме от Кобе за Йокохама да доразтоварваме. Още първата прогноза ни „зарадва“ — на двеста мили от нас се бе зародил тайфун. Ние пътувахме с малко товар. Третият хамбар беше празен и бимовете му не бяха сложени, защото до отплаването няколко японци чистеха горивния танк. По палубата имаше наредени кислородни бутилки те почнаха да се търкалят насам-натам. Към полунощ, се поуплаших и върнах кораба обратно. Аварийната група събра разпилените въжета, укрепи бутилките. Гледам — по-малки кораби от нашия щурмуват, а аз бягам. Направих завой и пак поехме към Йокохама. Сутринта времето се подобри.
На обяд, преди да сервират супата, радистът ми подаде няколко радиограми. Едната от тях се отнасяше до машината. Казах да извикат главния механик.
Тук-там, разшаваха се — няма го. „Кой е виждал последен шефа?“ Спогледахме се един друг. Вдигат рамене. Оказа се, че вторият механик е говорил до полунощ с него. Събрахме екипажа веднага, започна търсенето. Върнах кораба обратно, назначих наблюдатели от двата борда. Съобщих и в Нагоя. Оттам излетяха въртолети — напразно, водата беше ледена!…
Савко Данаилов, който е видял последен Лещаров, ми разказа следното:
— Излязохме от Кобе с отворени хамбари. Ясно време, звезди — като главички на медни гвоздеи. Отивахме в Йокохама да разтоварим останалите три-четири хиляди тона пшеница.
Преди да тръгнем, почти всички се бяхме събрали в салона, където е тенис-масата. Играеха Атанас Зайчето и Пияното Чефо — двамата бяха най-добрите тенисисти на кораба. Лещаров каза: „Зайче, залагам една бутилка уиски, ако биеш!“ Беше се облегнал на радиатора на парното и говореше с втория механик. Питаше го дали е готова машината. Лявата ръка на Лещаров беше превързана — напоследък екземата не го оставяше на мира. Дадоха команда: „По места за маневра“ и мачът се прекъсна.
Около час, след като тръгнахме, излезе силен вятър. Вече настъпи нощта, минахме по хамбарите, вързахме бимсите и капортите.
Отивах да застъпя на вахта от два до четири след полунощ, бях кърмчия тогава. Минах покрай каютата на главния механик — той беше вътре. Надигна се, застана до вратата. Пушеше с цигаре — дълго, кехлибарено … Гледаше към морето.
Качих се на мостика. В това време се чу, че по палубата нещо затрака. Помислихме, че е някой забравен бимс. Слязохме долу с боцмана — оказа се, че е празен варел от масло.
На другия ден по обяд старши камериерът Стефан Цъмънъка ме попита дали съм виждал шефа. Отговорих му: „Снощи.“ Пръснахме се да го търсим. Отидохме и в рулевата — да не би да е ходил там, да се е подхлъзнал и да е паднал. Минахме навсякъде — Лещаров не беше на кораба.
Бях библиотекар. Предния ден му бях дал няколко книги за четене. Книгите бяха оставени на бюрото му. Търсихме писмо — нямаше. До книгите бе часовникът му. В чекмеджето имаше към петдесет долара. Леглото му беше оправено. Разбрахме: или е паднал, или е скочил в морето.
По радиото излъчиха запитване до всички кораби в района. Радистът я излъчи на петстотин килохерца. Беше към два часа следобед. Върнахме се обратно. Водата беше ледена — пресякла го е веднага. Той обичаше чашката, но не това е причината. Семейството му не познавам. Запечатахме багажа му. Дни наред след това всички бяхме подтиснати. На Първи май се събрахме на тържествен обяд. Капитан Монев се надигна: „Чествуваме празника с отсъствие на наш другар …“ — Почетохме паметта му с едноминутно мълчание.
Лещаров беше слаб и висок, с лунички и оредяла червеникава коса. Лицето — изпито от морето. За първи път го видях в униформа — беше истински моряк.
Прибрахме се в България седем-осем месеца след неговата смърт. На третия или четвъртия ден свалихме багажа му. Помня, той имаше бежов шлифер. Шлифера и дрехите носех преметнати на дясната си ръка. В лявата — някакъв кашон. С мен имаше още двама моряка. Те също носеха багаж.
Още като влязохме в митницата, видях жена му. Тя беше цялата в черно. Извика: „Ето ги дрехите му!“ И се хвърли отгоре ми, сграбчи ги и ги изтегли от мене. Политнах, подпрях се на стената. Предадох и часовника и брачната халка, после излязох от митницата…
Краят на юли. Пътуваме от Танзания за Индия. Океанът е разлюлян, небето — мрачно. Тук е зима, сезонът на мусоните. Седми ден корабът се люлее върху вълните, от време на време пристъпите на морската болест ни довлачват до койките…
Снощи четох Паустовски — в едно от чекмеджетата на корабната библиотека намерих неговата книга „Златната роза“. Сред разлюления океан очарователната му проза ми подействува с особена сила. Спомних си студентските години в Москва, пътуванията по Русия.
Веднъж белоруската поетеса Алла Кабакович ми разказа как като малка видяла писателя Константин Паустовски — някаква почивна станция в Крим, мраморни стълби, светъл юг, лозя наоколо, сини вечери и ароматен дим от самовар в безветрието. Наметнат със сако, въздребен, с късогледи очи, Константин Георгиевич слизал по стълбите — тя се опнала, понечила да се дръпне, но той я щипнал по бузата, усмихнал се и отминал.
С годините Алла често се връщала към своя детски спомен и разбрала, че в оная далечна вечер Паустовски е бил уморен от напрегнат труд през деня, от поетичните си видения, от щастието да живееш в своя безплътен свят като вълшебник.
Тогава той пишел книгата „Златната роза“. Може би същия ден е написал трогателната история на колониалния войник Жан Шамет и малкото момиченце Сузи.
Всъщност целият живот на Паустовски е преминал в уединение и труд. В кратките почивки между отделните книги на своето огромно творчество той е пътувал по света и най-вече по Русия, дружил с пазачи на фарове, с библиотекари, с капитани от далечно плаване, с известни и самоуки художници, с венециански гондолиери, с рибари от Балтика и северните морета, с писатели от близки и далечни страни, с които го е срещала щедрата му писателска съдба.
Паустовски е имал сърце и памет за всичко. Затова и в последните си творчески години той се връща в своето детство; в ранната си младост, в зрелостта си, за да оживее в книгите му нашето жестоко и прекрасно време.
И други хора, които са работили и общували с Паустовски, са ми разказвали за него, но такъв, какъвто
