пустота се надига живата майка, която той не е виждал от една година, надига се синовната вина за неговото отсъствие…
Далече там, сред братовия апартамент в Нови пазар, върху разтегателната кухненска маса е поставен ковчег, а в ковчега лежи родната майка … Какво ще кажеш на този човек, когато стои насреща ти?…
В полунощ го намерих па кърмата — седеше върху въжетата. Понечих да се върна, но той ме усети, стана и се прибра в каютата си, заключи се.
Той лежа през целия ден и през следващата нощ, свит върху койката, а на другата сутрин облече работните си дрехи и излезе на работа.
Наблюдавах го дни наред и все ми се струваше, че той не повярва докрай на радиограмата. Големият удар ще дойде, когато се върнем, когато види очите на близките си, а след тях — неслегналия се още гроб…
От филистрина на корабната радиостанция се вижда как на хоризонта тъмнее остров Цейлон, поръбен от белия гайтан на прибоя. Кулата на фара на нос Дондра Хид проблесва като бивна на слон. Радистът Дилов вика от сутринта Варна Радио — до телеграфния му ключ са натрупани тесте служебни и лични радиограми, които трябва да предаде. Дилов е сдържан и акуратен човек, зад външното му спокойствие се крие болезнено чувствителна душа. Той вика Варна на всички радиоканали. Отговарят му, че слабо го чуват, а от един час и въобще не отговарят. Там, на автомашината, постоянно се върти лента, в ефира се излъчва едно и също: „Аз съм Варна Радио, слушам на шестнадесети канал.“
Държа в ръката си манго, беля зелената жилава кожа. Под нея се показва жълтото лепкаво месо на плода, устата ми се налива със слюнка, предусещам сладкотръпчивия му вкус.
Някога във военния флот съм карал школа за радисти, все още долавям някои сигнали. Дилов чука с ключа: „Ти си говедо.“ Оттатък радистът веднага отговаря: „Не обиждай, записах те на магнетофона!“
В миг мангото се изплъзва от ръката ми, излита нагоре, пада върху гърдите ми, тръгва надолу по белия панталон — от ризата до обувките ми се очертава жълта диря … Отварям уста, но ругатнята залепва на езика ми. Дилов избухва:
— Не ме чува! Как? Това е предавател „Бриг“! Аз как го чувам? Но днес е неделя, сега в България е шест часа и почва предаването по телевизията! … Работата не е заек да избяга!
Дилов млъква, заглежда се през филистрина, в лявото му око оживява гневна сълза… Чувам гласа му, тих и отчаян:
— Такива трябва да се изправят пред трибунал!…
Остров Цейлон е останал назад, слонската бивна на Дондра Хид се е скрила в джунглата, над мастилената вода откъм левия борд блести седефен облак от хвърчащи риби. Дилов ми разказва за гибелта на кораб „Гоце Делчев“...
Когато започва бурята над Палермо, в пристанището се намират четири кораба и един голям танкер. Танкерът прави опит да излезе в открито море, но ма-шините му отказват ход и той потъва в акваторията на пристанището. Тръгват да му помогнат влекачи, но единият от тях също потъва, увлечен от водовъртежа на чезнещия под водата кораб. По същия начин загиват неопитните спасители в ръцете на давещите се.
Падат жертви.
Кораб „Гоце Делчев“ имал повреда в машината. Капитанът наредил да подадат всички въжета — подават по десет края от бака и кърмата. Едно въже удържа сила около стотина тона. Въжетата се късат, от ударите на корпуса във вълнолома корабът получава пробойна. Вълноломната стена се пропуква, скъсва се. Капитан Йорданов заповядва — екипажът да напусне кораба…
Всичко това става за минути, момчетата скачат от палубата, пълзят по кейовата платформа, за да не ги отнесе вятъра.
Настаняват ги в хотел. Когато влизат във фоайето, публиката онемява — видът на корабокрушенците винаги стъписва. На другия ден местният вестник отпечатва две снимки: едната — бомбардираният Палермо през Втората световна война, другата — градът след бурята. Разлика в снимките нямало…
Всеки ден фериботът ни стоварваше на остров Пенанг и за да стигнем до центъра на града, трябваше да минаваме през китайския квартал. Пред морската гара чакаха десетина рикши и таксита, но ние предпочитахме да вървим пеш — наседели сме се на кораба.
Минавахме край работилници за бамбукови изделия. Стените им бяха отрупани от най-различни кошнички, абажури, плетени столове-люлки. В съседство работеха стругарни, работилници за поправка на велосипеди — тук велосипеди за ремонт много. По улиците се движеха колички-кухни. Наблюдавах готвачите — те въртяха педалите и управляваха количките и в същото време чевръсто вземаха от десетина купички подправки, кълцаха месо, зеленчук, карантия, запържваха всичко това в бакърена тава, положена направо върху жарта, заливаха го с червени сосове и бульони, насипваха го в порцеланови чашки. Клиентите — кротки семейства или самотни старци с жълта увиснала кожа, старици — плешиви и кривокраки. Наоколо димяха огромни праханови свещи — всяка улица има по няколко храма-пагоди. Деца се катереха по платформите на подвижните естради, около които вечер се тълпяха младите; рикши се разминаваха, носеше се зловоние, стържеха шмиргелови шайби, гърмеше американска кънтри музика, понякога откъм океана се дочуваше дрезгав вой на корабна сирена.
В малките магазинчета собствениците отглеждат децата си. Докато ти показват шарената стока, току в краката ти се търкулне като габърче дребно китайче. Ние постоянно се озъртахме да не ги настъпим. Пред скъпите магазини на главната улица — сергии. До сергиите — застлано чердже, а върху черджето — лъскави дребулии: цветни фалшиви камъчета, копчета, безопасни игли, порцеланови статуетки, стари лъжички, цигарена хартия, катарами, камъчета за запалки, връзки за обувки, карфици, шноли, пилички за нокти, стари монети. И най-честата картинка: срещу продавача, направо на асфалта седят хипита и с часове оглеждат всяко нещо…
Зловонието не намалява и в центъра на града, изкушава те и макар да изпитваш някаква особена гнусливост, влизаш тук и там, хапваш по нещо. В напречните улички виси пране — кърпено бельо, детски роклички, робошки. Канализацията е открита — добре че често преваляват дъждове! … Направо в канала мият чиниите и клечките за хранене, деца прекрачват вадата, пикаят в нея. Може би затова някои „работят“ с пръсти — омесват ориза в сосовете и ловко го напъхват в устата си. По-богатите старци след обеда си пият кафе, запалват пура — чирачетата им донасят димящото въгленче в чинийка. В повечето магазинчета стоките са без етикетчета за цените, собствениците те спират на тротоара, пазарят се, хвалят боклуците си — отминаваш с неудобство. По ъглите — реклами за карате, каубойски филми, транзистори.
Една сутрин, като зяпах някаква витрина за грамофонни плочи, до мен спряха две момичета. Бяха хубави малайчета, от „бранша“, с поразмазан грим и с нощни рокли-макси, без гръб. Не ми трябваше много време, за да разбера, че нощта е минала без клиенти, а ако са имали шансове, те вече са пропуснати. Момичето, което беше до мен, се загледа във витрината, срещнахме очи. То се наведе напред, деколтето на роклята се отвори, за да види „шаранът“ какво има вътре, за да се увери, че стоката е отлична. Всичко беше ясно — и на мен, и на нея — въдицата е хвърлена, остава аз да налапам кукичката … Е, добре, казах си, цяла буца банкноти имам в джоба си, ще ида с момичето, но какво ще си говорим след това, щом ни е събрала най-елементарната случайност… И за такава любов се иска настроение все пак любовта, каквато и да е, е ангажимент…
Отминах нататък, но през целия ден бях неспокоен и напрегнат — нали и аз бях изпуснал своя шанс…
Вечерта се заседях в барчето „Сумис“. Барчето, беше истинско барче, на касата седеше собственичката — все още млада и хубава, със златно колие на тънката шия и с гръд, непривично едра за малайките. Тя седеше зад касата с достойнство, но усмивката, която не слизаше от устните и, бе усмивка от рекламен календар…
Вдясно от нея пийнала англичанка се лигавеше с един китаец. От напрегнатото щастие на разговора челото на китаеца блестеше от пот и мас. Той поднасяше цигарата към устата си със замах, рязко издухваше дима и въобще се държеше глупаво, както се държат повечето мъже в присъствието на хубава жена…
Англичанката демонстрираше независимост, разменяше реплики и с други мъже, а това не се нравеше на китаеца и за да компенсира, той си поръчваше скоч-уиски, плащаше щедро, пиеше жадно, без да мисли
