цената на документа, който ще защити кораба и товара, ако това се наложи. В работата си е всеотдаен, известен е с голямото си усещане на морето. Дълбоко помни неправда.
Начинът, но който той говори за морето, за прочетена книга, за музика; начинът, по който ще погледне жената, която отминава; начинът, по който се надига от стола, за да играе сиртаки, самата забрава в играта — това са очарования, които никой друг мъж не притежава.
Случвало се е да срещам хора, които го недолюбват. След разговор с тях съм усещал, че го обичам още повече, а онова прекрасно време, когато плавахме заедно, сега ми се струва недостижимо…
Веднъж Корсара ми разказа безпощадната история на един норвежки капитан. Много пъти се решавах да напиша разказ по нея, почвах, но след първата страница се отказвах. Тази история е толкова завършена, че просто звучи като измислена. Години наред я носих в себе си и сега, след като ме е бил в лицето вятърът хамсин, след като съм плавал в Червено море и съм видял Суец — мястото, откъдето започва случаят, аз се реших да я опиша така, както той ми я разказа в една далечна януарска нощ на борда на кораб „Васил Друмев“.
Африканският вятър хамсин, който духал вече втори месец през оная пролет, ги ударил още в Червено море. Той се заражда в пустинята и топлите му пулсиращи талази носят ситен кафяв прах. Този прах прониква навсякъде — в корабната машина и радиостанцията, в навигационната апаратура на мостика и в каютите, зачервява очите, набива се между зъбите. От него пресъхват гарафите за вода, а слюнката в устата е гъста и бодлива. За няколко дни той променя моряците, гласовете им стават дрезгави и меланхолични — непоносима тъга изпълва нощите им. Корабът идвал отдалече, екипажът бързал да се прибере в България, но в Суецкия канал вилнеела пясъчна буря, каналът бил временно затворен и в залива пред Суец се събрали над сто кораба. Моряците следели прогнозата с тревога — на всеки от тях отдавна изтекъл „гаранционният срок“. Хвърлили котва след един „норвежец“ — стар кораб със средна надстройка, строг и изящен, наредили се в конвоя след него и зачакали.
На третия ден от пилотската станция съобщили, че керванът ще потегли на разсъмване. По радиото гласът на диспечера-арабин бил мазен, сякаш докато говори, човекът лижел сметанов сладолед. Денят превалял.
Когато се задал катерът — той трябвало да събере желаещите да посетят за няколко часа града, капитанът разрешил на втория помощник и на Корсара да отидат в Суец.
Още щом слезли от катера и тръгнали по улицата, задухата отведнъж натежала, но те продължили да вървят: нищо, ще се отбият в някое барче с климатична инсталация, ще се разхладят.
Но в бара, в който влезли, нямало места. Поспрели пред тезгяха, огледали още веднъж заведението и когато тръгнали към изхода, от съседната маса се чул глас:
— Господа!…
Погледнали натам — възрастен човек ги канел на масата си. Благодарили и седнали.
— Вие сте от българския кораб — казал човекът и Корсара се взрял в него. Бил с бели коси и изпито северно лице, а очите му — сини и детски, както могат да бъдат само очите на възрастен капитан от разказ на Джоузеф Конрад.
— Аз съм капитанът на „Ачернар“, корабът пред вас — казал той на великолепен английски. — Видях ви, като слизахте в лодката. Името ми е Кнуд Ерихсон.
Откъм мюзик-бокса се носел весел шлагер — двама пийнали дългокоси малайци пускали по няколко монети наведнъж в касичката на бокса и блокирвали една и съща мелодия. В задния джоб на единия стърчала вилица. Капитанът на „Ачернар“ вдигнал лявата си ръка — уж подпирал глава, а всъщност затискал ухото си да не слуша.
— Бих желал да ви почерпя — казал той и се усмихнал. Въпреки изкуствените зъби усмивката му била приветлива, стеснителна, всеопрощаваща. — Имам повод!
Двамата се спогледали: сигурно на стареца са съобщили, че му се е родил внук и сега те, слезли за няколко часа на брега, за да отдъхнат, ще трябва да изслушат цяла пледоария за сина или дъщерята — колко са добри, колко са възпитани и надарени. Когато сантименталничат, северняците са непоносими.
Изглежда капитан Ерихсон усетил опасенията им, засмял се късо и горчиво, а после се загледал към изхода … Отдавнашна печал синеела в очите му и Корсара разбрал, че има мигове в живота, когато случайно срещнатият човек ти става близък.
— Извинете — казал той. — Ние просто се отбихме да се разхладим. А какъв е поводът?
Капитанът се извърнал към тезгяха и оттам се задала сервитьорката — арабкиня със силна гръд и матова кожа. Той им поръчал двойни порции уиски.
— Благодаря ви за компанията — казал Ерихсон, когато донесли чашите. — Това е последното ми пристанище. „Ачернар“ е последният ми кораб. А вие сте последните моряци, с които разговарям — моите момчета не влизат в сметката, те са ми работници.
— Как да разбираме това, „последните моряци“? — попитал вторият помощник.
Капитан Ерихсон отново се усмихнал, повече с очите си.
— Вчера получих радиограма от моя корабособственик. Аз служа на фирмата четиридесет години. Пенсионирват ме … Пенсията е добра, а и аз не съм беден, няма кой да ми харчи парите — все на море съм…
Ситуацията обещавала банално развитие, но Корсара се сепнал: четиридесет години на море! … Четиридесет години синята бездна под тебе; величествени небеса и дива самота; ревящи ветрове и мятащо се сред жестоката подла вода желязо; изгарящо, тропическо слънце и глад за ласка. И внезапни пристанища, след които се усещаш още по-самотен … Той плавал от няколко години и зад гърба си имал носталгията и солта на шест-седем далечни рейса, а човекът срещу него прекарал един живот на море. На такъв се пада в краката!…
— Плавал съм навсякъде — казал им капитан Ерихсон. — На младини имах и приятели … Сега ще си купя едно малко имение недалече от Ставангер. Харесъл съм си го от много години … То е на самотно островче в началото на фиордите.
— Нямате ли семейство?
— Нямам — тихо отвърнал капитанът. — За жалост … Морякът трябва да има семейство. Трябва да има някой да ни чака, иначе морето ще ни ожесточи … — Ерихсон помълчал и внезапно заговорил: — Някога учих пиано. Предричаха ми бъдеще! Когато завърших музикалното училище, изнесох самостоятелен концерт. Свирих Феликс Менделсон — Бартолди. И, разбира се, Григ… Какво помня от тази вечер? Горещи ръкостискания, цветя и нея, Деви Сандвиг, годеницата ми. Стоеше пред мен — прибрани бакърени коси, огромни кафяви очи, безброй златни лунички по бледото личице: тях най-много обичах… Целуна ме по челото, сбогуваше се. Трябвало да замине за Осло с бъдещия си съпруг. Жените винаги намират някого, когато си отиват от нас — следващата сутрин изтеглих спестяванията си и купих пианото, на което бях изнесъл първия си и единствен концерт. След месец постъпих в Марината, завърших висшата мореходна школа и оттогава съм на море. Пианото нося със себе си, от кораб на кораб.
Докато разказвал, капитан Ерихсон гледал пред себе си, но няколко пъти млъквал, търсел очите им, сякаш се колебаел дали да продължи. Често повтарял:
— Ние, норвежците, сме мълчаливи хора … Простете бъбривостта на стария човек, но това е последното ми пристанище, последния ми кораб, последните моряци, с които сядам на маса…
Двамата мълчали. Малайците си отишли неусетно.
Когато се качили на катера и след малко той се доближил до норвежкия кораб, капитан Ерихсон им подал ръка. Десницата му била топла, костелива и силна. Пожелали си щастливо плаване.
Отведнъж духнало, водата почерняла. Нерадостно предчувствие стегнало Корсара, извърнал се — от югозапад като кафява стена бавно се придвижвал хамсинът. След десетина минути той щял да връхлети върху тях…
Катерът се люлеел, Корсара стоял прав, силно разкрачен, за да пази равновесие, гледал приближаващата се пясъчна стена и с ожесточение си мислел, че може би така е връхлетяла несподелената любов върху младия Кнуд Ерихсон, за да го хвърли за цял живот в морето. Ерихсон се разминал с любимата жена, съпротивявал се на скръбта, скитал по белия свят, изтърпял земни и неземни мъки, но не можал да я прежали и пренесъл през горчивия ден на живота си спомена за краткото и задъхано щастие. В Порт Саид корабите им се разделили. Нашият кораб следвал курс Триполи, товарът бил за там. След седмица
