отново.
Ариел отвори очи. Беше сутрин и тя побърза да се увери, че все още е облечена с нощницата си. След това се измъкна от леглото и изтича до вратата. Беше заключена. Облекчено се отпусна на нея. Значи любовната сцена с Лусиен Моргрет не е била нищо друго, освен сън. Обаче какъв сън!
Простена и зарови лице в дланите си. Не можеше да повярва, че е имала еротичен сън с него. За Бога, та този човек се мислеше за магьосник! Носеше магьосническа кесия на кръста си и кристал на врата си. Не само се бе вмъкнал в къщата й, но и бе я защитил с магия. И нещо още по-лошо — тя се бе включила в играта му. Нима беше луда като него?
Определено съществуваше подобна възможност, заключи тя, отивайки към банята. За свое оправдание трябваше да признае обаче, че през последните няколко седмици живееше под голямо напрежение. Така че какво толкова странно, че бе имала еротични сънища с Лусиен Моргрет? Най-малкото трябваше да бъде благодарна, че не бяха кошмари.
От гърдите й се откъсна горчив смях. Донякъде сънят й беше от най-лошите кошмари, тъй като в него бе успяла да постигне онова, което никога не бе изпитвала наяве — сексуален контакт.
Не че мъжете не й харесваха. Напротив, тя ги обожаваше и макар да се бе увличала безброй път, просто никога не се бе влюбвала достатъчно, за да стигне с някого до леглото. Арманд на шега й се присмиваше, че това е така защото търси принца от приказките. Казваше й, че очаква някой рицар с лъскава броня да дойде при нея, да я вземе в прегръдката си и да отнесе със себе си, за да живеят дълго и щастливо.
Не беше прав. Не търсеше рицар в блестяща броня. Търсеше мъж, който би я обичал винаги, дори когато грешеше и към когото би могла да чувства същото. Искаше да бъде сигурна, че той ще бъде винаги с нея, в добри и лоши дни. Искаше да бъде сигурна, че нищо не ще ги раздели. Всъщност това, което търсеше в действителност беше мъж, към когото би могла да храни същата безгранична любов, каквато изпитваше към брат си и в този смисъл можеше да се приеме, че Арманд беше прав. Търсеше принца от приказките и беше достигнала до заключението, че на света няма мъж, който би могъл да я обича така всецяло, което означаваше, че по всяка вероятност щеше да се превърне в най-старата жива девственица. А това беше отвратително подтискащо.
Но сега не беше подходящо време да се вайка за липсващия си сексуален живот, укори се тя. Брат й беше в беда и спасението му зависеше само от нея. Надяваше се, че днес Моргрет ще прояви по-голяма словоохотливост по отношение на местоположението на Арманд.
Мисълта, че ще трябва да се изправи пред Моргрет лице в лице след нощните си тайнствени сънища, я накара да се изчерви. Само ако той знаеше какво бе сънувала... Изхвърли бързо тази мисъл от главата си. По никакъв начин Моргрет не би могъл да узнае. Тогава защо изпитваше това обезпокоително усещане, че все пак той знае за съня й?
В мига, в който Ариел се пробуди, Лусиен го разбра и изруга. Не можеше да повярва, че по някакъв начин тя бе успяла да установи контрол над снощния си сън. Той правеше магията, но имаше смътното усещане, че тя също бе направила някаква магия. Никога в ръцете на никоя вещица не бе изпитвал това, което бе преживял през изминалата нощ с Ариел. Още по-обезпокоителен бе фактът, че бе прекарал една безсънна нощ в борба с желанието си да се върне и отново да повтори стореното. Това също не му се бе случвало преди. Разбра, че се бе случило онова, от което се боеше най-много. Ариел бе установила емоционален контрол върху него и щеше да бъде много трудно да го премахне.
Инстинктът му за самосъхранение му крещеше да избяга колкото може по-далеч от Ариел, но всъщност той сам бе окачил моркова пред носа си. Не можеше да си наложи да избяга от възможността да възвърне полагащото му се място в сборището. А след като веднъж се върнеше там, щеше да намери вещица, която да има същото въздействие над него.
Влезе в кухнята и сложи да се вари кафе. Влечението му към Ариел беше една досадна подробност, но беше под негов контрол, успокои той сам себе си.
Кафеварката засъска и Лусиен потърси подходящи чаши в кухненските шкафове на Ариел. Докато ги открие кафето беше станало готово. Наля си една чаша и се настани на масата, точно преди Ариел да влезе в кухнята.
— Добро утро — поздрави я с официален тон, докато я оглеждаше. Беше облечена в бежова копринена риза с дълги ръкави и набори на яката и маншетите, и подходящ панталон. В облеклото й нямаше нищо особено секси, но докато погледът му се плъзгаше по тялото й Лусиен усети, че се възбужда. Дали наистина имаше по рождение малко, звездовидно петно на десния си хълбок или тази подробност бе продукт на въображението му? Предпочете да приеме, че белега е въображаем, защото приличаше твърде много на белезите, които носеха вещиците. Вещиците с такива белези представляваха особена съблазън за един магьосник. Ариел беше достатъчно съблазнителна и без да бъде вещица.
Когато Ариел не отвърна на поздрава му, Лусиен разбра, че тя си спомня мислената им любов. Изведнъж усети непреодолимото желание да я подразни.
— Хубави ли бяха сънищата ви, Ариел?
Ариел прокле червенината, за която бе сигурна, че обагри бузите й в отговор на този въпрос. Извърна поглед встрани и се насочи право към кафеварката.
— Не знаех, че вече сме преминали на малки имена. За ваше сведение нощес не сънувах нищо. Благодаря ви, че сте направили кафе.
— Всички сънуват, Ариел.
Тя го погледна през рамо, а веждите й се сключиха в намръщена гримаса.
— Но не всички помнят сънищата си, мистър Моргрет.
— И вие не помните какво сте сънувала?
— Никога. Кога ще ми кажете къде е Арманд?
— А аз винаги помня сънищата си. Искате ли да ви разкажа какво сънувах?
— Не! — остро отвърна Ариел, а чашата с кафе потрепери в ръката й. Той не би могъл да знае какво е сънувала. Не би могъл! Тогава защо я измъчваше така? — Искам само да знам къде е Арманд.
— Не съм казвал, че ще ви съобщя.
— Намекнахте, че ще ми кажете — напомни му тя, като се обърна и внимателно отнесе чашата си до масата. Успя да стигне до там, без да я разлее.
— Нищо не съм намеквал. Казах, че ще ви помогна, ако почувствам, че той е в опасност.
Ариел срещна погледа му и попадна под хипнозата на сребристата жар на очите му. Той беше дошъл в съня й. Беше я докоснал. Беше я любил. Беше...
Не! Този спомен беше само сън!
— Кажете ми къде е Арманд, мистър Моргрет.
— Искам да ме наричате Лусиен — заповяда той.
Ариел механично се наежи.
— Предпочитам да ви наричам мистър Моргрет.
В погледа му се мярна нещо мрачно и опасно. Ариел почувства как я пронизва страх, наблюдавайки как ръката му се надига бавно към кристала.
— Кажи го! — промълви той.
Дълбокият му, кадифен глас премина през нея, изпускайки искри. Пронизващите му очи бяха като приковани в нея и караха сърцето й да бие учестено и силно. Щом Моргрет погали по дължината проклетия си кристал, Ариел се почувства така интимно свързана с него, сякаш двамата се гърчеха в спазмите на любовния акт. Ужаси се от топлината, която внезапно се разля по вътрешната страна на бедрата й.
Лусиен подпря ръце на ръба на масата и се наклони към нея. Ако Ариел преди чувстваше как очите му я пронизват, то това не беше нищо в сравнение с нахлуването, което изпита сега. Сякаш умът му се сля с нейния така пълно, както се бяха слели телата им в съня й. Ариел искаше да се възпротиви, но почувства как отстъпва.
— Кажи го, Ариел! — подмамващо рече той, като мързеливо прекара по извивката на долната й устна дългия си, изящен показалец.
— Лусиен — едвам отвърна тя.
