В очите му блесна триумфът, сякаш Моргрет току-що бе успял да докаже нещо на себе си. Устните му се извиха в усмивка, за която можеше да се употреби една-единствена дума — демонична.
Тази усмивка тласна Ариел обратно към действителността и й се прииска да изругае, задето се бе поддала на магията му. Въздържа се, защото беше сигурна, че намерението му беше да я унижи. Не възнамеряваше да му доставя удоволствие с подобно потвърждение на успеха му.
— А сега, Лусиен, да се върнем към Арманд — припряно каза тя. — Къде е той?
— В сборището.
— Къде се намира сборището?
— Ще го узнаете, когато му дойде времето.
— Мисля, че времето вече е дошло.
Лусиен поклати отрицателно глава.
— Ще настане, когато аз реша. Аз командвам, Ариел. Ти прие условията ми.
Ариел понечи да подеме спор с него, но всъщност Лусиен беше прав. Беше се съгласила с условията му.
— Какво предпочитате за закуска? — попита тя.
— Каквото и вие.
— Закусвам само препечена филия и сок.
— Защо?
Въпросът му я смути.
— Защо закусвам само с хляб и сок ли? — когато той кимна в отговор, Ариел отвърна: — Защото трябва да поддържам теглото си.
Погледът му се плъзна по нея, но бързината му не смекчи въздействието му. Когато очите му се върнаха на лицето й, Ариел можеше да се закълне, че вижда в тях същия блясък, който бяха имали в съня й. Но той изчезна толкова бързо, че не можа да реши дали само не й се е сторило.
— Препечен хляб и чаша сок са напълно достатъчни — рече той с отегчен тон, който бодна самочувствието й. Нещо повече, Ариел почувства, че точно това беше намерението му.
Подтисна желанието си да извади всичко от хладилника. Изглежда, че на Моргрет му ставаше навик да я предизвиква. Не го харесваше. Не му вярваше. Тогава защо бе сънувала онзи идиотски сън за него?
Изядоха закуската си в пълно мълчание. Всеки път, щом Ариел погледнеше към Лусиен, откриваше смущаващия му поглед върху себе си. Най-накрая сведе глава надолу, нежелаеща повече да го поглежда. Нежелаеща да разговаря с него. И най-вече нежелаеща да мисли за снощния си сън.
Измина почти половин час, преди Ариел да попита:
— Какво ще правим с Арманд?
Лусиен допря за известно време ръка до кристала. Беше почти осем часа. Сигурно вече имаше някой от сборището, който да отговори, ако Ариел се обади по телефона. След като разбереше дали къщата му се дава под наем, което не трябваше да бъде така, щеше да може да й отговори.
— Преди да започнем да кроим планове, трябва да се обадите в една агенция за недвижими имоти — каза й той. — Кажете им, че търгувате с редки издания и искате да наемете къща за един месец, за да потърсите в района стари книги. Ако имат свободна къща ще ви съобщя плановете си.
— А ако нямат свободна къща?
— Просто се обадете, Ариел. И не им казвайте истинското си име. Не искаме да ви свържат по някакъв начин с Арманд.
На Ариел й се прииска да го притисне, за да получи малко повече информация, особено след забележката му, че ако няма свободна къща за даване под наем няма да търсят Арманд. Щом вдигна слушалката на телефона, Моргрет й каза номера. Съблазни я мисълта да го запише, но предпочете да го запамети. Ако Лусиен решеше да не й помогне, поне щеше да има някаква нишка, която да следва.
Лусиен докосна кристала, блокирайки в ума на Ариел цифрите, които й бе казал и ги подмени с истинските. Ако се окажеше, че Арманд е в безопасност, не можеше да поеме риска Ариел да се появи сама в сборището. Когато номерът отговори, Лусиен блокира в ума на Ариел името на истинската агенция за недвижими имоти и го подмени с измислено. След това побърза да свали ръка от кристала. Никой не можеше да узнае за него, но все пак не искаше да рискува.
Застави се да се облегне назад и да се отпусне, докато слушаше как Ариел разказва съчинената си история. Но веднага се напрегна, щом я чу да казва: „Описанието на къщата звучи чудесно. О, извинявайте, някой звъни на вратата. Бихте ли изчакали за миг?“, и се обърна към него.
Притисна слушалката към стомаха си и каза:
— Имат свободна къща. Сега какво да правя?
— Попитай ги дали можеш да я наемеш веднага. Ако е свободна, кажи им, че утре по някое време ще наминеш — отговори той. — Можеш да тръгнеш утре, нали?
— Разбира се.
Докато Лусиен разсеяно слушаше как Ариел се договаря да наеме къщата, в главата му се блъскаше бъркотия от чувства. Самата мисъл, че най-сетне отново ще си отиде в къщи го караше да се чувства с приповдигнато настроение, но освен това беше обезпокоен от събития, позволили това завръщане. Гейлън бе хванал Арманд. Това беше сигурно. Също така беше сигурно, че Арманд е изпил отварата, иначе Гейлън щеше да е открил, че го е изпратил Лусиен. И Гейлън вече щеше да е тръгнал по петите му. Искаше му се да знае кога Арманд е изпил отварата и колко време ще продължи действието й. Ако Арманд възвърнеше паметта си, докато той и Ариел са сред сборището...
Тревожните му мисли бяха прекъснати от Ариел, която се върна до масата и каза:
— Всичко е уредено. Сега ми кажете плановете си.
— Преди да го сторя трябва да ме поканите да ви придружа в сборището.
Ариел смутено го погледна.
— Защо?
— Защото не мога да стъпя на територията на сборището, без да имам покана от някой, който живее там. Тъй като вие наехте къща, значи вие сте този някой.
— Но това е глупаво.
Щом Лусиен й хвърли свиреп поглед Ариел вдигна ръце и каза:
— Окей! Считайте, че сте поканен.
Моргрет кимна.
— Арманд отиде в сборището, за да проучи конкретно висшия свещеник, Гейлън Морган. Най-лесният начин да открием Арманд е да намерим Гейлън. Ще отидете в града и ще намерите Гейлън, но не можете направо да попитате за него. И, за Бога, не позволявайте на никого да узнае, че сте сестра на Арманд или че сте ме поканили. Ако го направите, ще изложите всички ни на смъртна опасност. Разбрахте ли ме?
Покровителственото му поведение подразни Ариел. След като Арманд се бе захванал да проучва групата, значи тези хора бяха потенциално опасни. Нямаше нужда от съветите на Лусиен относно поведението си.
— Знам как да се справя сама — обидено отвърна тя, — така че можете да спестите уроците си за някой, който наистина има нужда от тях.
Гневът на Лусиен избухна. Без дори да помисли какво прави, той докосна кристала и щракна с пръсти. Почти пълната с кафе чаша на Ариел се вдигна от масата, обиколи три пъти стаята и се върна обратно на мястото си, без от нея да се разлее нито капка.
Ариел зашеметено зяпна Лусиен. Как го беше направил? Сигурно беше някакъв фокус. Не би могло наистина да има магьосници! Това беше невъзможно!
Но още докато отричаше съществуването на подобна възможност, в ума й се мярнаха множеството странни събития, които бяха се случили, откакто се запозна с Моргрет. Беше нападнал онези мъже, без да ги докосне. Беше преминал незабелязан през алармената система. Беше излекувал главоболието й и беше разбрал, че е ходила в апартамента на Арманд. Сякаш някъде дълбоко в себе си през цялото време бе знаела истината.
Но най-убедителни от всички тези доказателства бяха неземния сребрист блясък на пронизващите му очи, които се бяха впили в нея и пулсиращата светлина, която кристала бе започнал да излъчва в мига, в който Лусиен бе щракнал с пръсти и бе издигнал във въздуха чашата кафе. Независимо колко силно искаше
