да отхвърли тази възможност, Ариел инстинктивно разбра, че Лусиен Моргрет наистина е магьосник.
Потрепери при тази мисъл, но, колкото и странно да беше, не изпитваше никакъв страх от Лусиен. Някакъв инстинкт й подсказваше, че макар винаги при удобен случай да можеше да я изплаши до смърт, Лусиен никога не би я наранил. Беше се отнесъл твърде деликатно към нея в съня й.
Лусиен усети как го обзема ярост, щом Ариел се загледа с интерес в него. Не беше сигурен дали го е яд на самия него, загдето се бе изперчил или на нея, защото не изглеждаше изплашена от видяното. Знаеше, че съвременното общество не вярва в съществуването на вещици и магьосници. Това мнение се подхранваше непрестанно от сборищата по цял свят, които по този начин осигуряваха оцеляването си. Но в този момент му се искаше Ариел не само да повярва в съществуването на магьосниците, а искаше освен това и да се бои. Обаче не можеше да прецени от кого повече трябваше да се бои Ариел: от Гейлън или от него самия. Реши, че най-добре ще бъде, ако се бои еднакво и от двамата.
— Сега разбирате ли, че няма да имате работа с обикновени хора или са ви нужни още примери? — зловещо попита той.
— Убедена съм! — бързо го увери Ариел. Лусиен беше смъртно блед и Ариел имаше усещането, че една втора демонстрация на силите му няма да бъде толкова безобидна като полета на чашата кафе из стаята.
— Добре — промърмори той.
— Мога ли да ви задам един въпрос? — престраши се Ариел. Когато Моргрет кимна, тя попита: — След като несъмнено познавате този Гейлън Морган, защо самият вие не отидете в града и не го потърсите?
Няколко секунди Лусиен остана втренчен в нея. Когато Ариел почти беше убедена, че няма да получи отговор, той каза:
— Не мога да отида в града. Аз съм прокуден от моя народ, поради което е толкова наложително никой да не узнае, че имате нещо общо с мене.
Ариел отново го загледа изненадано. Искаше да го попита какво е сторил, та е попаднал в такава голяма беда, но не беше сигурна, че иска да знае какво трябва да направи един магьосник, за да го прокудят.
— Трябва да тръгвам — обяви изведнъж Лусиен, като се изправи. — Ще се върна в полунощ и ще тръгнем рано утре сутринта. Бих ви предложил да се отбиете в банката и да изтеглите колкото можете пари в брой. Няма да можете да използвате кредитни карти или чекове, тъй като ще бъдете там под чуждо име. Аз ще наема кола, така че няма да могат да ни проследят по номерата.
— А полицията не би ли могла да го направи? — попита Ариел.
— Всички в сборището са от моя народ, Ариел, в това число и полицията. Мога да ви осигуря известна защита, но Гейлън ми направи магия, която ограничава силите ми. В този смисъл може би ще преразгледате решението си да тръгнете след брат си.
Деловият му тон я накара да потрепери от страх. До този момент всичките й мисли бяха погълнати от търсенето на Арманд. Разбира се, беше отчела вероятността да има някаква опасност. До този момент обаче опасността не бе толкова забележима и изведнъж страхливата й същност изскочи наяве.
За да я успокои, Ариел каза:
— Просто за сведение — ако не тръгна да търся Арманд, към кого бих могла да се обърна за помощ? Не би ли могла да ми помогне полицията? Или ФБР?
— Биха могли, но вероятно няма да го направят — отбягна прекия отговор Лусиен. Дори Ариел да успееше да убеди властите, че не е невменяема, последното, което би допуснал, бе полицейско разследване на сборището. Обществото не бе подготвено да приеме неговите хора. Възможно бе да започне нов лов на вещици, а истерията в миналото бе довела неговия народ на ръба на изчезването.
— Ще рискувам с Гейлън Морган — заяви Ариел. Не можеше да изостави Арманд, ако беше попаднал в беда. Той беше нейния брат — нейния близнак. Би дала живота си за него.
Лусиен кимна и излезе от стаята, като подхвърли:
— Ще се видим в полунощ.
В мига, в който си тръгна, Ариел се досети, че алармената инсталация не е изключена.
— Лусиен, почакайте! Трябва да изключа алармената система — извика му тя, като го последва.
Но когато излезе от кухнята, той вече беше си отишъл. Ариел изтича до вратата и се убеди, че червената лампичка на контролното табло продължава да свети. След това се втурна към прозореца и разтвори пердетата. Лусиен прекосяваше с широки крачки ливадата пред къщата.
Как бе излязъл, без да изключва алармата? В същия момент се досети, че инстинктивно бе знаела, че не му беше нужно да я изключва.
Той беше магьосник и можеше да отиде където пожелае, и да вземе каквото поиска. Никаква алармена система не би могла да го спре.
Споменът за съня й проблесна в ума й и Ариел потрепери. Беше само сън. Щеше да знае, ако наистина бе правил любов с нея. Но тази увереност не й носеше облекчение. Инстинктът й за самосъхранение тръбеше в ума й да съобщи на Лусиен, когато се върне, че повече не се нуждае от помощта му. В края на краищата разполагаше с телефонния номер и името на агенцията за недвижима собственост. Можеше сама да открие Арманд.
Движена от някакъв необясним импулс, Ариел отиде до телефона и набра номера, който Лусиен й бе дал тази сутрин. Не се изненада, че не чува никакъв сигнал. Усещаше със сърцето си, че ако провери, ще се окаже, че не съществува агенция за недвижима собственост с такова име. Лусиен я бе измамил и без негова помощ нямаше да успее да открие Арманд.
— В какво се забърках! — каза тя на глас. И така неизменно, както при досегашните мислени въпроси, тя знаеше отговора — беше се забъркала в голям куп неприятности.
Глава четвърта
„Най-лошото предстои.“
Алфред Тенисън, „Морски мечти“, 1.301
Ариел беше в бизнеса вече цели пет години, но все още усещаше тръпка, когато пристигаше на работа. Днешният ден не правеше изключение, макар че на първо място в ума й стояха безпокойството за Арманд и съмненията относно Моргрет.
Спря на уличката пред старата викторианска сграда, в която бе приютена книжарницата й. Остана неподвижна за миг, за да се потопи в атмосферата на Стария свят, която я заобикаляше. Не можа да сдържи усмивката си при спомена за деня, когато я видя за първи път и за влиянието, което бе оказала върху живота й.
Къщата беше собственост на нейната най-добра приятелка и съдружник Джийн Шелтън. В колежа Джийн и Ариел живееха в една стая. Шест месеца преди да завърши, Джийн наследи сградата, заедно с един склад антики, от една своя леля, която бе останала стара мома. Родителите на Джийн сметнаха, че поддръжката на къщата ще струва прекалено скъпо и настояха да я продаде.
Джийн беше склонна да ги послуша, когато покани Ариел да разгледа къщата. Прекараха един ден в разглеждането й — от тавана, натъпкан с художествени предмети до мазето, пълно с антики. Но Ариел беше очарована от библиотеката. Беше пълна с книги, някои от които на повече от сто години. Още като дете Ариел се беше пристрастила към книгите. Те бяха най-добрите й приятели. Никога не я изоставяха, дори когато се местеше от една част на света в друга.
Импулсивно попита Джийн дали би й продала книгите. Джийн я изгледа подозрително и я попита какво ще ги прави. Ариел сви рамене и отвърна: „Не знам. Може би ще отворя антикварна книжарница и ще ги продавам.“
От този импулсивен отговор бе дошла идеята на Джийн да превърне цялата къща в антикварен магазин. Сподели с Ариел, че винаги бе имала подчертан интерес към антиките. Беше сигурна, че ще й потръгне, но й липсваше начален капитал.
Джийн знаеше, че предишната година Ариел бе наследила значителна сума пари от продажбата на имота на майка си. Така че каза на Ариел, че ако й осигури първоначалния оборотен капитал може да вземе книгите като неин дял от начинанието. Тогава Ариел ще може да продава книги, а Джийн щеше да се заеме
