милионен път погледна към гората. Интуицията й подсказваше, че когато Лусиен се върне той ще използва този вход. Ако, разбира се, приемеше, че изобщо се върне. Започваше да си мисли, че е по-добре, че е изчезнал.
Тъй като знаеше, че тези мисли само ще я подлудят, тя се върна до масата и седна. За да запълни времето тя бе прекарала следобеда във водене на бележки за всичко, което се бе случило между нея и Лусиен.
Сега, като гледаше на връзката си с него, написана черно на бяло, тя осъзнаваше колко глупава е била. Всичко, което Лусиен бе казал или направил е било с цел да я спре да зададе въпросите си на Гейлън или на някой друг от Сенктюъри. Доказваха го „правилата“ му. Не приемай подаръци. Не излизай нощем. Не кани никого. Не вярвай на никого, дори на децата.
Но това, което истински я удивляваше, бе начина, по който беше успял да я накара да му вярва. Да му вярва и то до такава степен, че да му позволи да й направи любовна магия, ако, разбира се, приемеше, че има такава магия. Възможно бе просто да е използвал сексуалното влечение, което тя изпитваше към нея, за да я използва по-нататък. Но с магия или без, истината бе, че му бе отдала девствеността си. Нещо по- лошо, дори след като бе разбрала, че я мами, все още изпитваше към него силни чувства.
Възбудена от мислите си, тя се върна при задната врата. Докато наблюдаваше залеза на слънцето изведнъж се досети, че скоро всички магазини в Сенктюъри щяха да бъдат затворени. Това означаваше, че Гейлън ще си отиде, а тя нямаше представа към живее той или някой друг. Би трябвало да знае къде може да го намери, ако й потрябваше помощта му.
Дали затова не се връщаше Лусиен? Дали не знаеше, че е проумяла плана му? Трябваше да признае, че съществува подобна възможност. Той, в края на краищата, четеше мислите й. Ако знаеше също така, че Ариел възнамерява да потърси помощта на Гейлън, ако той не я заведе при Арманд, това би обяснило защо изчаква магазините да затворят, сигурен, че по този начин тя няма да може да открие Гейлън.
Заключението й се стори прекалено логично, за да го пренебрегне и тя побърза към кухненската маса за чантата и ключовете за колата. Трябваше да отиде до Сенктюъри и да открие Гейлън. Ако продължаваше да чака, можеше да стане твърде късно.
Но, дори след като бе взела решението, част от нея настояваше да изчака и да даде възможност на Лусиен да обясни действията си. Може би грешеше за него.
— Разбира се. А утре сигурно ще спечеля десет милиона от тотото — каза си тя, като се насочи към предната врата. — Не мога да рискувам живота на брат си срещу нищожната вероятност да греша за Лусиен.
Миг по-късно отвори вратата и издаде изплашен вик. Гейлън стоеше пред прага с вдигната ръка, сякаш беше готов да почука.
— Извинявай, Ариел — бързо отстъпи той назад. — Не исках да те стресна.
Ариел го изгледа неспокойно. Макар току-що да бе решила да отиде в града и да го потърси, появяването му на прага й я настрои предпазливо.
— Какво правиш тук, Гейлън?
Той мушна ръце в джобовете на панталоните си и й отправи смутена усмивка.
— Дойдох да се извиня за следобед. След като ми го каза, осъзнах колко арогантно съм прозвучал. Заслужавам всичко, което ми наговори. Просто исках да го знаеш. Освен това исках да ти кажа, че повече няма да ти досаждам. Надявам се да прекараш приятно остатъка от престоя си тук и ако има нещо друго, с което мога да ти помогна, моля те, чувствай се добре дошла при мен. И, така, довиждане.
Преди Ариел да успее да отговори, той се обърна и тръгна надолу по стъпалата. Почувства се разкъсвана, докато го гледаше да се отдалечава.
Част от нея — тази част, която бе започнала да нарича омагьосаната — настояваше да го остави да си върви и да чака Лусиен. Но частта от нея, която бе свързана с близнака й й подсказваше, че ако Гейлън наистина представляваше опасност, тогава защо щеше просто така да й каже довиждане и да си тръгне? Трябваше да се опита за доброто на Арманд да разбере дали може да му вярва.
— Гейлън, почакай — извика тя. Когато той се обърна към нея, Ариел прекара ръка през косата си и попита: — Наистина ли го мислеше, когато каза, че си готов да ми помогнеш?
— Разбира се. От какво имаш нужда?
— От малко информация. Би ли ми казал нещо за човека, на когото е тази къща? Мисля, че се казва Лусиен Моргрет.
— Защо ти е притрябвало да питаш за Моргрет? — запита Гейлън с объркан вид.
— Свързано е с нещо, което ми каза Шана — съчини тя набързо. — Разбрах, е той е... в нещо като беда.
Гейлън кимна утвърдително.
— Той е много опасен човек със сериозни психични проблеми.
— Какви точно психични проблеми?
— Не знам точния медицински термин, Ариел. Знам само, че е склонен към насилие и е параноичен. Когато умря дядо му, възникнаха някои подозрения, че може би е замесен в смъртта му. Полицията искаше да го разпита, но той изчезна, преди да успеят. Това беше преди две и половина или три години и оттогава никой не го е виждал.
Ариел поклати глава, не желаейки да повярва на чутото. Независимо от подозренията й към Лусиен, не можеше да приеме, че е бил замесен в смъртта на дядо си. Това водеше към заключението, че той е убиец, а дори с любовна магия не би могла да се влюби в един убиец. Разбира се, тя не бе искала да повярва, че е отвлякъл Арманд, но сега ставаше очевидно.
— Ариел, нали не си видяла Моргрет? — попита Гейлън, като прекъсна мислите й. С изненада видя, че се е върнал обратно и стои пред нея. — Трябва да ми кажеш, ако си го виждала. Не се пошегувах, когато казах, че е опасен.
„О, Боже, какво да отговоря!“, зачуди се тя, докато го гледаше нерешително.
— Видяла си го, нали? — учудено каза той. — Ариел, мога ли да вляза? Наистина трябва да поговорим за това.
Примигна при въпроса му, тъй като Лусиен специално я бе инструктирал да не кани никого в къщата. Разбира се, той й бе казал също така да не дава на Гейлън покана под никаква форма, тъй като той би могъл да я използва срещу нея. Това вече се бе оказало лъжа, тъй като днес го бе поканила да я придружи до колата й и нищо не се бе случило. Освен това вече бе решила, че правилата на Лусиен не са нищо повече от номера, целящи да я възпрат да говори с някого, от когото би могла да научи истината.
— Да, моля те, влез, Гейлън. Прав си. Трябва да поговорим за това — каза тя, като отстъпи настрана, така че той да може да влезе. Като затвори вратата, тя добави: — Да отидем в кухнята.
След като се настаниха до кухненската маса, тя разказа на Гейлън всичко, от запознанството на Лусиен с брат й до това как я бе убедил да дойде с него. Единственото, което премълча, беше любовната магия. Знаеше, че ще е проява на гордост, но възнамеряваше да не казва на никого за унижението си.
Когато привърши, Гейлън се намръщи загрижено.
— И сега не знаеш къде е той?
— Не — изморено въздъхна тя и сведе поглед към ръцете си, които бе поставила върху масата. — Когато се върнах следобед, той беше излязъл. Чувствам се такава глупачка.
— Не се самонаказвай — рече той, като се протегна да докосне ръката й. Стисна я окуражително и добави: — Лусиен е много убедителен човек. Не се безпокой, Ариел. Ще спасим Арманд.
Ариел сепнато вдигна глава при тези думи. Изгледа го подозрително и попита:
— Откъде знаеш името на брат ми?
Гейлън я изгледа смутено.
— Ти ми го каза.
— Не, казах ти, че го познаваш като Адам Дъглас.
— Ариел, ти самата ми каза името на брат си. Как иначе бих могъл да го зная? — попита я той с нервен смях.
„Как иначе, наистина?“, зачуди се тя, докато го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, защото беше сигурна, че, независимо от умората си, не бе споменавала името на Арманд.
Изведнъж със сърцето си разбра, че е направила ужасна грешка. Всичко, което Лусиен й бе казал за
