дадеш причина, поради която самият той да ти вярва. Не ми се иска да ти го казвам, Лусиен, но не мисля, че обещанието за изоставяне може да вдъхне повече вяра на една вещица или на един магьосник, отколкото на една простосмъртна. Освен това не е честно да съдиш за мен по действията на майка си — буйно продължи тя. — По същата логика бих могла да кажа, че всичко магьосници са лоши, защото Гейлън е лош. Това е лицемерие, Лусиен, и ти би трябвало най-добре да го разбираш.
— Приключи ли? — попита я той с ядно изражение.
Ариел го изгледа продължително, осъзнавайки, че нищо от това, което бе казала, не бе го променило. Дори да не го бе предала, пак щяха да стигнат до това противопоставяне. Проблемът нямаше нищо общо с нея. Проблемът засягаше само майка му.
— Да, Лусиен, за съжаление свърших — уморено рече тя. — Вече опаковах нещата си и натоварих куфара си в колата. Ще се радвам да ме заведеш при брат ми, защото колкото по-бързо се махнеш от живота ми, толкова по-добре.
При тези думи тя се обърна и излезе от кухнята. Лусиен остана загледан в празната врата, обзет от гняв, разочарование и, колкото и странно да звучеше, смущение.
Подскочи, когато някой заговори зад него:
— Тя има доста разум за простосмъртна.
Лусиен се обърна и се намръщи, щом видя Себастиан Моран облегнат на касата на задната врата.
— Как влезе без покана? Или тя ме е предала и на тебе?
Себастиан повдигна вежди.
— Хората от семейството не се нуждаят от покана, за да влязат.
Лусиен примигна, сигурен, че не го е разбрал правилно.
— От семейството ли?
Себастиан кимна утвърдително.
— Ние сме братовчеди, Лусиен. Роднини сме, макар и далечни. Ще обсъдим това по-късно. Докато водиш простосмъртната при брат й, аз ще се погрижа за Гейлън.
— Какво ще правиш с него? — попита Лусиен, като погледна към Гейлън.
— Засега просто ще отнема силата му. Съдбата му ще бъде решена по-късно. Погрижи се за простосмъртната и се връщай. След това ще поговорим.
— Няма да мога, Себастиан. Аз съм изгнаник, нали помниш? За да стъпя на земята на сборището ми трябва покана от някой, който живее тук.
— Аз живея тук и те каня да дойдеш.
— Ами другите прокудени? Ще поканиш ли и тях?
Себастиан отново повдигна вежди.
— Те няма да могат да се върнат по домовете си, а семействата и приятелите им ще продължат да ги отбягват.
— Могат да останат тук — каза Лусиен, тъй като от собствен опит знаеше, че дори за един прокълнат е по-добре да бъде на земята на сборището, отколкото извън нея.
— Тогава считай, че всички те са поканени.
Лусиен кимна.
— Тук ли ще бъдеш, когато се върна?
— Ако ме няма, изчакай ме. Ще дойда веднага, щом мога.
— И ще ми кажеш всичко?
— Да, Лусиен, ще ти кажа всичко — рече Себастиан, като вдигна Гейлън от пода и го метна на рамото си.
Ариел знаеше, че едва ли бе стояла в колата повече от пет или десет минути, но сякаш изминаха часове, преди да дойде Лусиен.
Когато той най-сетне се качи на пасажерското място, Ариел въздъхна мислено от облекчение. Трябваше час по-скоро да се махне далече от Лусиен, защото, ако се забавеше, щеше да започне да го моли да й позволи да остане. Знаеше, обаче, че молбата й само щеше да предизвика нов отказ и просто нямаше да издържи повторно да бъде отхвърлена.
Не обелиха дума, с изключение на указанията за посоката, които й даваше Лусиен. Когато най-сетне стигнаха колибата, той обяви:
— Арманд е вътре.
Ариел изскочи от колата и се втурна към колибата. Лусиен я последва. Вратата се отвори и на прага се показа стара жена, която я изгледа предпазливо.
— Всичко е наред, Мирна. Тя е близначката на простосмъртния — рече Лусиен зад Ариел.
— Близначка ли? — повтори старата жена, вперила поглед в Ариел, сякаш тя беше някакво извънземно.
Ариел й се усмихна едва.
— Мога ли да видя брат си?
— О, да, разбира се! — отвърна жената, като отстъпи назад.
В мига, в който влезе, Ариел видя Арманд седнал на един стол до масата.
— Арманд! — извика тя.
— Ариел? — изненадано прошепна той, като се изправи несигурно на крака. — Какво правиш тук?
— Теб търсех — каза тя със стичащи се по бузите сълзи. Притича до него и се хвърли в прегръдката му. — О, Арманд, толкова се безпокоях за теб!
— О, Боже, Ариел! — рече той, като я прегърна силно. — Не знам какво става. Чувствам се така, сякаш съм изгубен в някаква пустота. Не знам кой ден е, кое време е, дори коя година е сега!
— Не се безпокой за това. Ще ти разкажа всичко по-късно — обеща тя и, като подсмъркна, хвана с длани обичното му лице. — Господи, Арманд, колко те обичам! Ако отново ме изплашиш така ще ти скъсам главата!
— Ариел, съвсем ме обърка — смутолеви Арманд, като хвана ръцете й и ги дръпна надолу. Ще го обсъдим по-късно, нали?
— А-ха — усмихна се тя. — Да си вървим в къщи.
Той я изгледа озадачено.
— С удоволствие. Честно казано, не мога да си спомня защо изобщо съм дошъл тук.
— Качвай се в колата. Аз ще дойда след минутка — рече му тя.
Арманд излезе от колибата и Ариел се обърна към Лусиен, който се бе подпрял на стената до огнището. Ариел огледа стаята и видя, че всички останали са изчезнали.
Обърна се пак към Лусиен и го попита:
— Арманд има ли някакъв проблем с паметта или си му направил магия, за да забрави?
— От двете по малко — отвърна Лусиен. — Точно сега е малко объркан, но щом паметта му се възвърне, ще си мисли, че е бил тук на лов за диви патици.
Ариел замълча, докато осмисляше думите му. И когато ги разбра, тя попита:
— Ами аз, Лусиен? Аз също ли ще забравя, че съм била тук?
— Искаш ли да забравиш? — запита той в отговор, а в гласа му прозвучаха подигравателни нотки.
— Не — тихо отвърна тя, като се прокле заради новите сълзи, които напираха в очите й. Бързо сведе поглед към пода, за да не ги види Лусиен. Когато почувства, че е овладяла емоциите си, тя отново вдигна глава към него.
— Знам, че мислиш, че не можеш да ми вярваш, но ти се кълна, че няма да издам тайната на Сенктюъри. Но ако смяташ, че трябва да ми направиш заклинание, за да забравя, ще те разбера. Освен това искам да знаеш, че не съжалявам за това, което се случи между нас. Благодаря ти, че спаси брат ми.
Лусиен не отговори и Ариел импулсивно се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Отстъпи назад, усмихна му се и рече:
— Довиждане, Лусиен. Надявам се някой ден да намериш душевно спокойствие и щастие каквито заслужаваш.
Обърна се и побърза да излезе от колибата, защото знаеше, че ако Лусиен й каже само една дума, ще
