Потенциал

може да бъде контролирана. И можем да насочим изследванията си в тази област. Вие, разбира се, ще живеете на държавни разноски. С какво бихте искали да се занимавате?

Елис се поколеба, чудейки се какво да каже.

— Искате ли да ръководите проект за построяването на музей на Земята? Един паметник на вашия велик народ?

Елис се чудеше дали мисията му се състои в това. Той поклати глава.

— Аз съм лекар, господине. Психиатър. Може би ще мога да ви помогна в това отношение.

— Но вие не познавате нашата раса — замислено каза възрастният председател. — Ще ви трябва цял живот, за да изучите естеството на нашите болести и проблеми. Да ги изследвате достатъчно добре, за да можете да ги лекувате.

— Вярно е — отвърна Елис. — Но нашите раси са сходни. Нашите цивилизации са се развивали по подобен начин. След като съм представител на по-напреднала култура в психологическо отношение, може би моите методи на работа биха помогнали на вашите лекари…

— Разбира се, доктор Елис. Не бих направил грешката да подценявам възможностите на същества, които са полетели между звездите. — Възрастният председател се усмихна тъжно. — Аз лично ще ви запозная с ръководителя на една от нашите болници. — Старецът се изправи. — Ако желаете, елате с мен.

Елис го последва с разтуптяно сърце. Мисията му трябва да бе свързана по някакъв начин с психиатрията. Защо иначе ще изпращат психиатър?

Но той още не знаеше какво би трябвало да направи.

И което бе по-лошо, не можеше да си спомни нищо от знанията, които бе притежавал.

— Мисля, че това тук командва цялата изпитателна апаратура — каза докторът, гледайки към Елис иззад металните рамки на очилата си. Той бе млад, с кръгло като луна лице и готов да научи всичко от представителя на по-развитата земна цивилизация. — Можете ли да предложите някакво усъвършенстване? — попита той.

— Ще трябва да поразгледам апаратурата ви по-внимателно — отговори Елис, който го следваше по дългия, бледосин коридор. Изпитателната апаратура не му говореше нищо.

— Нямам думи да ви изкажа колко се радвам на предоставената ми възможност — продължи младият лекар. — Не се съмнявам, че земляните са открили много от тайните на разума.

— О, да — отвърна Елис.

— По-нататък по този коридор се намират болничните стаи — каза докторът. — Искате ли да видите някои от нашите пациенти?

— Разбира се — Елис последва доктора с ядно прехапани устни. Паметта му още не се възвръщаше. Не помнеше за психиатрията повече от някой нещастен профан. Ако скоро не се случеше нещо, щеше да бъде принуден да признае амнезията си.

— В тази стая — заговори докторът — имаме няколко случая на тихи луди. — Елис го последва и огледа тъпите, безжизнени лица на тримата пациенти.

— Кататония — каза докторът и посочи първия пациент. — Мисля, че и вие не сте измислили лек за това — той се усмихна добронамерено.

Елис не отговори. В ума му се бе появил спомен. Бяха няколко изречения от проведен разговор.

„— А етично ли е? — бе попитал той в една подобна на тази стая на Земята.

— Разбира се — бе му отвърнал някой. — Ние няма да се забъркваме с нормалните. Но идиотите, криминално ненормалните… Лудите, които така или иначе не биха могли да използват ума си… Та ние няма да им отнемем нищо. То всъщност е проява на милосърдие…“

Само толкова. Не знаеше с кого бе говорил. Може би с друг лекар. Бяха разговаряли за някакъв нов метод за решаване на въпроса с ненормалните. Ново лекарство ли? Изглеждаше възможно да е така. Някакъв коренно различен метод.

— Открили ли сте лечение за тази болест? — питаше отново кръглоликият доктор.

— Да. Да, открили сме — отговори Елис. Той се стегна, за да не изпусне нервите си. Докторът отстъпи и го изгледа учудено.

— Но как е възможно? Не може да се излекува мозък, когато в него има органична повреда… Унищожени клетки или неразвити… — Той млъкна внезапно. — Но кой съм аз, че да казвам това на вас? Покажете ми, докторе.

Елис погледна мъжа в първото легло.

— Доведете ми няколко помощници, докторе.

Лекарят се поколеба, а после бързо излезе от стаята. Елис се наведе над кататоника и погледна лицето му. Не знаеше какво прави, но протегна ръка и докосна челото на мъжа с показалеца си.

Нещо като да щракна в ума на Елис.

Кататоникът колабира.

Елис изчака, но като че ли нищо не се случи. Той отиде до втория пациент и повтори действията си. Този също колабира. И третият след него. Докторът се върна с двама ококорени санитари.

— Какво става тук? — попита той. — Какво направихте?

— Не знам дали нашите методи ще подействат на вас — излъга Елис. — Моля да ме оставите сам… Напълно сам за кратко време. Необходимо ми е да се концентрирам…

Докторът като че искаше да каже нещо, но премисли и излезе тихо, като взе със себе си и санитарите.

Елис се беше изпотил. Опипа пулса на първия мъж. Сърцето му биеше. Елис се изправи и започна да се разхожда из стаята.

Разбираше, че притежава някаква сила. Можеше да накара някой психопат да припадне. Чудесно. Нерви… Връзки. Искаше му се да може да си спомни колко нервни връзки има в човешкия мозък. Някаква фантастична цифра. Десет по двадесет и пет на десета степен ли беше? Не, май не беше така. Но все пак цифрата бе фантастична.

Но какво значение имаше това? Само че беше сигурен, че има някакво значение.

Първият мъж изпъшка и седна. Елис отиде до него. Мъжът пипна главата си и отново изпъшка.

Собствената ми шокова терапия, помисли си Елис. Може би Земята бе открила лек против всички болести на разума? И бяха изпратили него като последен подарък към вселената, за да…

— Как се чувствате? — попита той пациента.

— Не е зле — отвърна мъжът… На английски!

— Какво казахте? — зяпна Елис. Чудеше се дали не е било извършено някакво прехвърляне на мисли. Дали не е предал на човека собствените си знания по английски? „Чакай да видим, каза си той. Ако се прехвърли товара от повредените нервни центрове върху здравите…“

— Чувствам се прекрасно, док. Добра работа свърши. Не бяхме сигурни дали този кораб, събран набързо като детски играчки в кош, ще издържи пътуването, но както ти казвах, това беше най-доброто, което успяхме да направим при обстоятелствата, които…

— Кой сте вие?

Мъжът стана от леглото и се огледа.

— Туземците отидоха ли си?

— Да.

— Аз съм Хайнис, Представителят на Земята. Какво ти става, Елис?

Сега и другите двама мъже се надигнаха.

— А те…

— Доктор Клител…

— Фред Андерсън.

Мъжът, който се нарече Хайнис, оглеждаше внимателно тялото си.

— Трябваше да ми намериш по-добър приемник, Елис. Заради старата ни дружба. Но няма значение. Ама какво ти става бе, човече?

Елис разказа за амнезията си.