Робърт Шекли
Потенциал
Той бавно дойде в съзнание, с неприятно усещане за болка и драскотини, и агонизиращо свиване в стомаха. Изпъна крака, за да опита дали са здрави.
Те не се опряха в нищо и той разбра, че тялото му не докосва нищо. Помисли, че е мъртъв. Плаващ свободно в пространството…
Плаващ ли? Той разтвори очи. Да, той плаваше. Над него бе таванът… Или подът? Усети силно желание да крещи. Примигна и онова, което го заобикаляше, се фокусира пред погледа му.
Разбра, че се намира в космически кораб. Кабината бе в безпорядък. Наоколо му плуваха кутии и инструменти, явно откъснали се от местата си в резултат на някакво внезапно усилие. По пода се виждаха обгорели кабели. Покрай една от стените имаше редица изпомачкани метални шкафове.
Той гледаше, но не можеше да разпознае нищо. Доколкото разбираше, виждаше всичко това за първи път. Той вдигна ръка и се опря в тавана, понесе се надолу, отблъсна се отново и успя да се задържи за един от стенните парапети. Хвана се здраво и се опита да мисли.
— За всичко това има някакво логично обяснение — изрече той на глас, за да може да се чуе. — Само трябва да си спомня.
Да си спомни…
Как ли се казваше?
Не знаеше.
— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?
Думите му отекнаха между тесните стени на кораба. Не последва никакъв отговор.
Той се придвижи към другия край на кабината, като се пазеше да не бъде ударен от плуващите свободно кутии. След половин час вече знаеше, че е единственият човек на борда.
Върна се обратно към носа на космическия кораб. Там имаше кресло с облегалки за ръцете, а пред него се намираше дълго командно табло. Той седна в креслото и затегна коланите. Започна да разглежда таблото.
То съдържаше два тъмни екрана, единият много по-голям от другия. Под големия екран имаше два бутона, надписани с
След като не откри други уреди за управление, той натисна бутона за
Първото, което трябва да направи, каза си той, е да събере всички знания, с които разполага и да види какво би могъл да разбере от тях.
— Аз съм човек — каза той. — Намирам се в космически кораб в космоса. Знам какво са звездите и какво представляват планетите. А сега да видим… — Имаше основни познания по астрономия и не чак толкова по физика и химия. Спомняше си нещо от английската литература, макар че не можеше да се сети за нито един писател, с изключение на Тродзел. Спомняше си имената на авторите на няколко учебника по история, но не си спомняше нищо от съдържанието на книгите.
Знаеше името на заболяването си: амнезия.
Внезапно почувства непреодолимо желание да се види. Да погледне собственото си лице. С разпознаването си сигурно ще си възвърне и паметта. Отново се придвижи из помещението и започна да търси огледало.
В стените имаше вградени шкафове и той започна да ги отваря и да изхвърля съдържанието им в безтегловността на кабината. В третото шкафче намери прибори за бръснене и малко стоманено огледало. Започна нетърпеливо да разглежда отражението си.
Продълговато, бледо лице. Тъмна, прораснала брада. Безкръвни устни.
Лице на непознат.
Той подтисна внезапно възникналия страх и претърси кабината, за да намери някакъв намек за личността си. Прегледа набързо съдържанието на носещите се наоколо му кутии, като ги хвърляше встрани, когато се окажеше, че не съдържат друго, освен храна и вода. Продължи да търси.
В ъгъла на кабината се носеше смачкан лист хартия. Той го хвана.
„Скъпи Ран — пишеше на него. — Момчетата от биохимията извършват последни проверки на пентото. Изглежда има голяма вероятност да предизвиква амнезия. Свързано е със силата на лекарството, плюс почти травматичното състояние, което преживяваш, независимо дали го разбираш или не.
На първо място, не търси никакви уреди за управление. Всичко е автоматично или поне би трябвало да бъде, ако тази машинария успее да се задържи цяла. (Не се сърди на техниците, тъй като те на практика няма да имат време да я доизпипат преди мига на избухването.)
Курсът ти е зададен на автоматично търсене и избор на планети, така че ти просто си стой спокойно. Предполагам, че няма да си забравил теоремата на Марсели, но ако случайно си, не се притеснявай, че ще кацнеш сред някакви осемнадесетглави стоножки. Ще достигнеш планета с хуманоиди, тъй като
След излитането може да си малко поударен, но пентото ще ти помогне да се справиш. Ако в кабината цари хаос, то е защото нямахме време да проверим всичко и да го закрепим добре.
А сега за мисията ти. Намери веднага камера номер едно в петнадесето шкафче. Камерата е настроена за самоунищожение, след като изгледаш филма само веднъж, така че гледай да разбереш онова, което ще видиш. Мисията ти е от жизненоважно значение, док, всеки мъж и жена от Земята разчитат на теб. Не ни предавай.“
Писмото бе подписано от някой си Фред Андерсън.
Ран, автоматично приел името, с което се обръщаха към него в писмото, започна да търси петнадесети шкаф. Намери веднага мястото, където е бил. Шкафовете от единадесети до деветдесет и пети бяха обгорели и стопени. Съдържанието им бе унищожено.
Толкова. Сега само измачканото писмо го свързваше с миналото му, с приятелите, с цялата Земя. И макар че паметта му я нямаше, все пак почувства известно успокоение от това, че амнезията си имаше обяснение.
Но какво означаваше всичко това? Защо те бяха сглобили кораба толкова прибързано? Защо го бяха поставили в него сам и го бяха изстреляли? И тази жизненоважна мисия, ако наистина бе толкова важна, защо не я бяха обезопасили по-добре?
Писмото повдигаше повече въпроси, отколкото тези, на които бе дало отговор. Ран се смръщи и се върна до таблото. Погледна отново екрана, звездите по него, и се опита да намери обяснение.
Може би е била някаква болест. Той е бил единственият незаразен. Те са построили този кораб и са го изстреляли в космоса. Мисията ли? Да се свърже със същества от друга планета, да открие лекарство и да го донесе обратно…
Смешно.
Той погледна отново таблото и натисна бутона за
И едва не припадна.
Целият екран бе изпълнен от ярка, заслепяваща светлина. Той бързо затъмни екрана така, че да филтрира светлината. И успя да разбере какво вижда.
Свръхнова. А в писмото се споменаваше за момента на избухването.
Ран разбра, че свръхновата е Слънцето. И че Земята вече я няма.
На кораба нямаше часовник, така че доктор Ран нямаше представа колко дълго пътува. Много отдавна вече само се движеше замаян из кабината, като от време на време се приближаваше към екрана.
С отдалечаването на кораба свръхновата загуби част от яростния си блясък.
Ран ядеше и спеше. Скиташе из кораба, оглеждаше, търсеше. Плуващите из въздуха кутии му пречеха и
